Александър бил изумен от уменията и силата на бесите…

„Александър не се спогодил с бесите и следващите дни били най-трудните в живота му. Вярно, никъде не е описана битка с бесите, защото такава нямало. Всъщност бесите не дали битка на Александър. Всеки един от тях му обявявал лична война. Бесът изглеждал фалангата, извиквал, размахвал своя ромфей и се втурвал в битка. Македонците били потресени от такова зрелище. Ако бесът успеел да оцелее, той се изтеглял и продължавал да напада фалангата. Нападенията се сипели едно след друго и силно затруднявали преминаването през планината. Фалангата била нападана през целия ден, през нощта нападенията не спирали, а се подновявали с още по-голяма сила. Александър бил изумен от уменията и силата на бесите. Такава борба той не познавал и бил много впечатлен от противниците, с които се сблъскал тук, в Родопа планина. Александър бил гениален пълководец, след няколко месеца той проумял, че само губи от такава война на изтощение. Освен това по никакъв начин не можел да използва и провери ефективността на фалангата на ветераните. Така с времето разбрал, че никога няма да може да удържи окончателна победа над бесите. Македонците копнеели да достигнат до равнината и да се разгърнат, за да дадат битка на траките и да ги победят. Колкото повече обаче навлизали в Родопа, толкова повече те затъвали като в блато. Скоро Александър решил да промени отношението си към бесите. Вместо да опитва боеспособността на ветераните си, той решил и започнал да предлага на всеки воин да го придружи в похода му до края на света. Повечето беси се съгласявали без никакво колебание. Това озадачавало македонеца. Доскоро озадачаваше и мен – каза Приск. – Но сега, когато разбрах повече неща за Дионисий и Загрей, започнах да разбирам защо бесите постъпили така.

… При похода си Александър взел със себе си отряд от бесите. Те стоически издържали всички лишения. Бесите не говорили и не общували с останалите воини. Армията на Александър включвала бойни отряди от всички покорени народи и от неговите съюзници. Бесите стояли в този съюз като капка зехтин във ведро с вода. Те се хранели отделно, правели своите ритуали и никого не допускали до себе си. Останалите народи също ги избягвали и се страхували от тях.

Отрядът мечоносци-беси на Александър бил винаги в първите редици на битката. Те се втурвали във вихрена атака, ревейки като зверове, като развъртали своите ромфеи. Често, докато фалангата пристигнела, бесите вече били разбили врага. Това направило силно впечатление на Александър, но най-много го изумило това, че когато воините пристигнели, виждали страшна гледка. Бесите, надвесени над мъртвите още неизстинали трупове на враговете, разкъсвали телата им с ръце и ядели от вътрешностите им. Това потрисало „цивилизованите” гърци и македонци. Те говорели за бесите като за канибали и магьосници и никой не искал да остава насаме с тях.

– Всъщност бесите разкъсвали телата на своите врагове, те премахвали титаничната обвивка и изяждали, поглъщали искрицата светлина на Загрей – каза Бероес, който се присъедини към нас и разговора ни.

– Така е! – съгласи се Приск. – Дълго време не можех да разбера защо бесите правели това. И аз като гърците ги смятах за канибали, сега обаче започнах да разбирам. Всъщност бесите през целия си живот преследвали искрите на Загрей, които били пръснати из всички хора. Не знам дали ядели топлите още сърца на хората, или част от черния им дроб, но те вярвали, че трябва да съберат колкото се може повече Светлина в себе си. Загрей бил пръснат из всички хора. Бесите искали да станат колкото се може по-светли и просветени. Те искали да увеличат божествената си херметическа същност и не се интересували от титаничната си същност.“

откъс от многотомната история „Тангра“, автор Токораз Исто

Ние сме свободни в своите избори и никой не смее да ни заповядва…

– Тъй като живеели в тази планина, бесите били много добре подготвени като воини, те можели да се движат с дни, без да спират, тичали бързо и се катерили като планински кози. Начинът им на водене на бой представлявал вихрена атака, съпроводена с неистови крясъци, които всявали ужас в душите на враговете им. Обикновено след първата атака бесите пречупвали и разбивали враговете си, а след това ги преследвали поединично и ги доунищожавали. Това още повече затвърждавало славата им на сурови воини. Ако им се случело да бъдат разбити, те се пръсвали из планината и всеки започвал да води лична война с враговете. Бесите, макар и много рядко, претърпявали поражение, но никога не били победени и покорени.

