Ако има силата да извърви този Път, човек ще има възможност някой ден да бъде себе си…

„Всеки човек е като камъчета, насипани в една пунгия, в началото никой не знае какво точно има вътре, малко ли е, много ли е, достатъчно ли е, ще стигне ли. Първото нещо, което ние правим в своя живот или което би трябвало да направим, е да изсипем пунгията и да видим какво има в нея. Този процес продължава дълго и се нарича себепознание. И така някои хора цял живот се опознават. Затова е желателно в нашия живот да преживяваме истински, силни случки, дори да има драми, за да можем по-бързо да очистим душата си от мътилката, в която се намираме отначало, и да разберем кои сме. Желателно е човек да тръгне по Пътя колкото се може по-рано. В този момент той трябва да бъде свободен, силен и смел. След като стъпим на Пътя, ние започваме да сглобяваме камъчетата, които имаме, и трябва да знаем и да сме наясно каква е мозайката, която сме и имаме в пунгията. Някои от нас са големи, епични мозайки, други – малки мотиви, скромни и семпли. В този момент обикновено получаваме помощ и разни добронамерени хора започват да ни шепнат какви сме, как трябва да изглежда мозайката ни. Те обаче най-често искат да ни направят като тях. Понеже нямат друг опит освен своя, те се мъчат да ни убедят, че единствено техният начин е правилният. Това обикновено са нашите близки и роднини. Те донякъде са прави, защото много често мозайките на хората, които са от един род, са сходни и си приличат. Това става заради рода и кръвта или защото винаги си поставят едни и същи рамки. Но ако един човек иска да надскочи себе си, рода си, не бива в този момент да се доверява на чуждо мнение, пък било то и на най-обичащите ни и добронамерени хора. Желателно е всеки сам да се опита да види това, което Бог му е дал, да го оцени и разбере, сам да си постави целите и идеалите. Така човек ще има възможност някой ден да бъде себе си, ако има силата да извърви този Път. В противен случай винаги ще сбъдва мечтите на други хора или ще сънува техните блянове и неизсънувани сънища и никога няма да бъде себе си. Ако рамките са малки и недостатъчни, а орендата ти е предопределила по-велика съдба, ще ти останат камъчета, които цял живот ще се чудиш къде да поставиш, а това ще те направи нещастен, постоянно събарящ и рушащ света, който току-що си изградил, и това ще става, защото тези камъчета никога няма да ти дават покой. Ако си поставиш по-голяма рамка, никога няма да ти достигат камъчета и тогава ти или трябва отнякъде да си набавиш чужди камъчета, или да запълниш празните места с хоросан. Най-често този хоросан е вярата, но има и други неща, с които можеш да запълниш празнините си. Повечето хора предпочитат по-големите рамки и изграждат мозайки, споени с хоросан, грозни, несъвършени и слаби, крехки и лесни за чупене. Ако мозайката или съдът, който извайваш, е крехък, той рано или късно ще се счупи…„
откъс от историческата поредица „България“, автор Токораз Исто

Всеки един от нас сам решава какъв да бъде…

„Докато се катереше нагоре по стръмния склон на Пътя, Човек видя една каменна площадка. Тя бе малка, но много уютна и щеше да му даде подслон и възможност за почивка, преди да продължи нагоре по склона, стремейки се към върха. За свое голямо учудване видя, че каменната тераса вече е заета от двама души. Те бяха задъхани от дългия спор, който водеха, явно от много време. Двамата бяха толкова вглъбени в спора, че въобще не му обърнаха внимание. Единият каза: „Верният Път винаги е най-стръмен, защото е път на преодоляване на трудностите.” Другият отговори: „Пътят трябва да бъде лек, защото Бог помага на човека при движението му в духа.”

Първият отвърна:

– Трудностите и препятствията са ни дадени, за да страдаме, да превъзмогваме себе си и несъвършенствата си. Чрез болката и страданието ние чувстваме, че се движим, те са нашият компас и по тях можем да разберем дали е правилна посоката ни.

От всяко пътуване най-хубавата част е тръгването – каза първият.

– Не, най-хубавата част от пътуването е завръщането – отвърна вторият…

– Животът е болка, на този свят идваме с рев и си отиваме със стон.

– Това не е така! Животът е щастие, късмет и страхотен шанс. На този свят идваме със смях и си отиваме с въздишка по бързо изминалия живот.

Отнякъде дочу гласа на Учителя.

– Избери сам към кого искаш да принадлежиш, но помни, че и двамата са еднакво прави. Всеки един от нас решава сам какъв да бъде. И можеш да изживееш живота си с болка и страдание или в щастие.

