Скоро Европа и светът щяха да им принадлежат…

„Тази вечер бе последната им покрай морето. Авитохол погледна към безкрайната водна шир. Тук брегът се извисяваше и от едната страна лагерът бе защитен от скалите и морето. Само птица можеше да прелети от този край на лагера. Но не за това мислеше българинът. Той гледаше морето и не мислеше за нищо. Стоеше като зашеметен. Струваше му се, че може да види света до неговия край. Изведнъж осъзна къде се намира. Той бе стигнал до тук, до този край на света. Животът му не бе преминал в степта и на изток, както бе смятал като дете, а тук, на запад. Сега сякаш се събуждаше от дълъг сън. Какво правеше тук? От известно време бе влязъл в една борба, в непрекъснато преследване и дебнене. Кога и как ли щеше да свърши всичко това?

Изведнъж зад гърба си българинът чу шум от битка. Нима нападението на Евгениус бе започнало? Авитохол посегна към меча си и веднага се затича към лагера. Неусетно се бе отдалечил от своите спътници. Звуците, които долавяше, не бяха звънтене на железни остриета, а ударите бяха по-тъпи. Колкото повече се приближаваше, толкова повече разбираше, че това не беше битка. Гласът на Юлий бе звънтящ и се редуваше с чистите викове на някой по-възрастен мъж. Това беше тренировъчен двубой.

Когато се приближи, Авитохол различи безпогрешно двамата бойци. Това бяха Юлий и вуйчо му. Те се дуелираха с рудиуси. Момчето, макар и по-младо, беше много бързо и с добра техника. Личеше си, че кръвта му е млада и буйна и иска да прилича на онези стари римляни, които са имали морал и чувство за чест и са покорили половината свят. Момчето нападаше, а мъжът се бранеше. Отстрани обаче се виждаше, че Марцелин се радва на успешните атаки на племенника си. Той го оставяше да напада и води битката. В погледа на момчето гореше огън, който бе подклаждан от амбициите, от младостта, от стремежа да живее. Авитохол не можеше да не се усмихне. Точно от такива хора днес имаше нужда Рим. Днешните римляни бяха преяли, мързеливи и отегчени. Те първо бяха загубили битката с живота, а след това с хуните и другите варвари. Това бе разликата, римската кръв се бе уморила и залиняла, а тази на варварите бликаше и извираше млада, силна, желаеща победи, стремяща се към живота. Това момче, Юлий, бе едно добро начало за Рим. Ако начело на Западната империя застанеше такъв човек, Рим го очакваха само добри дела.

Авитохол се опитваше да сравни римските деца с хунските. За него беше ясно защо хуните щяха да побеждават. Те искаха да владеят света, да властват над съседните народи. Тяхната кръв беше млада и гладна. Скоро Европа и светът щяха да им принадлежат.“

откъс от многотомната българска история „Тангра“

Някои хора имат способността от живота си да направят легенда

„…Когато пристъпиха в двора, пред очите им се разкри чудна гледка. Ромеите бяха строени в редици. Само един човек бе седнал до стената с подпрян на нея гръб. Пред всички тях стоеше Маркиан. Макар пленник, той бе издул гърдите си, а торсът му приличаше на огромна бъчва. Българинът настръхна, спомни си първия им сблъсък в Константинопол, когато генералът се опита да отнеме мечовете му. Тогава той ги беше взел, а сега Гейзерих му говореше за това, че Маркиан градял мит и се домогвал до трона в Константинопол. Възможно ли беше той да е Избраният? Мислите му бяха прекъснати от остър писък, който разсече въздуха. От небето право към Маркиан се спусна великолепната огромна птица. Миг преди да забие острите си като кинжали нокти в бронята на генерала, тя разпери криле. След това много внимателно кацна на гърба на Маркиан и разпери криле, като му пазеше сянка от жежкото лятно слънце на Африка. От войниците се изтръгна стон.

– Виждаш ли? – попита Гейзерих.

Българинът сам бе следвал Пътя си, беше мислил върху това каква е мисията му. Той знаеше как се градят легенди. Някои хора имаха способността от живота си да направят легенда. Те бяха избрани и специални. Другите хора им се подчиняваха и ги следваха. Маркиан явно правеше точно това. Неслучайно ромеят беше избрал орел, който да му прави сянка. Орелът беше символ на Рим, разбира се, и на Константинопол. Това можеше да означава само едно, че някой ден той ще претендира за права над Римската империя…“

откъс от многотомната история „Тангра“