Tag Archives: пустиня

Страхът винаги е проява на слабост

„– Ибрахим – пръв наруши мълчанието Касим, – искам да ти кажа нещо! – след това започна да разказва: – Винаги досега, от дете, в семейството ми повтаряха, че трябва да бъда смел и храбър и да не изпитвам страх. Целият ми род, цялото ни племе винаги е било възпитавано в този дух. В суровата пустиня няма друг начин да оцелееш, освен да бъдеш смел, защото всеки страх или колебание може да струва живота ти. Може би това е причината нашите арабски воини преди столетия с лекота да тръгнат и да превземат света. Именно на тази смелост и на божието благоволение се дължи разпространението на исляма по целия свят.

След това Касим дълго мълча. Това изостри любопитството на еничара, защото все още не знаеше за какво говори младият арабин.

– Искам да ти се извиня за това, което направих онази вечер. Някакъв невидим страх бе сковал действията и разсъдъка ми. Винаги съм смятал, че съм смел, а изведнъж… Това много ме учуди. Не успях да разбера какво точно стана с мен.

Знам, че си еничар. Вас ви учат да бъдете смели и никога да не отстъпвате пред страха. Всички казват, че сте най-смелите мъже на света. Сигурно ме презираш за това, което направих. Искам да знаеш, че не съм страхливец.

– Страхът живее винаги в нас – каза Ибрахим. – Всеки страх, който изпитваме, има в основата си онзи първичен, всепроникващ страх от смъртта. Той дори не е точно от смъртта, а от това да не изчезнеш, да не престане да те има.

Чувал съм някои хора да казват, че страхът е полезен – каза Касим.

Тези думи ги говорят страхливците. Така те се оправдават пред себе си. Всъщност няма и не може да има полезен или добър страх. Страхът винаги е проява на слабост и предизвиква криза в човека.

Но нали в критична ситуация и след като се уплаши, в човек се отприщва сила, която го кара понякога да върши неща надвишаващи човешките възможности. Така че според мен може да има полезен страх или поне проявлението му да се използва в наша полза. Учили ли са ви на нещо подобно в корпуса на еничарите? Видях как се справи с преследвачите ни! Убивал ли си човек досега?

След това Касим замълча. Сам прецени, че е говорил много и се притесни как еничарът ще се отнесе към думите му.

Не бива да се бърка страхът с реакцията. Това как ще реагираш на опасността е едно, но страхът е съвсем друго нещо. Всъщност единственото нещо, което може да загубиш в този свят, е егото си. Страхът се поражда от егото и винаги оказва негативно въздействие.

– А какво е реакцията? – попита Касим с интерес.

Реакциите биват два типа. Едната е да се вцепениш и да изчакаш опасността да отмине. Пример за тази реакция е когато с фенер заслепиш заек, той се вцепенява и можеш много лесно да го хванеш. Другата реакция е да избягаш и така да избегнеш опасността. Ще ти дам отново пример със заек. Когато застанеш до храста, в който е скрит заек, и плеснеш с ръце, той побягва панически с огромни подскоци. Така и хората като зайците могат да реагират по два начина: с вцепенение или с бягство.

– Какво общо има това със страха?

В еничарския корпус ни учеха, че реакцията на вцепенения мъж може да му струва живота в критична ситуация. Затова нас ни обучаваха при опасност да реагираме като бягащия заек. Разбира се, да не го правим панически, а да запазим трезвия си разум. В продължение на години ни поставяха в най-тежки ситуации, за да се научим да не изпитваме страх.

Много хора смятат, че най-големият страх е този от смъртта, но ние, еничарите, знаем, че при смъртта няма болка и няма от какво да се страхуваме. Мюсюлманите очакват джнана и срещата с хуриите, християните – рая и срещата с Бог, ние, еничарите бекташи умираме без съжаление и надежда, очаквайки Махди. Ние не се страхуваме от смъртта и от неизвестното нито можем да изпитаме страх от човек, демон или тъмнината. По време на обучението ни учат, че единственото нещо, което може да ни пречупи, е болката. Болката е по-опасна от смъртта. Единственото нещо, от което трябва да се страхува еничарът е да не се пречупи. Най-страшното нещо е да видиш пречупен еничар. Чрез обучението ние се учим да приемаме болката и страданието като неотменна част от живота и да не се страхуваме от тях…“

откъс от първи том „Еничар“ от поредицата „Ятаган и Меч“

Advertisements

Вашият коментар

Filed under Книги, Токораз Исто

Те се отличаваха с безцеремонност към всеки, срещу когото се изправят

„Никога досега не беше яздил камила и бавното поклащане, и друсането на тези опърничави животни му припомни месеците прекарани на кораба. Управляването на своенравното животно, на чийто гръб се бе оказал, беше напълно невъзможно. Тайната за това как другите мъже от кервана се справят със своите камили оставаше скрита за него. Животното усещаше неопитността и несигурността му и всячески показваше, че не му е приятно, че еничарът е върху гърба му.

Привечер, когато направиха стан за нощуване, еничарът почувства болка в краката и седалището си. Легна като пребит и веднага заспа. Цяла нощ сънува кошмари. На сутринта му се струваше, че раздялата с бен Йохай е била преди месеци. Съжали за спокойствието и духовните си занимания в старата синагога..

Пустинята беше странно място. През деня слънцето печеше жестоко и нажежаваше въздуха и пясъка, а през нощта студ сковаваше земята. Именно затова бедуините всяка нощ палеха огньове. Може би така плашеха едрите хищници, въпреки че Ибрахим не можеше да си представи какви точно животни биха оцелели в тази сурова пустош.

– Как се казваш? – изведнъж го попита водачът на кервана.

