„Мъжът също се чувстваше щастлив. След целия ден, сега и нощта се оформяше да бъде магическа. Тримата можеха да останат будни цяла нощ. Утре керванът щеше да почива, така че мъжете щяха да имат възможност да се наспят и да починат. Те знаеха това, затова сега бяха толкова спокойни и с очите си сякаш отпиваха от заобикалящата ги омая. В този момент една пеперуда с красиви бели крилца запърха около тях. Тя беше толкова красива и ефирна. Летеше в непредвидима траектория. Мъжете като омагьосани следяха полета й. Тя беше като разтварящ се призрак в сгъстяващия се мрак. Мъжът изпита чувството, че ако изпусне полета на ефирното създание, нещо ще се промени и нещата вече няма да са същите. После той заговори, но гласът му звучеше глухо и сякаш отекваше в главата му. Той почти не чуваше какво говори.
– Не сме ли и ние хората като тази пеперуда? – другарите му сериозно и съсредоточено го слушаха и само поклащаха глави. – Дали летящата пеперуда си спомня, че до вчера се е мъчила да се измъкне от какавидата, която е била неин затвор? Помни ли тя как се е гърчила и борила за свобода? Дали трансформацията е била болезнена за нея? Вчера тази пеперуда е била грозна. Днес тя е летящо същество. Но помни ли това? Помни ли, че преди това е била най-обикновена гъсеница, космата и знаеща само да яде и да оцелява? Като гъсеница тя е служила само за едно нещо – за храна. Тогава единственият начин да полети е бил като се окаже в корема на някоя птица. Не сме ли ние като тази гъсеница? Чрез силата на нашия Път можем да преживеем тази божествена метаморфоза и от гъсеници да се превърнем в светещи същества. Ако изпитваме страдание, това означава, че имаме шанс вече да сме какавида. Птиците, които се хранят с нас, са демоните и ангелите. Друг би казал, че това са враговете на нашия Път – нашите недостатъци.“
Токораз Исто 