Tag Archives: ромеи

Чувствах, че се завръщам в старата Велика България…

„Степта вля нови сили в тялото ми. Язденето на кон ме върна към живота. Бях в степта, която само преди 120 зими бе принадлежала на моя народ и бе управлявана от моите деди. Чувствах, че се завръщам в родната си земя. Аз бях в старата Велика България. Не беше трудно да си представя, че до мен яздят моите предци. Някой ден тук пак трябваше да бъде България. Имах чувството, че с всяка стъпка на коня ставам все по-голям и по-голям, като че ли цялата земя зад мен ставаше българска, а отпред бяха враговете ни. Едва сега разбрах защо българите сме деца на степта, защото само човек, живял в необятната шир и просторите на степта, знае какво е свобода. Византийците и гражданите познават свободата на лалугерите, криещи се в дупките си и смятащи, че колкото по-голяма и дълбока е дупката или колкото повече изходи има, толкова си по-свободен, но те не познават свободата на реещия се орел. Те бяха плъхове. И ние някой ден може би ще се превърнем в плъхове, ако се отдалечим от старата си вяра и корени. Бях живял във Византия и знаех, че така наречената цивилизация оковава хората и ги прави зависими. Тя се гради върху измама и лъжа. Чрез политиката, религията и пропагандата у хората се създаваше идея за това какъв да бъде животът им и как да живеят, кое е добро и кое лошо, но всъщност всичко това бе лъжа. Никой от управниците не вярваше в това и не живееше по този начин. Ромеите смятаха, че познават света и се опитваха да наложат своята вяра и империя на всички народи. Те не знаеха какво е свобода. Само в степта човек можеше да почувства свободата и само извън системата им можеше да бъде наистина свободен. Цивилизацията бе отрова за хората, но тя се вливаше във вените им непрекъснато. Съзнанието на цивилизованите хора бе толкова отровено, че те бяха станали зависими от нея. С тази зависимост и с удобството те бяха заменили свободата и духа си и се чувстваха добре. Всеки един от тях се опитваше да убеди другите, че това е истинският живот.“

откъс от историческия роман „Пътуването“, автор Токораз Исто

Вашият коментар

Filed under История, Книги

Осъзнах, че това, което ме правеше силен, можеше и да ме погуби

пети том "Виктор"

„– Аз не съм грък и не произхождам от тези места. Ние бяхме велик народ, който живееше във Великата степ. Там небето е Бог, а земята е майка на хората. Няма друго такова небе в света.

Вие не сте виждали това небе, посланик, и няма как да ви го опиша. Онова небе е като похлупак и където и да отидеш, то винаги е над теб и те захлупва като покрив на юрта. Където и да отидеш, то е като твоя закрила и ти дава уют и топлина. Онова небе правеше степта да изглежда най-хубавото място и всеки роден се чувстваше щастлив, че има шанса да живее, да го има. Онова небе е като курган над всички нас. Такива са нашите гробници, те също са с формата на купол, макар и от пръст, като могили. Така всеки от нас живее едновременно като жив човек и като вечно същество.

Как се нарича този народ? – попитах аз.

Българи. Аз съм българин – каза Бигилас. – От съвсем малък ме дадоха като заложник във Византия. Нашият род беше един от най-славните при българите.

За миг щях да се издам и да попитам Бигилас от кой род е. Спрях се. Всичко това можеше да се окаже капан, не биваше да го забравям.

– Човекът, при когото отидох да живея – продължаваше да разказва малкото момче, – се казваше Максиминос. Ето го там – като каза това, Бигилас посочи към един човек. Познавах го, той винаги присъстваше при посещенията ни при императора. – На него бях даден да ме гледа и да се грижи за мен. Така гърците се опитват да променят децата и принцовете на владетели от други народи и когато някой ден ги освободят, те да са свикнали и така да са приели гръцкия начин на живот, че да искат да бъдат като тях. Освен това тези момчета се привързват към гърците, започват да ги харесват и в същото време изпитват страх от императора им. Аз бях едно от онези момчета, изпратени за заложници от българите. Това стана, за да се сключи примирие между нас и ромеите. Голяма беше мъката ми. Не можех да забравя разплаканите очи на майка ми и твърдата длан на баща ми, когато ме изпращаше. Силен човек беше баща ми и беше пръв сред българите.

– Какво стана с тях? – попитах аз.

– С кои тях? – Бигилас отвърна на въпроса ми с въпрос.

– С останалите българи.

– Не знам. Много от тях сигурно не са оцелели. Аз самият на няколко пъти щях да напусна този свят и да се преселя при Тангра. Дълго време това не ме интересуваше.

След това блясъкът в очите на младия помощник на преводача изчезна и той отново се отнесе, като че се върна в онова време и по онези места. За пръв път виждах толкова ясно човек, който с тялото си е сред нас, но духът му е на друго място. Това място – миналото, все още живееше в Бигилас.

