Всеки българин, от най-ранна възраст, трябва да свиква да живее с идеали и амбиции…

„Нашите учители бяха хора на честта, те ни учеха, че е по-важно да умрем с чест, отколкото да живеем в безчестие.

Един ден баща ми Ермен ме заведе на една могила – курган. „Тук – каза той – почиват костите на велик воин. Дори след смъртта си, той се извисява над останалите. Той е тук, защото е изживял живота си като достоен воин, не е допуснал компромиси със себе си. Тази могила е издигната от хората, които са признали неговата изключителност. Техните гробове се намират навсякъде наоколо, в равното.“ „На кого е тази гробница? – попитах аз. Баща ми обаче или не ме чу, или не намери за нужно да отговори.“ „Трябва да живееш така, че по целия си път да оставяш могили на своето достойнство и твърдост. Истинският мъж трябва да заложи живота си, за да остане верен на принципите си.“

Днес децата вече не се учат на такива неща, хората като че ли изпитват неудобство да говорят по този начин. Сред нас малко по малко започва да навлиза влиянието на Запада и Рим. Не знам как днес нашите млади воини успяват без такива напътствия. Как, без да са готови да заложат живота си, заради честта си, могат да живеят. Римляните ни учат, че всяко нещо се търгува, как винаги трябва да се преследва печалбата, че златото и парите са в основата на всичко. Това обърква слабите мозъци на хората, надявам се сред българите те да са колкото се може по-малко. Честта, гордостта, достойнството, приятелството, мисията не могат да бъдат изразени с печалба, не могат да се представят в златен еквивалент. Истинските стойностни неща са отвъд видимия свят, те са в саракта. Римляните унищожават саможертвата, която всеки воин трябва да прави, те не искат да притесняват хората, пазят децата си, аз обаче смятам, че децата не бива да се щадят, защото иначе никога няма да се превърнат в истински воини. Римляните се опитват да изградят общество, в което всички са задоволени, защитени, имат достатъчно за прехранване и оцеляване. Те се опитват да държат децата си под похлупак, цялата им християнска империя да бъде защитена. Когато оцеляването ти е гарантирано, наистина такова възпитание и обучение ти е достатъчно и един млад човек може да остане само с него, но лишен от амбиции, младият човек остава винаги на това ниво, постепенно той се превръща в тъпо острие, човек, който просто живее, а не се бори и рано или късно става тунеядец. Такива хора уж учат, работят, женят се, имат семейства и в повечето случаи са доволни от един такъв живот. Достатъчно ли е това обаче? Може ли човек да бъде щастлив и доволен, когато няма духовен живот? Може ли да живее без досег с изкуствата, с културата, без идеали? Възможна ли е общност, общество, без хора идеалисти, без мечтатели? За малките хора, дребните душици, „идеал“ е дума, която не означаваща нищо, празно говорене, просто движение на въздуха. Според мен живот без идеали, без амбиции, без риск и борба, без да заложиш всичко, без досег с изкуствата и красотата, е нищо. Стремежът само към чисто материалното, лесният път във всяко нещо, това да трупаш злато, да бъдеш като всички останали, е пътят към падението и гибелта.

Мисията на българите е да противопоставят нашия път на римския. Римският, Западният е толкова разпространен и изглежда всесилен, без алтернатива, но ние знаем, че нас ни има и ние носим зрънцето Светлина, завещано ни от нашите предци. Римският начин е толкова разпространен, защото е лесен, при него просто трябва да следваш течението, да дадеш воля на егоизма си, на скъперничеството и завистта.

Всеки българин, от най-ранна възраст, трябва да свиква да живее с идеали и амбиции. Още когато плешките му са неукрепнали и няма опит, той трябва да развива не само физическите си данни, а и духа си. Той трябва да опознава тялото, възможностите си, да се сблъсква със своя мързел, страховете си и да открие индивидуалната си стойност.“

откъс от историческата поредица „България“, автор Токораз Исто