– Ибрахим – отговори кратко еничарът.

– Само едно име ли имаш? – попита отново арабинът.

– Не, цялото ми име е Ибрахим Абдаллах.

Когато чуха цялото му име, всички от кервана се отдръпнаха от него, като от прокажен. Дори в най-затънтенитее кътчета на пустинята хората знаеха какво означава, когато името на някой мъж е Абдаллах – Роб на Аллах.

Скоро старецът изрече това, което всички вече знаеха.

– Ти си еничар! – каза той и погледна младия мъж с респект. – Ти си избягал еничар!

Изречените думи накараха останалите мъже още повече да се ужасят. Идеята, че сред тях има човек, който е предизвикал гнева на еничарите, дезертирайки, ги плашеше. Арабите знаеха, че еничарите са най-суровите мъже и жестоки воини в света. Те се отличаваха с безцеремонност към всеки, срещу когото се изправят. Едно от железните правила, които се спазваха винаги, независимо по кое време – на война или при обикновена служба, беше, че никой никога, при никакви обстоятелства не може да напусне редиците на еничарите. Единственият начин да направиш това беше, ако си мъртъв. Наказанието за дезертьорите беше само едно – смърт. Ако еничар се предадеше доброволно на врага или ако отстъпеше в битка, той биваше убиван на място. Това се смяташе за милост. Така другарите му го запазваха от проклятието да живее в безчестие.

В мирно време, ако някой аджамиоглан или еничар си позволеше да побегне и да напусне службата си при падишаха, ставаше цел на преследване на всички сеймени. Те, освен с охрана и паради, се бяха специализирали в издирването, откриването и залавянето на избягали еничари. Може би това беше още една от причините да има непоносимост между еничарите и сеймените. Защото еничарите държаха на честта на своите другари, пък били те и дезертьори.

Тъй като еничарите обикновено търсеха спасение в родните си земи, сеймените бяха готови да избият цели родове или села, за да се доберат до избягал еничар. Така че сега всички араби потръпнаха, защото осъзнаха какво ще се случи, когато потерята от сеймени надуши следите на беглеца.“

откъс от историческата поредица „Ятаган и Меч“

Вашият коментар

Filed under История, Книги, Токораз Исто

Защо чертежите на Соломоновия храм са една от най-строго пазените тайни?

„– Велика царице – поправих се аз, – докато траеше церемонията на жриците на смокинята, вие им дадохте да държат по един ритуален нож и един свитък. Нарекохте свитъка „ключът на Соломон”, какво представлява този свитък? Някаква тайна книга ли беше?

– Не, това е една от най-съкровените тайни на този свят. Само веднъж досега Бог е слизал сред хората, за да пожелае да говори с тях. Това той направил на върха на една планина. Тогава водач на моя народ бил Моисей. Народът ни скитал повече от 40 години из пустинята, защото бягал от робството на фараона, но още не бил намерил себе си и свободата си. Смята се, че Моисей нарочно водил народа ни безцелно из пустинята, докато не умрял и последният човек, помнещ какво е това да си роб. Чак тогава хората били готови да изградят нова държава, да бъдат свободни върху свободна територия. Точно в този момент, когато евреите паднали от изтощение в пустинята, когато били нападани от отровни змии и гадини и постепенно губели своята вяра, Бог се явил пред Моисей и му завещал да запомни неговите думи и да приеме план за построяване на негов дом. Този план е една от най-строго пазените тайни. Бог споделил с Моисей, че може да слезе на земята само там, където е изграден този храм за него. След това той казал къде точно иска да бъде изграден този дом и му предал чертежите. Те били много подробни, в тях пишело всичко, нужно за строежа. Но Моисей и неговият наследник не успели да издигнат този дом. Това успял да стори следващият еврейски цар – смятан от мнозина за най-мъдър и велик сред еврейските царе – Соломон. Затова й храмът се нарича Соломонов.

Чертежите на този храм са строго пазена тайна, защото в тях, освен чисто строителните планове, се разкрива устройството на света, на божествените сили; в този строеж е описана структурата на света, на Вселената и на всичко. Всъщност, както митът за Адам, Ева и Лилит дава нова светлина върху отношенията на мъжете и жените и са етап от себепознанието на всеки човек, но това е направено скрито зад символи и митове и може да бъде разгадано само от човек, посветен и имащ силата да „чете” тези думи и послания, така и картата на Храма може да бъде „разчетена” само от посветени, които да разберат много истини за Бог и за неговата воля.

(бележка на автора: По-късно именно тази идея проповядва един рицарско-монашески орден, наречен в чест на Храма – тамплиери. Те оказали огромно влияние на западния свят. Именно те създали първия християнски орден, банковото дело и банкнотите, те пренесли от Йерусалим планове и започнали строежа на големите катедрали из Западна Европа. Смята се, че всяка катедрала съдържа в себе си част от Соломоновия храм и в нея е закодирано това скрито знание и послание. Така тамплиерите станали втората по значимост и сила институция в Западна Европа след църквата. Те са по-могъщи от всяка държава поотделно. По-късно им е нанесен удар по времето на Филип ІV Хубави и цветът на френските тамплиери е изгорен на клада. Днес наследници на тамплиерите и на мистичния култ към Храма са така наречените „свободни зидари” или масоните. И днес Ключът на Соломон е най-голямата им тайна.)

„Ключът на Соломон” всъщност са плановете на Храма, завещани ни от Бог. Всеки посветен трябва да се докосне до тях и да държи в ръката си тази тайна, защото това е тайната за устройството на света и световете.

откъс от трети том „Шатру“ от поредицата „Тангра“

Вашият коментар

Filed under История, Книги