– Българите се готвеха за война – продължи разказа си той. – Хуните ни нападнаха и вече бяха спечелили една битка. Нашите воини се готвеха за последното сражение с тях. Така оставих баща си.

Трепнах. В тази война бях участвал и аз.

– Разбрахме, че народът ми е загубил, докато още вървяхме към Константинопол. Ромеите дори нямаха време да се намесят и да изпратят помощ, а сигурно нямаха и намерение да направят това. Плаках много, но нищо не можех да направя. Така вместо заложник се оказах роб. Нямаше вече къде да се върна. Чу се, че хуните са избили народа ми и никой не се е спасил от безпощадния им меч. Вероятно родителите ми вече не са сред живите. Баща ми със сигурност е умрял в битката, а майка ми… – момчето се задави за миг, но се овладя и продължи: – За мен вече нямаше път назад. Напред не знаех какво ме очаква, но разбирах, че с пускането ми като залог за договора родителите ми бяха спасили моя живот.

Докато стигнем до Константинопол, плаках всяка нощ. Исках да умра, да ме няма, исках да се върна назад и нищо от това, което се бе случило, да не е истина. Реалността обаче бе друга. Всяка сутрин се събуждах и за свое огорчение разбирах, че съм жив и се намирам при ромеите.

Тук, в двора на Константинопол, бях разпределен и даден като роб и за отглеждане при славния дипломат и юрист Максиминос. Той е един от най-знатните хора в империята на Негово величество. Отначало много се зарадвах, че попадам в ръцете на толкова солиден и влиятелен патриций. Неговият авторитет щеше да бъде моя сигурност. Бях готов да го прегърна и да стана негово дете. По това време бях слаб и уплашен. Нямаше вече кого да обичам на този свят. Погледнах представителния си господар и сърцето ми се изпълни с радост. Вече имах втори баща. Тръгнах след него. Вървях из константинополските улици и като омагьосан гледах всичко около себе си. В този ден бях щастлив, отново бях открил свое семейство. Максиминос, ето там, вижте го, тогава ми се стори толкова стабилен и красив. Той пристъпваше напет като някой младеж и с нищо не се отличаваше от константинополските младежи, които отиваха по Великден на черква с новите си сандали.

Господарят ме отведе в къщата си. Това бе голямо имение, едно от най-големите в града. Толкова голямо, че една част от вътрешния двор бе обрасла с тревичка, а друга бе застлана с гладки каменни плочи.

Щом пристигнах в дома, веднага ме изкъпаха и ми дадоха хубава бяла риза. Около кръста ми привързаха дебела връв, която ми служеше като колан. Дадоха ми нови сандали. Бях толкова щастлив, огледах се в мръсната вода. Там видях римлянин. „Какво? – помислих си. – Може би животът ми като българин свърши и Тангра иска от мен да изживея останалата част от него като ромей?”

Максиминос ме повика при себе си. След това ме отведе при децата си.

„Деца – каза той, – това е новият ви роб. Натресоха ми го, той дори не може да говори на нашия език. Играйте си с него.”

– Мога да говоря – прошепнах аз. Наистина можех да говоря гръцки. Баща ми ме бе учил. Заедно с българския от дете бях научен да говоря гръцки. Някога баща ми също като мен бил за известно време в империята на християните. Също така разбирах хунски, който беше много близък до българския.

На вас, посланик, сигурно не ви е интересно – прекъсна разказа си българинът.

– Не, много ми е интересно – убедих момчето аз. – Продължавай да разказваш!

– Децата бяха приблизително на моята възраст и бяха три – продължи разказа си Бигил. – Две от тях бяха малко по-големи от мен, а третото – по-малко. Те приличаха на баща си толкова, колкото щурци приличат на бивол. Бяха мургави като него, но приликата свършваше до тук. „Щурците” ме наблюдаваха развеселени. Те ме опознаваха с любопитство и интерес, като че ли бях тяхната нова играчка, тяхната нова жертва. Аз също бях в добро настроение, най-после щях да си имам другари. От толкова време не бях имал другар. Скоро обаче разбрах за какъв другар бях определен. Не за техен приятел, а за тяхно домашно животно. Така малко по малко започнах да разбирам какво означава роб. Ние, българите, нямахме роби и се отнасяхме към всеки човек с достойнство, дори враговете си уважавахме. Скоро проумях, че децата на Максиминос са лоши и пакостливи, а аз щях да бъда тяхното агънце, кученце или котенце…“

откъс от поредицата „Тангра“

Вашият коментар

Filed under История, Книги

В България със столетия е изграждана погрешна представа за славяните

tor„– Тор или на немски Донар е бог великан. Исландците го наричат Бор. Той е бог на гръмотевицата, това означава името му. Той е надарен с огромна сила. Освен на гърма, той е бог и на плодородието. Основната му задача е да пази боговете и хората от великани и страшни чудовища. Римляните наричали Донар Херкулес. В Германия на него е посветен същият ден от седмицата, който в Рим е посветен на Юпитер. Той така и се нарича: Donnerstag.

