Мъжът знаеше, че нарича българи не хората родени като такива, а тези, живеещи като достойни…

„Докато разговаряха, мъжете бяха влезли в банята и бавно се потопиха в басейнчето с топла вода. Българинът въздъхна дълбоко от удоволствие и облекчение. От много време тялото му бе копняло за такова блаженство. Той се отпусна и продължи да слуша думите на своя домакин. Колкото повече го слушаше, толкова уважението му към този умен и спокоен мъж нарастваше. Този бе истински господар и знатен римски гражданин. Личеше си, че е мъж достоен и умен. За българина бе удоволствие да го слуша. Мъжът продължаваше да говори:

– Днес гърците, които наричат себе си ромеи, са най-преданите и ревностни християни. Човек, ако не знае историята, би помислил, че те първи са приели християнството. Това обаче не е така. Аз съм трак, но по-късно моите предци започнали да се смятат за гърци и римляни. Днес ние се наричаме ромеи, което означава „римляни“, но се смятаме за гърци, макар да знаем, че нашият произход е тракийски, мога да се нарека и елин, но днес това име вече е равнозначно на езичник.

Елин всъщност не означава само грък. Елин не е име на народ или племе. За елини са се смятали много хора и достойни мъже, които не са били от гръцки произход. Елин не означава произход и народ, елин е цивилизационна категория. Елини са се наричали всички, които са се борили за знанието, за развитие на културата, изкуствата, цивилизацията. Много от онези мъже са принадлежали на други народи.

Авитохол слушаше внимателно. Тези думи му напомниха за нещо, което цял живот бе мислил. Хората се обединяваха по народност и произход, но по-важно от това кои са роднините ти бе това какви принципи изповядваш, към коя група сам се причисляваш и често това кои са приятелите ти, какви възгледи изповядваш, какъв е вкусът ти към изкуства, какво обичаш да четеш, как мислиш, колко си цивилизован и чувствителен, как възприемаш света е по-важно от роднините. Роднините и родителите си не можеш да избереш, но приятелите можеш и го правиш. Мъжът знаеше, че нарича българи не хората родени като такива, а тези, живеещи като достойни, просветени, осъзнати, духовни личности. Той наричаше българи дори хора, които бяха от други народи. Не бяха ли българи Сиджими, Деел, Меровей, Гундлеус и много други достойни хора, които бе срещал през целия си живот? Както някога елин бе означавал човек, борещ се за наука, цивилизация, така българин означаваше човек живеещ достойно, мъж на честта, доблестта и справедливостта, този който преследва осъзнат живот, духовен, мистичен, мъж на Светлината. Днес всички мъже, които бяха наследници на елините, смятаха, че трябва да изграждат Ромулум. Днес римските граждани, тези, които живеят в Рим и Константинопол, са наследници на същите онези елини, българите пък са тези, които дават смисъл на Варварикум. Римляните ги наричат варвари и ги обиждат и презират, но мъжът знаеше какво означава българин. Светът бе поделен между елините и българите, между Ромулум и Варварикум. Едните бяха осъзнатата част от „цивилизования свят“, а другите се бореха за Свободата и Светлината.“

Откъс от поредицата „Артур“, автор Токораз Исто

Това бе нетърпимо за български воин като мен…

„– Път, сторете път на пратеничеството на готските крале – извика силен глас. Това беше човек, който се движеше пред групата. Едва сега видях, че това не беше група, състояща се само от преторианци, а свита като нашата. Вътре, обградени отвсякъде от ромейските воини, се виждаха трима снажни мъже. Те ходеха с гордост, с високо изправени глави. Тримата бяха руси и високи, чертите на лицата им бяха сходни и се виждаше, че са роднини. Не можех да определя дали са братя, или братовчеди, но си личеше, че са родственици.

Нашите преторианци се отдръпнаха настрани, като ни избутаха, така че да направим път на следващата свита. Стоях и гледах готските владетели. Изпъчих гърди. В края на краищата аз бях пратеник на шахиншаха. В този момент си спомних как преди години се бях оплаквал на Баяр, че всички, които ме срещнат, издуват гърди. Сега аз направих същото. Когато се изравни с нас, готската свита спря пред вратата и търпеливо зачака. Мъжът, който ги предвождаше и беше като глашатай, влезе вътре. Тази роля при нас бе изпълнявал Марпалий. Сега го видях и него. Той се движеше отстрани, но си личеше, че е запознат с това кои са мъжете и урежда да ни изпреварят.

Тримата готи гледаха напред с гордостта на расови жребци и се държаха така все едно не ни забелязват. Аз се бях изпъчил и исках да ме погледнат, само един от тях обаче се обърна към мен. Той ме изгледа с любопитство, погледът му се хлъзна надолу към бойния ми български колан и премина от там, където обикновено висяха мечовете ми. Когато мъжът вдигна погледа си, там се бе загнездило пренебрежение. Бях сигурен, че е видял кожената торбичка с подковите, но сигурно е решил, че в нея има злато. Мъжът ме презираше и аз виждах това. Навярно ни бе сметнал за някаква търговска делегация и затова смяташе, че е нормално да ни изпреварят. Готските владетели, ако тези бяха такива, бяха с извити напред шапки, като скитските; единият от тях бе с лъскав шлем, със забито в него соколово перо. Разгневих се. Не стига, че ромеите ми бяха откраднали мечовете, а тези тук ме гледаха все едно съм търговец! Това бе нетърпимо за български воин като мен. Честта ми бе засегната, някакви си готи ме изпреварваха.

Марпалий се приближи до мен и каза:

– Посланик Ксеркс, готските крале ще минат преди вас, но вие трябва да решите!

– Кажете им, че съм посланик на персийския владетел – казах раздразнено аз.

– На кого? – учуди се Марпалий.

– На готите. Кажете им, че съм воин и съм пратеник на персийския император!

– Това тях не ги интересува. Те са дошли на среща с император Теодосий ІІ и не се интересуват от вас.

– Щом ни изпреварват, могат поне да се извинят! – казах аз. – Кажете им, че съм воин и че вие откраднахте оръжията ми! Да не си мислят, че сме някакви търговци, които могат ей така да изпреварят!

Последните думи вече виках. Това накара готите да погледнат към нас. Изгледах ги бавно и ги пронизвах с поглед. Не знаех дали разбираха гръцки, или виковете ми бяха привлекли тяхното внимание.

– Кажете им! – крещях аз.

– Какво правите, посланик?! Това е недипломатично! Не мога да говоря с крале, нито вие можете да им кажете нещо! Вие сте обикновен посланик, а те са владетели на всичките източни готи, които не са в пределите на империята на василевса!

Готите ме гледаха със спокойни изражения на лицата и по никакъв начин не реагираха на виковете ми. Това още повече ме вбеси. Бях готов във всеки момент да скоча върху тях. Битката сигурно щеше да завърши с моята гибел, защото те бяха въоръжени с широките си плоски мечове и с ризници, а аз нямах дори ножче. Това ме накара да се почувствам още по-унизен.

Гледах готите и от гняв вече на български крещях към тях.

– Какво ме гледате? Аз също съм владетел! Аз съм последният останал българин, аз съм боил, аз съм багатур, аз съм тиун, аз съм канартикин, аз съм български владетел, аз съм последният кан на българите, аз ще възродя своя народ и отново ще го издигна от пепелта! Ще стана първият велик кан на българите! Какво ме гледате? Не съм бил владетел! Не съм имал право да говоря с тях…“

откъс от поредицата „Тангра“