„По време на бойното си обучение разбрах някои бойни закони, върху които е изградена нашата държава. Тъй като ние бяхме наследници на номади, не земята, а именно тези закони бяха духовната територия, върху която бе изградена България. Но тези закони не бяха валидни само за българите, а и за всички воини, защото това са закони за всички, които живеят от и за меча и които умират от меч.
Дългът и честта са качествата, с които живее българският воин, а както разбрах – и воините на останалите народи, но при нас те означаваха следното: дългът е това, което всеки българин трябва да направи за своя народ, близките си и Тангра. Това е задължението ни към нашите предци – хората, които са ни дали живот, възпитание и опита си. Дългът е това, което обединява българските воини и ни превръща в най-силната армия.
Честта е личната изява на всеки отделен воин. Тя е нещо лично и свещено за всеки един от нас. Ние я градим през целия си живот чрез подготовката, битките и поведението си.
Тези две качества бяха най-важните за българските воини. Те се явяват основен наш закон и пример за поведение. За българските воини няма по-свещени качества от тях. Те са нашият боен и морален закон. Ние можем да живеем без всичко друго, но не и без тези две качества.
Най-важното за всеки български воин е преди всичко да изгради характера си. Всички други умения са второстепенни. Ние знаем, че характерът е наша броня и оръжие. Всичко друго можем да загубим, но характерът е винаги с нас и ни служи. Неговото изграждане е много трудно и мъчително, но постиженията му се губят най-бавно, защото това всъщност е духът. Дори когато човек остарява, неговият дух продължава да го води. Да изградиш характера си е като да създадеш меч. Първо трябва да го изковеш и многократно да го нагънеш. Това става с много насилие над себе си. В този момент има съпротива и хвърчат искри. После трябва да започнеш да го извайваш и оформяш, да го шлайфаш и да му предадеш баланс, красота и хищност. Едва след това идва най-тежката част, в която трябва да го поддържаш безупречен чрез ежедневна употреба…“
откъс от историческия роман „Пътуването“, автор Токораз Исто
„Същата вечер трябваше да премина сериозно изпитание, при което щях да получа мъжкото си воинско име. Името, което родителите ми бяха дали при раждането ми, беше само за да ме наричат с него, но то не беше мое истинско име. Името трябва да се извоюва и да бъде посочено от съдбата. Отначало всички ние получавахме детски имена и едва с встъпването в бойна зрелост имахме право да получим истинското си име. Това беше нашето воинско име. То не беше просто наименование на човека. В него беше кодирана съдбата и сакралната същност на всеки воин. Не е чудно, че много от великите воини не разкриваха истинските си имена, защото се страхуваха някой да не се възползва от тях. Те се представяха с измислени имена. Имаше хора, които не успяваха от първия път да научат името си. Те опитваха много пъти и се подлагаха на страшни изпитания, докато успеят. Но понякога се случваше воините никога да не получат благодатта на Тангра и въпреки това те се опитваха до края на живота си да разберат името си.
Токораз Исто 