Всеки я има като перла в гърдите си, в повечето случаи я уважава и преценява като ценност…

„Първото нещо, за което родителите трябва да говорят на децата си, това е честта. Те са длъжни да им разкажат за нея и чрез живота и поведението си да им доказват, че тя съществува. Това е жизненоважно. Децата трябва да разберат колкото се може по-рано, че имат чест. Изключително важно е някой да им обясни какво е чест и така да им даде шанс да я отгледат като малка фиданка, да бдят над нея и да я запазят. Честта е душата на човек. Без чест един човек никога не може да стане воин. Много хора я губят поради това, че не знаят за нея, те започват да лъжат, страдат, отстъпват от принципите и характера си, преди още да са открили себе си…

(…)

Честта е едно от малкото неща, при чиято проява не зависим от волята на някой друг. Тя е изцяло и само в нашите ръце. Никой човек не е в състояние да отнеме честта ни. Честта е като орех в гърдите ни и няма външна сила, която да може да го разбие. Много пъти, когато се опитват да ни я отнемат със сила или да ни принудят да направим нещо срещу собствените ни разбирания, само още повече ни ожесточават, карат да се съпротивляваме и ни заставят да воюваме.

Думата е корен и на следните български думи, като например честит – така българите се поздравяват на празниците, те казват „Честит празник!“, но казват и „честит човек“, което означава човек, който има чест и затова съдбата е благосклонна към него, това е много близо до идеята за човек, който притежава оренда. Думата честност също има за корен думата чест.

Единствено ние, със собствените си ръце и дела, можем да унищожим своята чест. Това се случва, когато загубим самоуважението си. Никой не знае и не може да ни обясни какво е честта. Всеки я има като перла в гърдите си, в повечето случаи я уважава и преценява като ценност, но всеки разбира честта по свой собствен начин. Нерядко ние обвиваме честта с принципи, за да можем да я определим по-ясно. Не може човек да има принципи и да ги спазва, без зад тях да стои честта. Никой не знае какво е честта, къде се намира, тя няма орган в човешкото тяло. Както за чувствата и любовта смятат, че са в сърцето, така за честта съм чувал, че се намира в черния дроб, затова в древността воините изяждали черния дроб на убития от тях противник, за да приемат честта му, но аз не вярвам в това. Мисля, че честта е нещо, което е по-скоро в главите на хората, че няма носител, че е морална категория, фикция, която обаче е толкова важна. Честта е нещо, заради което можеш да загубиш живота си, нещо, заради което можеш да живееш и да промени коренно живота ти. Заради нея са измрели безброй много воини и още толкова ще погинат.„

историческа поредица „България“

Това е моето най-силно оръжие…

„Есента наближаваше, вечерите ставаха все по-мразовити, особено тук горе, в планината. Всеки ден валеше дъжд и листата на дърветата все повече окапваха, като ставаше все по-невъзможно да се скрият. Вечер те лягаха направо върху ледената земя. Беше толкова студено, че им се струваше, че дъхът им замръзва и пада пред тях като висулка. Яне лягаше без да се замисли и се приготвяше да спи, а Марин не можеше и да си представи, че може да заспи в този студ. В една такава вечер Марин каза:

– Яне, как издържаш, не ти ли е студено?

– Ако знаеш, бачо Марине, що съм преживял?

– Какво си преживял?! – не издържа и възкликна Марин.

– Много, но то не е за разправяне.

– Кажи! Кажи! – настояваше Марин.

– Като ти го кажа то вече няма да е същото, няма да е нищо.

– Кажи! – Марин искаше да си говорят, за да мине по-бързо нощта и да не чувства студа, а Яне явно искаше да спи.

– То звучи глупаво да ти го разкажа. Най-голямото ми изпитание беше това, че стоях затворен в една килия. Тогава, когато бях на заточение.

– Не знаех, че си бил на заточение!?

– Бях, но виж как звучи? Не е нещо особено. Също така съм стоял затворен в един сандък.

Наистина, нещата не звучаха кой знае колко страшни, затова Марин реши да попита:

– В какъв сандък беше затворен?

– Най-обикновен сандък, но това беше в пустинята.

– В пустинята? – повтори изумен Марин. – И колко дни продължи това?

– Доколкото знам три или четири. Не знам добре, защото не можех да видя добре навън. През деня беше много топло, а през нощта – студено.

– И после какво стана?

– После ме ухапа скорпион.

Колкото повече разпитваше, толкова по-изумен оставаше Марин.

– Ухапа те скорпион?! – повтори той като на себе си.

– Да, оказа се, че в сандъка, заедно с мен, е имало и скорпион.

– Ти си най-издръжливият човек, когото съм виждал! – с възхищение каза Марин. Той се учудваше, защото всяка история, която Яне разказваше, имаше неочакван край.

– Издръжлив съм, защото така са ме учили! Още баба ми и майка ми ни учеха на това. Бях още дете, когато те ми повтаряха да стискам зъби и да издържам. Това е човешкият живот – мъка и стискане на зъби. Това е моето най-силно оръжие. Само така можеш да оцеляваш и да побеждаваш. Когато другите не издържат и са готови да се предадат, ти трябва да устискаш! Когато другите смятат, че това е невъзможно, ти да стиснеш зъби и да го направиш! Това е животът! Това е разликата между мен и останалите хора.“

откъс от поредицата „Ятаган и Меч“

Всеки човек се появява на този свят незавършен и сам

„…Той не желаеше да бъде в този свят. Онзи свят, миналото, виденията, там му харесваше повече. Тук беше липсата, болката, самотата, това беше неговата незавършеност. В този момент разбра, че всеки човек се появява на този свят незавършен и сам. След това през целия си живот се опитва да попълни тази своя празнина. Повечето хора правят това механично, като се опитват чрез хората до себе си да запушват тези свои пробойни. Това са родителите, близките и роднините, приятелите, съпругите и съпрузите, децата, внуците, въобще всички, които смятат, че обичат и ги обичат. Такива хора са шумни, защото така заглушават своя страх от тишината и самотата, те са самодоволни, защото смятат, че са надмогнали самотата и незавършеността си. Идва обаче време, когато всеки човек започва да губи близките си същества и тогава в него отново зейват празнините. През тези дупки в душата му прониква смразяващият студ на самотата, от там надзърта болката, старостта и смъртта. Много от хората се пречупват точно в този момент, защото осъзнават, че няма как да спечелят тази битка. Чак тогава осъзнават истински, че са смъртни. Те губят илюзиите си, че приказката за света, семейството и себе си, която са изградили, е истинска и вечна. Това е тяхната идея, тя ги е успокоявала, хармонизирала, осмисляла е живота им, правила ги е щастливи. Скоро обаче грозната истина се озъбва срещу тях. Това става най-често след като загубят някой близък, когато камъните в тяхната крепост един след друг започнат да изчезват. Тогава те се прекършват, защото осъзнават, че това, което са мислили за вечно, е тленно и обречено на разруха…“

откъс от поредицата „Тангра“