Фалангата на Александър навлязла в Родопа, но там не успяла да се разгърне. Отначало ветераните на Александър се движили в тесните проходи и клисури, а отгоре, от върховете, бесите ги наблюдавали безизразни и мълчаливо и безпристрастно ги съпровождали. Те като че ли не можели да разберат какво става и били само неми наблюдатели. Александър започнал да се притеснява. Това, че не го нападали, го изнервяло. Той искал да се изправи срещу враг и да воюва. Тогава разузнавачите му заловили един бес и го отвели при македонеца.

– Кой е вашият владетел? – попитал Александър.

– Ние нямаме владетел – бил гордият отговор на беса.

Тогава Александър помислил, че това са диваци, които все още не са открили, че всеки народ трябва да има владетел и да се обединява около владетелския род, и колкото по-могъщ е владетелят, толкова по-силни са народът и държавата. Александър погледнал снизходително беса и го помислил за дивак.

– Ние търсим прорицалището на Дионисий – казал македонецът. – Кой е вашият първожрец?

– Ние нямаме първожрец – отвърнал бесът.

– Добре тогава – започнал да се гневи Александър. – Миналата нощ няколко от вашите воини ни атакуваха, някой трябва да ги е предвождал, кой е вашият военачалник? Поне военачалник имате! Искам да сключа договор с някого.

– Ние нямаме военачалник!

След това пред стъписания поглед на този, който скоро щял да властва над цялата земя, бесът казал:

– Ние сме синове на планината, ние се завиваме с меките облаци над Родопа планина, нашият брат е вятърът, а нашият въздух е свободата. Ние сме беси. Всеки един от нас е владетел на себе си и е свой цар. Всеки един от нас е жрец и пророк, всеки един от нас е духовник, всеки един от нас е отделна армия и сам си е военачалник. Ние сме беси. Всеки един от нас е владетел, воин и жрец. Ако искаш да подпишеш договор, трябва да се разбереш с всеки един от нас поотделно.

– Това е безумие! – разгневил се македонецът.

– Така смяташ ти. Ние не сме свикнали да се подчиняваме на никого. Ние сме свободни в своите избори и никой не смее да ни заповядва. Ти наричаш това безумие, ние го наричаме свобода. Както и да го наричаме обаче, сега ти си в нашата земя, тук важат нашите правила. Когато си в Македония, спазвай твоите закони, но тук си длъжен да постъпваш по нашия начин.“

откъс от поредицата „Тангра“, Токораз Исто

Бесите били народ мистериозен, те не допускали други хора в своята крепост – Родопа

„Преди да тръгне да завладее познаваемия свят – Ойкумене, Александър решил да направи поход към северните си съседи. В този поход той искал да провери бойната мощ на армията, завещана му от Филип. Това била Първа македонска фаланга, съставена от воини-ветерани, воювали години наред с баща му. Те били участвали в стотици битки, отличавали се със своята твърдост и издръжливост. Северната граница на Александрова Македония граничела с Родопа планина. Така първият досег на александровите воини бил с бесите.

Бесите или сатрите били свободолюбиви и храбри воини. Те обаче се отличавали най-вече със своята потайност и не били познати дори на своите съседи. Бесите били народ мистериозен, те не обичали да общуват с другите народи, не допускали други хора в своята крепост – Родопа. Криейки се в дебрите и мъглите на планината, те обичали мистиката и живеели свой вътрешен живот. Те били саможиви и горди хора и не обичали да зависят от други. Може би затова били толкова свободолюбиви и самостоятелни. Тук в тази планина те можели да си позволят това. Всеки бес бил господар на себе си, той се биел като отделна армия и бил самостоятелна бойна единица…

…Бесите обаче, понеже били едри и живели в тези планини, не използвали коне. Те воювали като пешаци. Тяхното въоръжение се състояло от едно от най-страховитите оръжия на античността, а и до днес – мечът ромфей. Ромфеят на бесите бил комбинация между меч, копие и алебарда. Той бил с дълга дръжка, която можела да се хваща с две ръце, имало разстояние пред ефеса, където също можело да се хваща. Това оръжие било тежко, то се носело на рамо, с него можело да се сече като с брадва, да се мушка като с копие или пика и да се сече и пробожда като с меч. Можело да се използва и като еднорък, и като двурък меч. Тежестта на ромфея определяла голямата сила, която била нужна, за да се води битка с това оръжие. Бесите били наричани воини-копиеносци и макар за тях да се носели легенди, били обвити в мистика и загадъчност.

Смятало се, че те са единствените воини, които, освен с пешаци, могат да влязат в битка и с конници, и дори да се изправят срещу бойна колесница. Това те правели, като развъртали ромфеите над себе си и така отсичали главите на хората, возещи се в колесницата. Когато армия от беси се изправела срещу някой враг, развъртените ромфеи били описвани от гръцките историци като най-зловещото зрелище на света…“

откъс от пети том „Виктор“ от поредицата „Тангра“