Името трябва да се извоюва и да бъде посочено от съдбата…

„Същата вечер трябваше да премина сериозно изпитание, при което щях да получа мъжкото си воинско име. Името, което родителите ми бяха дали при раждането ми, беше само за да ме наричат с него, но то не беше мое истинско име. Името трябва да се извоюва и да бъде посочено от съдбата. Отначало всички ние получавахме детски имена и едва с встъпването в бойна зрелост имахме право да получим истинското си име. Това беше нашето воинско име. То не беше просто наименование на човека. В него беше кодирана съдбата и сакралната същност на всеки воин. Не е чудно, че много от великите воини не разкриваха истинските си имена, защото се страхуваха някой да не се възползва от тях. Те се представяха с измислени имена. Имаше хора, които не успяваха от първия път да научат името си. Те опитваха много пъти и се подлагаха на страшни изпитания, докато успеят. Но понякога се случваше воините никога да не получат благодатта на Тангра и въпреки това те се опитваха до края на живота си да разберат името си.

С баща ми се качихме в една пещера, която се намираше над селото ни. Там той ме остави само с един мях с вода. Трябваше в продължение на няколко дни да остана зазидан в пещерата, докато не получа знак как да се казвам. В нея трябваше да се отдам на съзерцание. Седнах и останах така дълго време. Постепенно загубих представа за времето и само вътрешното ми чувство ме караше да поддържам идеята от колко време съм в пещерата. Гладът въобще не ме измъчваше, но първата нощ едва издържах без сън. Клепачите ми натежаваха, но всеки път щом се унасях, главата ми тежко се отпускаше и се събуждах. Втората вечер вече се чувствах доста зле. От дългото стоене неподвижен и поради това, че не бях спал две нощи, изпаднах в състояние на транс. Започнах да получавам странни видения. Изведнъж пещерата започна да се движи и да се изкривява. Добивах усещането ту че летя, ту че потъвам. Това продължи и на втория ден. Напълно загубих контрол над себе си. Вече не знаех кой съм и къде се намирам. Започнах да чувам гласове, а бях сигурен, че съм сам в пещерата. После почувствах как някой поставя ръка на рамото ми. Бях подготвен, знаех, че това са заблуди на моите усещания и не се поддадох. Третата нощ нещата станаха нетърпими. Тялото ми страдаше. Не знаех дали съм буден, или сънувам, чувствах се като в кошмар. Исках и трябваше да направя нещо, но не знаех какво. Ту изпадах в състояние на активност, което бе съпроводено с бурни измамни видения, ту в състояние на апатия – тогава стоях срещу стената, а часовете минаваха, без да ги усещам, все едно, че бях мъртъв.

 Изведнъж всичко се промени, помислих, че умирам. Чух изключително силен тътен. Гърмът беше толкова силен, че както бях седнал срещу стената, подскочих и паднах назад. От ударната вълна дъхът ми секна. Боляха ме гърдите и коремът. Въпреки това пак седнах и продължих да гледам към стената. Изведнъж пред мен възсия ярка светлина. Тя бе толкова силна, че за миг ме заслепи. Пред очите ми се появи огромен конник. Не изпитвах никакъв страх. Гледах страховития воин право в очите. Веднага разбрах – това беше бог Тангра. Тропотът на коня бе толкова силен, че отекваше в цялото ми тяло. Изведнъж конникът спря пред мен, а аз го гледах отдолу. От очите му струеше светлина. Той държеше в ръката си копие, което също като него светеше…“

откъс от книгата „Пътуването“, автор Токораз Исто

Сигурно султанът в своите сараи нямаше такова голямо имане…

„Велко се бе отдалечил и го чакаше малко встрани. В ръката си държеше горяща борина.

– Не ти ли направи впечатление, че лагерът ни е изграден на такова неудобно място?

Яне наистина бе забелязал нещо такова, но не беше мислил много по-въпроса. Въпреки това каза:

– Да, направи ми впечатление!

– Вече си пълноправен каук, така че е време да разбереш защо точно това място сме избрали за стан на дружината – след като каза това, Велко се обърна и тръгна към една от скалите. Когато стигна до нея, Яне се учуди. Огромният мъж стоеше срещу скалата. Изведнъж той хвърли главнята нагоре. Яне инстинктивно се отдръпна, защото му се стори, че горящата главня ще отскочи от скалата и ще падне към него. Това обаче не се случи. Горящата главня явно влезе в някаква дупка в канарата и изчезна. Мина време и пред очите на момчето се разкри цяла магия – цялата скала отвътре започна да свети, а точно пред Велко се виждаше тясна цепнатина. Тя бе толкова тясна, че сигурно само слабичко дете можеше да мине през нея. Дори Яне не беше сигурен, че ще може да се провре през нея. За огромно негово учудване обаче Велко успя. Той се пъхна вътре, а Яне го последва, но много се затрудни да се провре. Не знаеше как Велко бе успял.