Той нямаше време за безсмислени спорове. Стана и продължи по Пътя.“ – автор Токораз Исто

 

Голямата тайна на човешкия живот…

„Най-важният въпрос, който хората си задават, е за смисъла на човешкия живот. Голямата тайна на човешкия живот се състои в това, че той може да се изживее по много различни начини и от обикновен и прозаичен, от ежедневие, да се превърне в нещо изключително – живот-легенда. Начинът да направи човек това се нарича Път. Човекът, който се движи по Пътя, трябва да бъде силен, надрасъл предубежденията си, религиите, зависимостите и пороците, такъв човек се нарича аджирай. Той трябва да е духовно буден, да живее осъзнато и всяко нещо в своя живот да върши осъзнато, с контрол над живота, емоциите и мислите си, както и над стремежите. Когато човек контролира стремежите си и ги съобрази с орендата, това се нарича мисия. Такъв човек трябва да бъде воин, да се бори и никога да не се успива, трябва да бъде „човек на познанието“, духовна личност. Вярващи хора не могат да имат мисия, нито да бъдат духовни хора.“

историческа поредица „България“, автор Токораз Исто

Държавата трябва да уважава отделния човек, да му дава възможност да ходи с високо вдигната глава

„– Ако искаш тези пратеници да идват тук, не само за да ти се подмажат, да те успокоят и да ти хвърлят прах в очите, трябва да създадеш империя от нов вид. За да имаш държава, в която всички искат да живеят, трябва да дадеш свобода на хората. Нека всеки почувства вътрешната си енергия свободно. Трябва да осигуриш защита на всеки човек и на неговия род и семейство. Добрата държава е тази, в която всеки се чувства значим, неговият живот има стойност, уважаван е и има чест и достойнство.

Държавата трябва да уважава отделния човек, да му дава възможност да ходи с високо вдигната глава. Данъците в нея трябва да са ниски, почти символични. Така правеха българите. Затова навсякъде, където те живееха, създаваха империи, защото всички народи около тях усещаха тяхната духовност и искаха да живеят под десницата на кана ювиги.

Хуните приобщават народите със сила. Трябва да направиш така, че всички доброволно да искат да се присъединят към твоята държава.

След като се погрижиш за телата на хората, трябва да обърнеш внимание и на техните души. Нека нашата империя бъде от осъзнати хора, воини на духа, от личности. Те трябва да създадат просветен народ. В тази империя не бива да има религия, а да властва личното духовно учение. Народът трябва да е обърнат към себе си и да следва своя Път, да изследва Бог, а не да го следва.

Какъв е смисълът да се създава нова империя, ако тя не е от нов тип? Всички стари империи умират. Каква е разликата дали над света ще властват персите, египтяните, асирийците или римляните? Дали са готите, хуните или българите? Има смисъл да създаваш империя само ако тя е нещо ново. Само тогава можеш да разчиташ тази империя да има участ, различна от тази на останалите империи.“

www.orendabooks.com

Дълбочината, до която писателят достига в произведенията си, е непосилна за обяснение с прости думи…

Стоян Цветкашки е автор на поредиците исторически романи „Тангра“ и „Ятаган и Меч“, които печата под псевдонима Токораз Исто. В превод името означава ТОзи, КОйто РАЗказва ИСТОрии, а сакралното значение е тумир.

Дълбочината, до която писателят достига в произведенията си, е непосилна за обяснение с прости думи, тъй като Токораз Исто е перото на Бог. Чрез него Великият създател е представил много малка част от Висшия промисъл. Малка, но напълно достатъчна, за да посветите времето и енергията си за нея, защото тя е сакрална.

Това, което Токораз Исто представя, е Път, но за да го поемете, е нужен кураж. Този Път е посвещение, той е духовно осъзнаване, което изисква подготовка.

Всеки, който смята себе си за поне малко одухотворен, трябва да се отдаде на романа „Тангра“. Тази книга е от онези, които не се четат с очи, а с душа. Енергията е толкова силна, че усещаш как се влива в тялото, поглъща те и те води…

Води те към дълбоко скритите кътчета на душата, задава въпроси, чиито отговори по една или друга причина избягваш… Тя те провокира, кара те да я усетиш, да я осъзнаеш, да я приемеш, да се слееш с нея, да я оставиш да те води, да й се отдадеш…

Как се представя такъв автор? Как се представя такова творчество? Те говорят сами за себе си.

Интервюто с писателя можете да прочетете тук

Благодаря на Токораз Исто, че отдаде на мен и читателите на „Форум“ частица от духовността си, макар и за кратко.

Драгомира ГЕОРГИЕВА, в-к „Форум“