Цивилизацията оковава хората и ги прави зависими…

„Степта вля нови сили в тялото ми. Язденето на кон ме върна към живота. Бях в степта, която само преди 120 зими бе принадлежала на моя народ и бе управлявана от моите деди. Чувствах, че се завръщам в родната си земя. Аз бях в старата Велика България. Не беше трудно да си представя, че до мен яздят моите предци. Някой ден тук пак трябваше да бъде България. Имах чувството, че с всяка стъпка на коня ставам все по-голям и по-голям, като че ли цялата земя зад мен ставаше българска, а отпред бяха враговете ни. Едва сега разбрах защо българите сме деца на степта, защото само човек, живял в необятната шир и просторите на степта, знае какво е свобода. Византийците и гражданите познават свободата на лалугерите, криещи се в дупките си и смятащи, че колкото по-голяма и дълбока е дупката или колкото повече изходи има, толкова си по-свободен, но те не познават свободата на реещия се орел. Те бяха плъхове. И ние някой ден може би ще се превърнем в плъхове, ако се отдалечим от старата си вяра и корени. Бях живял във Византия и знаех, че така наречената цивилизация оковава хората и ги прави зависими. Тя се гради върху измама и лъжа. Чрез политиката, религията и пропагандата у хората се създаваше идея за това какъв да бъде животът им и как да живеят, кое е добро и кое лошо, но всъщност всичко това бе лъжа. Никой от управниците не вярваше в това и не живееше по този начин. Ромеите смятаха, че познават света и се опитваха да наложат своята вяра и империя на всички народи. Те не знаеха какво е свобода. Само в степта човек можеше да почувства свободата и само извън системата им можеше да бъде наистина свободен. Цивилизацията бе отрова за хората, но тя се вливаше във вените им непрекъснато. Съзнанието на цивилизованите хора бе толкова отровено, че те бяха станали зависими от нея. С тази зависимост и с удобството те бяха заменили свободата и духа си и се чувстваха добре. Всеки един от тях се опитваше да убеди другите, че това е истинският живот.“

исторически роман „Пътуването“, автор Токораз Исто

Време е да напишем своята история и да я прочетем със собствените си очи

„За живота на Атила има разказани много лъжи. Една от тях е срещата му с папа Лъв І Велики, когато за пръв и единствен път римски папа посреща чужд владетел, пада на коляно пред него и моли за милост над Рим. Папата плаче и трепери от страх пред страховития владетел. Атила пощадява града и Италия, но отнема цялото злато на Ватикана. По-късно тази среща е разказана по съвсем различен начин. Рафаел в картината си („L’Incontro di Leone Magno con Attila“, 1514г., Рафаел Санцио да Урбино) рисува Атила като страхливец. Християните разказват лъжата, че като видял папата, Атила се разтреперил. В това време над главите на двамата мъже летели свети Петър и Павел и, признавайки тяхната мощ, а с това и силата на християнството, каганът на хуните се сринал на земята и запълзял пред папата. Тази сцена е типичен пример за това как истината може да бъде извъртяна и представена по съвсем различен начин.

В нашата история също много сражения са били „изкривени“ от хронисти. Това се отнася и до нашите християнски автори, които превратно са описали не само битки. Само няколко години след като насилствено ни е било наложено християнството, те пишат презрително за своите славни и достойни предци като за „онези варвари“, „езичниците“. Така превратно е разказана историята и за Владимир Расате, който отначало е описан като достоен и смел владетел, но когато се връща към отческата си религия, за него вече се говори като за куче, неверник, отстъпник и се използват всякакви обидни думи. Симеон и Борис също са описани невярно и превратно. В своите книги „България“ и „Покръстването“ ще се опитам да развенчая пропагандата на подобни лъжи, описани и внушавани ни най-вече от византийските и християнски източници. Неведнъж съм казвал, че за съжаление нашата история винаги е била писана от враговете ни. Време е да напишем своята история и да я прочетем със собствените си очи, да я осветим със собствените си умове. Аз съм Токораз Исто, което означава „тумир“, но в същото време съм воин, колобър и кан. Последвайте ме в това пътешествие към нашите корени, за да разберем настоящето и да създадем бъдеще за себе си и децата си! Това бъдеще не е задължително да бъде свързано нито с територия, нито с държава, то е в саракта. Тази книга създава и възражда саракта на българите!“ – Токораз Исто