Картината, която се разкриваше пред очите му, го накара да спре да мисли и изтръгна стон на удивление от устата му. Намираха се в огромна пещера. Тя бе толкова висока, а навсякъде по стените имаше висулки, които правеха гледката зашеметяваща. Факлата бе попаднала в някакъв улей, който сигурно беше пълен с газ и опасваше цялата пещера. Светлината преминаваше и се отразяваше в стените, като придаваше призрачен вид на цялата пещера. Яне погледна нагоре и изпита усещането, че се намира в храм. Голям, величествен, природен храм. Това за пореден път доказваше, че природата е по-могъща от човека. Никога досега не беше виждал такъв храм, изграден от човешка ръка. Скоро погледът му се насочи към една купчина, поставена направо на земята. Това бе камара от злато, съдове и много скъпоценни камъни. Яне стоеше като зашеметен. Всичко, което досега бе виждал, бледнееше пред гледката, която се разкри пред очите му. Това бе най-голямото съкровище, което бе виждал и за което бе чувал. Сигурно султанът в своите сараи нямаше такова голямо имане.

Велко видя колко впечатлен е от съкровището Яне, усмихна се и каза:

– Виждам, че започваш да разбираш!

Яне гледаше с широко отворени очи купчината злато и скъпоценности. От пламъците, скъпоценните камъни искряха с всички цветове на дъгата и сякаш се движеха, като да бяха живи, а той не можеше да откъсне поглед от тях. Въпреки думите на Велко, той нищо не разбираше.

– Какво е това, войводо? – попита най-накрая момчето.

– Това е пещера, която лично аз открих. Когато има опасност, дружината се скрива тук и така ставаме незабележими и защитени. Години наред нашият стар войвода лагеруваше в съседните пещери, а сега открихме и тази пещера…“

откъс трети том „Хайдут“, поредица „Ятаган и Меч“

Той прозрял, че няма как да стане освобождаването на тая земя нито с вътрешни сили, нито с помощ отвън…

„– Вълчан войвода, като събрал дружина и обиколил почти цялата земя българска, разбрал, че с хайдутство тая земя не може да бъде освободена. Империята на падишаха била огромна, все още силна и нямало да допусне освобождаването на България, която се намирала в сърцето на Империята и отвсякъде била заобиколена от султански земи. Той прозрял, че няма как да стане освобождаването на тая земя нито с вътрешни сили, нито с помощ отвън и най-вече от Русия. А неговата чета била толкова голяма, че на моменти достигала 120 човека пък и повече. Колкото и силна да била войската му, добре обучена и въоръжена, тя не можела да се мери с кучетата на султана – еничарите. Така Вълчан дълго мислил и решил. Намалил броя на четниците в дружината и направил няколко дружини, които завардили почти всички проходи в Стара планина, Родопа, Рила, Странджа и Средна гора. Така той, вместо да се бие с четите си, започнал само да налага дан на керваните, които искали да преминат през опасните планински проходи и усои. Така всеки керван, от европейската част на Империята, за да стигне в Едирне или Стамбул, трябвало да плати на Вълчана. Строг бил той, но и справедлив, щом получил дан от кервана, издавал китаб, че товарът е обложен и повече не го облагал, дори негови хора да го спрели повторно. Ако друг войвода посмеел да пипне керван, обложен от Вълчана, си имал работа лично с него. Суров човек беше баща ми.

Четите били много, затова във всички краища на България се пеят песни за Вълчан войвода и от всички го смятат за свой.

За кратко време той събрал огромно богатство, което пазел в една пещера. Много хора искат да открият тази пещера, но никой няма да я намери, защото тя не е там, където я търсят. Освен това съкровище, той търсел заровени иманета още от тракийско, гръцко, римско, българско и турско време. Тези иманета се намират в няколко пещери, но повечето от тях са омагьосани и са им правени магии за скриване. Дори да минеш покрай тях, няма да ги видиш.

В китабите, които събрахме миналата година, точно преди битката при Караджов камък, се разказваше за тези съкровища. Аз тези пещери и съкровища не съм ги виждал. За да ги отворим, ще ни трябва Василка. Тя се справя с баене и магии. Докато вие събирате четата и я обучавате, аз ще отида до Козбунар, че отдавна не съм ходил и ще взема баба Василка – след тези думи, мъжът направи кратка пауза, след което продължи да говори: – Ето каква била идеята на Вълчан. Отначало той решил да помоли Русия с нейната войска да освободи България. Бил събрал толкова много пари, че можел да плати заплата на руските войници, пенсии на вдовиците на умрелите във войната и дори за движението на стоки, храна и оръдия. Той изпратил писмо до руския цар, в което го молил да изпрати руска войска на негови разноски, за да освободи България. Вълчан щял да плати за всичко. Въпреки щедрите дарове и парите, които предварително пратил, царят не се отнесъл сериозно и не изпратил исканата войска. Тогава Вълчан разбрал, че не може да разчита на помощ отвън. И понеже никой нямало да допусне образуване на Българска държава в сърцето на султанската империя, той решил да постъпи по друг начин. Решил да купи землището на няколко села, а след това да продължи да купува земя и така, докато не направи една голяма територия, под собствено управление. Така малко по малко трябвало да купи кааза, после санджак, после цяла Тракия, а Филибе да го остави за най-накрая. И малко по малко трябвало да купи земята на цяла България и без да излиза от пределите на Империята, да я оформи като голямо лично владение, като огромен хас. Постепенно щял да подмени законите, по които съдят кадиите, да намали броя на турците, да има собствени дружини и да създаде България в пределите на Империята на султана. Но дори и така баща ми никога не е смятал, че България ще бъде само на българите. На него му беше ясно, че тук, на тази земя, ще трябва да живеят в сговор и равноправие българи, помаци, турци, каракачани, цигани, арменци, евреи, власи и арнаути. В дружините си Вълчан имаше хора от всички тези народи.

