Tag Archives: планина

Кръстът се извисявал навсякъде над Родопите и никой турчин не смеел да замръкне в дебрите на планината

„– Някога цялата тази планина беше заселена само с българи. Кръстът се извисявал навсякъде над Родопите и никой турчин или мюсюлманин не смеел да замръкне в дебрите на планината. От векове Родопите били твърдина на православната вяра и българщината.

– И не е имало турци?

– Не, в планината не живеели турци. Те предпочитали плодородната низина, затова се разселили из Тракия. Султанът и Великия везир Мехмед Кюпрюлю не били доволни от това, че в сърцето на Империята има християнски земи, в които турският ятаган не властва. Тогава измислили легендата за Демир ага – покорителят на Родопите. Демир означава железен, стоманен. Така според легендата в планината били пратени спахии, които „обърнали” планинците в исляма, като хвърлили в скръб и кръв цялото население. Така повече от половината планина била помюсюлманчена. Това били българи и християни, които насилствено приели исляма. Разбира се, сред тях имало и хора, които доброволно се отрекли от вярата си. Те искали да плащат по-малко, да търгуват с цялата Империя и вече да не са рая. Някои от по-бедните заменили вярата си само срещу това да не плащат джизие – данъка, който в цялата Империя плащат всички иноверци – немюсюлмани. Тези нови мюсюлмани българите нарекли потуранци или помаци, защото се били потурчили. Те са мюсюлмани по вяра, но са българи по кръв и нямат нищо общо с турците.

Много християни се отнасят с презрение към тези хора, но аз се опитвам да ги вразумя. Тежки времена са били, малцина са имали сила да се изправят срещу ятагана и да запазят вярата си, а и повечето от тях паднали покосени от него. Много българи приели насилствено исляма. Трудно е човек да избира между живота и вярата си. За да имаме право да ги съдим, всеки едни от нас трябва да бъде поставен на тяхно място. Много от тях приели вярата не заради себе си, а за да спасят живота на своите жени, деца и родители. Било тежко и кърваво време. Време разделно.

Може да разбереш, че това са българи и че доскоро, допреди сто години, са били християни, като влезеш в селата и видиш гробищата им. Дори мюсюлманските села имат християнски гробища. Откъде са дошли тези християни? Откъде са дошли мюсюлманите и къде са отишли християните? И след като не могли да покръстят всички българи, мюсюлманите и християните били почти по равно. Турските насилници опитали още веднъж да покръстят останалите българи, но сред тях били останали само най-калените и пречистени, тези, които били готови да загубят живота си, но вярата си не. Затова днес планинците са сурови, непокорни и волни хора. Ако тракийците са твърди като камък, родопчаните са по-твърди и от най-твърдия камък – те са като кремък. След като получили голяма съпротива и отпор и много хора паднали под ятагана, решили да заселят турци. Турците обаче живеели добре в Тракия и никой не искал да живее в суровата планина. Така турците, които били доведени в Родопа планина, били анадолци, а не тукашни турци. Те почти насила били заставени да се заселят в планината. И понеже не харесали високите непристъпни планини на Средните Родопи, се заселили в котловините, в по-ниските и полегати части на планината, предимно в Източните Родопи и по поречието на реките Арда, Чая, Места и Въча. Така по-голямата част от мюсюлманите в планината са помаци и съвсем малко са турци и то анадолски турци, а не от българските турци.“

откъс от петологията „Ятаган и Меч“, автор Токораз Исто

Advertisements

Вашият коментар

Filed under История, Книги

Щях да победя всеки и всичко, дори пред Тангра бих се изправил, но не бих се поклонил, трепнал или отклонил от Пътя си

„…Вдишах от кристалния хладен въздух. Не знам защо, но взех в едната си ръка туга, а в другата стисках медната ръкохватка на меча. Така насочих погледа си през прозорчето навън. Въздухът беше студен и чист. Тук, на върха на света, дишах най-чистия и прозрачен въздух, който имаше в света. Погледът ми обаче бе привлечен от великолепната гледка, която се разкри пред очите ми. Слънчевият диск все още беше скрит зад върха на планината, но вече си личеше, че е толкова наблизо, че всичко искреше. Върхът сякаш гореше. Той се бе нажежил до бяло и като че ли във всеки момент щеше да избухне. Въздухът около него трепереше, толкова голяма беше силата на слънцето. Всичко беше в златиста мараня, която трепереше все по-бързо. Гледах всичко това като омагьосан и не можех да откъсна очи. Това слънце беше различно от слънцето в степта. Онова слънце беше могъщо, но подчинено на Тангра, това тук беше диво и могъщо, силно и независимо, като родено от планината, то като че ли съществуваше само за себе си. Нашето слънце беше високо и ние го гледахме отдолу, това тук беше ниско, почти на нивото на очите. Нещо набъбваше зад върха, струваше ми се, че то или щеше да пръсне върха, или да направи нещо друго. Цялото това напрежение ме бе сковало и не можех да помръдна. Някаква странна величествена музика звучеше в ушите ми. Добре че държах туга, на който се подпирах, иначе можех да рухна под напора на величествената гледка. Колкото повече трептеше въздухът около върха, толкова по-напрегната ставаше и тя. Изведнъж силен писък прободе ушите ми. Свих се от болка. Този звук като че ли накара сърцето ми да се свие, а слънцето да избухне. Тънък лъч със страхотна бързина проби върха и ме прободе в очите. Той беше толкова бърз, че от него нямаше нищо по-бързо на света. Въпреки това ми се стори, че в един миг видях как той идва към мен. Аз бях по-бърз от светлината. Може би уроците на Урвитал и тумира бяха дали резултат. Бях успял да видя лъча като че ли беше огнено острие на вражески меч, изпратен към очите ми. Стоях и не помръдвах. Приех появяването на слънцето като лично предизвикателство. То ме беше проболо и искаше да отстъпя. Искаше да ме уплаши и подчини. Болката в очите ми бе огромна, но аз не помръдвах. Стоях като древен воин, изсечен от камък. В този момент можех да умра, но нямаше да трепна. Можеха да ме убият, да ми отсекат крака, но нямаше да падна. Щях да остана така, защото не тялото ме крепеше, а орендата. Нямаше да помръдна и да отстъпя пред нищо. Аз предизвиквах слънцето. Бях воин и можех да се изправя срещу всеки. Щях да победя и слънцето, и дори пред Тангра бих се изправил, но не бих се поклонил, трепнал и не бих се отклонил от Пътя си. Можех да се изправя и да победя всеки и всичко. Волята ми беше по-могъща от богове, животни и дори от самия живот. Аз бях непобедим, аз бях с желязна воля и никой нямаше да ме отмести от Пътя ми, аз бях воин на Тангра!…“

откъс от втора книга „Ат“ от поредицата „Тангра“

Вашият коментар

Filed under История, Книги, Токораз Исто