Tag Archives: предци

Човек без морал, повърхностен, не може да бъде велик воин

„– Курт, в последно време забелязвам, че с все по-голямо желание идваш да те уча. Виждам, че се справяш много добре, но искам да знаеш, че това да въртиш меча е само една част от бойното умение. Зад оръжието винаги стои воинът. Знам, че си малък още, но за истинското знание никога не е рано и думите, разкриващи го, трябва да се изговарят непрекъснато. Ако не се прави постоянно, постепенно с времето остава само физическото, полузнанието, полуистината, лъжата. Физическото е само една малка част от бойното умение, това как ще въртиш меча не зависи само от това колко е силна ръката ти, колко и какви техники знаеш, колко си бърз, издръжлив или точен. Много по-важно е какъв е духът на воина, колко е морален, какви са устоите му.

Човек без морал, повърхностен, не може да бъде велик воин. Великият воин води непрекъсната вътрешна борба, която обикновено изгражда и стоманизира неговия дух. Колкото по-голяма е борбата, която воинът води в себе си, толкова по-велик е.

Когато бях дете ни учеха, че трябва да живеем така, че никога да не се посрамим пред семейството и да хвърлим кал върху чистите и сияйни лица на нашите предци.

откъс от историческата поредица „България“, автор Токораз Исто

Вашият коментар

Filed under История, Книги, Токораз Исто

Чувствах, че се завръщам в старата Велика България…

„Степта вля нови сили в тялото ми. Язденето на кон ме върна към живота. Бях в степта, която само преди 120 зими бе принадлежала на моя народ и бе управлявана от моите деди. Чувствах, че се завръщам в родната си земя. Аз бях в старата Велика България. Не беше трудно да си представя, че до мен яздят моите предци. Някой ден тук пак трябваше да бъде България. Имах чувството, че с всяка стъпка на коня ставам все по-голям и по-голям, като че ли цялата земя зад мен ставаше българска, а отпред бяха враговете ни. Едва сега разбрах защо българите сме деца на степта, защото само човек, живял в необятната шир и просторите на степта, знае какво е свобода. Византийците и гражданите познават свободата на лалугерите, криещи се в дупките си и смятащи, че колкото по-голяма и дълбока е дупката или колкото повече изходи има, толкова си по-свободен, но те не познават свободата на реещия се орел. Те бяха плъхове. И ние някой ден може би ще се превърнем в плъхове, ако се отдалечим от старата си вяра и корени. Бях живял във Византия и знаех, че така наречената цивилизация оковава хората и ги прави зависими. Тя се гради върху измама и лъжа. Чрез политиката, религията и пропагандата у хората се създаваше идея за това какъв да бъде животът им и как да живеят, кое е добро и кое лошо, но всъщност всичко това бе лъжа. Никой от управниците не вярваше в това и не живееше по този начин. Ромеите смятаха, че познават света и се опитваха да наложат своята вяра и империя на всички народи. Те не знаеха какво е свобода. Само в степта човек можеше да почувства свободата и само извън системата им можеше да бъде наистина свободен. Цивилизацията бе отрова за хората, но тя се вливаше във вените им непрекъснато. Съзнанието на цивилизованите хора бе толкова отровено, че те бяха станали зависими от нея. С тази зависимост и с удобството те бяха заменили свободата и духа си и се чувстваха добре. Всеки един от тях се опитваше да убеди другите, че това е истинският живот.“

откъс от историческия роман „Пътуването“, автор Токораз Исто

Вашият коментар

Filed under История, Книги

Той прави това, защото всички го очакват от него…

„– Господарю, всички казват, че сте най-добрият воин в света. Искам да ви представя моя син и наследник Исък, когото наричат още Кара Исик хан. Владетелю, можете ли да го погледнете, да видите как се бие и да му дадете някакви съвети? Може ли да ни кажете нещо за него? Ще стане ли голям воин? Всички ние смятаме, че той ще стане велик воин.

Авитохол се нуждаеше от почивка, но явно скоро това нямаше да се случи. Мъжът се съгласи и без това нямаше друг избор. След това той наблюдава как Кара Исик върти меча, как се дуелира срещу някакъв воин. През цялото време, докато го гледаше, си мислеше за синовете си. Когато представянето на младия воин свърши, мъжът заговори, но насочи своите думи към Бумън.

Той държи меча правилно. Избира верните удари и защити, има силна ръка и гъвкаво тяло, мисълта му е бърза, а окото точно, но прави това някак апатично, като по задължение, без страст и желание. Той е воин не по собствено желание и не защото го иска горещо. Той е такъв, защото всички около него са такива, защото всички очакват това от него. Опитва се да отговори на изискванията ви, да не ви разочарова. Той прави това, защото всички го очакват от него.

– Учителю, не разбираме, той ще стане ли добър? Когато кръстосаха мечове с Тобо хан, май бе по-слабият? Бихте ли го учили?

– Не мога. Мога да го науча да върти меча още малко по-добре, дори на философията на битката бих могъл да го науча, но той това вече го знае. Личи му, че е имал отлични учители. Той вече знае всичко, на което мога да го науча, но няма това, което не мога да му дам. Нещо, което трябва да притежава по рождение.

– Какво е това нещо, учителю?

Душа!

– Как така душа?!

Не мога да му дам огън, сърце, душа. Това е нещо, което или имаш, или не. Исик изглежда агресивен, много прилича на добър воин. Той обаче е недоволен вътре в себе си и това свое недоволство извежда в агресия. Той и такива като него стават жестоки хора, защото никога не са имали възможност сами да направят избора за това какви да станат. Изборът за Кара Исик е бил направен от неговите предци, още с раждането му като твой син, Бумън хан, като внук на Асян-ше, неговият избор е бил направен. За съжаление нито един от вас, нито самият Кара Исик, може да направи нещо. Всички вие донякъде сте пленници на съдбата и нейни жертви. При мен нещата не бяха такива, аз можех да стана шаман, обикновен воин, но аз избрах пътя на багатура. Кара Исик обаче не е имал избор, ако не направи това, което очаквате, той ще предаде дълга си към вас. Такива като него стават много жестоки воини, те ще си върнат и отмъстят на света заради цялото си неудовлетворение и това, че някога не са имали избор.

Кара Исик изглежда агресивен и силен. Той обаче върши това с неправилната нагласа и заради егото си, за да го забележите, да го наградите с внимание. С всеки удар, всяко правилно движение той храни егото си. Той прави това заради другите, заради нещо отвън. Това не е негова вътрешна потребност. Колкото по-добър става, толкова повече ще се отдалечава от правилния път. Аз няма на какво да го науча. На него не трябва да му се дава, а отнема. Кара Исик има нужда от душа, от по-малко его, но това може да направи само той и никой друг…“

откъс от поредицата„Артур“

Вашият коментар

Filed under История, Книги