Вълчан осъзнаваше, че един живот не е достатъчен, за да се направи това и го завеща на нас – неговите синове, да го продължим. Ние сигурно също няма да може да го завършим и да видим България и българите свободни, но аз съм сигурен, че това е правилният начин, за да я има отново България…“

откъс от поредицата „Ятаган и Меч“

Понякога хората забелязват нещо като сянка, която притичва през пътя…

„– Вие кои сте? – попита на свой ред той.

– Това са нибелунгите – отвърна Кримхилда, вместо водача на джуджетата.

– Какво са, хора или демони? – Авитохол продължаваше с въпросите.

Тези думи явно обидиха джуджетата, защото те се разшумяха.

– Нибелунгите са народ от джуджета, които живеят в тази пещера. Те са невидими за очите на обикновените хора. През деня те почти не се появяват сред хората, из горите и по пътеките се мяркат само нощем. Понякога хората забелязват нещо като сянка, която притичва през пътя, но досега не се е случвало някой смъртен да види жив нибелунг.

– Защо, след като искате да бъдете скрити, се разхождате сред хората? – попита Авитохол.

– Нибелунгите служат на нашия двор от поколения. Дори нашата династия носи името на нибелунгите.

– Ние служим на двама господари – каза джуджето водач. – Хората гебети ни карат да знаем различни неща за хората. Понякога някое джудже избягва и се смесва с хората. Тогава сред тях се раждат такива като нас. Но обикновените хора се боят от тях.

– Аз съм виждал такъв като вас – отвърна Авитохол. – Той е негър и се казва Зеркон.

Джуджетата явно не бяха чували за Зеркон.

Авитохол си мислеше какъв ли фурор ще предизвика в хунския двор, ако заведе едно от тези джуджета сред хуните. Те смятаха, че Зеркон е единственият нисък човек в света. Българинът се огледа. Колко много от тези ниски човечета живееха в тази пещера.

– Защо хората се боят от вас? – попита Авитохол.

– Ние се занимаваме с магии – каза джуджето и погледна така Авитохол, все едно очакваше той да се уплаши. Българинът обаче се усмихна. Смешното изражение на лицето на джуджето нито го плашеше, нито впечатляваше. През живота си той беше виждал толкова страшни и странни неща, че твърдението на джуджето само го забавляваше. Тези ниски хора не го караха да се страхува, дори не го притесняваха.

– Освен магии, ние пазим златото на света. Ние превръщаме неблагородните метали в злато и го пазим за своите господари.

(бел. на автора: Смята се, че нибелунгите са първите алхимици. В средновековието повечето алхимици претендирали, че са ученици на мъдрите джуджета и твърдели, че притежават техни древни рецепти за превръщане на олово и други метали в злато. Именно алхимиците направили много открития в областта на медицината, металургията и химията.)

– Дворът на бургундците ли са вашите господари? – попита Авитохол.

– Да. За да подчертаят връзката си с нас, те приеха нашето име и се наричат Нибелунгите.

– Дворът на бургундите е унищожен.

– Ние имаме и други господари. През цялото време те се грижат за нас. Те са народ от скитници. Тях също никой човек не ги е виждал. Те скитат из пущинаците и горите и носят качулки и наметала.

– Такива ли? – на шега каза Авитохол и се наметна с пелерината от хипопотамска кожа, а на главата си сложи качулката.

– Тумир! Тумир! – повтаряха джуджетата и се отдръпнаха от Авитохол. Той беше потресен от реакцията на нибелунгите. В главата му нещата започваха да се изясняват. Нибелунгите бяха народ, който тумир използваха, за да научават различни неща за хората. Техният нисък ръст им позволяваше да се провират, промъкват и влизат на места, недостъпни за останалите хора. Стигаха ли до тук, до тези отдалечени земи, тумир? Откъде иначе джуджетата щяха да знаят името им?

За миг само Авитохол помисли, че нибелунгите на запад бяха правили това, което българите на изток. Те бяха подкрепяни от тумир и колобрите и бяха разпространявали знанията сред народите. Някога Авитохол смяташе, че това отличава българите от останалите народи, но ето, че сега се оказваше, че на запад също е имало народ като българите.

Въпросите на Авитохол застинаха на устните му.

– Освен магьосници и слуги на тумир, какви сте още? – попита Авитохол.

– Ние сме ковачи, най-изкусните ковачи в света!“

откъс от многотомната история „Тангра“