Тор е наричан още Веор, Вингир и Хлорид в другите народи. Той е от рода на асите. При всички народи, които го почитат, е слаган на второ място след Один. Някои твърдят, че е син на Один, а негова майка е Йорд, което означава просто земя. Други народи смятат, че негова майка е Хлодюн или Фергюн, което е близко до Перкунас или Перун. Перун е богът на славяните.

Кои са славяните? – попита Авитохол. Той беше чувал името на това племе, но не знаеше нищо за тях.

Славяните са племе близко до германците и датчаните. Тяхната религия е много сходна с немската. Те са северен народ. Техният върховен бог обаче не е Один, а Перун, който е много подобен на немския Донар и скандинавския Тор. Те са войнолюбиво племе, което събира все по-голяма мощ. Някой ден то ще окаже голямо влияние на Европа.

(Славяните са северен народ, езическата им вяра е много близка до келтската, немската и скандинавска. Те съвсем не са били миролюбиви и беззащитни, както са описани от ромейските летописци и ни е внушавано в българската история. Славяните са много близки до представата за викингите. Те били войнолюбиви, силни, храбри и добри воини. Инвазията им не била мирна и не били като море, а като бушуващ океан. В България със столетия е изграждана погрешна представа за това племе. Византийците ги описват като миролюбиви, за да оправдаят липсата на битки срещу тях. Всъщност ромеите пропускат славяните като конфедератен народ, за да могат да спрат народите от Великото преселение. Византийците предпочели народ, подобен на готите, склонен към приемане на християнството, пред номадските степни народи. Те искали да изправят славяните срещу номадите. Въпреки това има сведения за големи офанзиви на славяните на Балканския полуостров, например обсадата на Солун.

Славяните заселват територията на днешна Гърция и стигат до Пелопонес. Мощна славянска група остава да живее в региона на Солун. Българите не се смесват със славяните. Днес във вените на гърците има повече славянска кръв, отколкото в българите. Със сигурност се знае, че българите са били подозрителни към славяните, които са се ромеизирали и голяма част от тях са приели християнството. Знае се, че Крум за последен път извършва преселване на големи маси славяни, което ще рече, че българи и славяни до този момент не са били слети, както ни внушаваха доскоро от учебниците по история. Отношенията на първите български кане в Дунавска България към славяните са били по-скоро дипломатични, дистанцирани, внимателни и подозрителни, отколкото добри. За сливане на двата народа и дума не може да става. За това няма никакви сведения.

Днес славянската група народи е най-голямата в Европа. Мнозина смятат Русия за най-голямата славянска страна. Всъщност руската нация е претопила в себе си много народи и племена. В нея участват и много средноазиатски народи и древни племена.

Българи и руси може да са братски народи, но не точно по славянска линия, която е странична и за двата народа. Със сигурност се знае, че руските князе възприемали славяните като чужди. В някои народи славяните били наричани нормани. Техни потомци и до днес живеят във Франция (Нормандия) и Англия, където нормани, сакси и келти са участвали във формиране на английската нация.)

Тор е бог на ковачите и има рижа брада и огромен тежък боен чук, който се нарича Мелнир. Той има една дъщеря Труд и двама синове: Магни (Смел) и Моди (Сила). Тор има също свое небесно жилище „Тредхайм“ и малки дребни помощници.“

откъс от поредицата „Тангра“

Вашият коментар

Filed under История, Книги

Доскорошните варвари се опитваха да докажат на себе си, че вече са римляни…

„Българинът наблюдаваше немците открито, с високо вдигната глава. Той не се срамуваше и притесняваше от лицето си, дори изпитваше удоволствие от реакцията, която виждаше, че предизвиква у немците. Какво ставаше? Тази Европа беше като проказа. Всеки, който се докоснеше до нея, се заразяваше от високомерие и от това да счита себе си за повече от другите. Ето, немците бяха заели тези земи съвсем скоро, а вече гледаха на останалите народи с високомерие, характерно за римляните. Те се подиграваха на хуните с онази омраза, с която народ, който е бил презиран твърде дълго, се смята за повече от всеки друг народ, който счита за по-нискостоящ от себе си. Доскорошните варвари се опитваха да докажат на себе си и на римляните, мъчителите си, че вече са римляни и презираха останалите, които на свой ред наричаха варвари. Това би било нормално, ако ситуацията не бе извратена, защото днес вече почти нямаше римляни. Империята на Рим се разпадаше. Те бяха изчезнали, но високомерието и презрението им бяха останали и бяха заразили други народи. Римляните бяха отровили тази земя. Тях винаги щеше да ги има. Винаги щеше да има народ, който да се смята за повече от останалите и да поддържа техния дух. И колкото народът е по-нисш и има по-малко народи под него, толкова по-жесток ще бъде към народите под него. Мъжът видя сега това кристално ясно, прочете го в очите на бургундските деца.“

откъс от многотомната история „Тангра“

Вашият коментар

Filed under История, Книги