Нашият народ бил предвождан от владетел, известен като Зиези

– Нашите корени се крият в най-дълбока древност, още в сътворението на света. Ние сме първите, които са започнали да разпръсват божествена светлина сред хората. Чувал ли си за хунорите?

Не бях чувал за никакви хунори, затова само повдигнах рамене. От одеве се чувствах толкова обиден, но само стисках юмруци, мълчах и нищо не казвах.

– За да ни покани да дойдем тук, преди време при нас дойде един от вашите най-мъдри мъже. Беше сляп българин, каза, че е тумир, изпратен лично от кана на българите. Той ни разказа историята на хуните, така както самите ние не я знаехме.

Бях чувал за тумир, но не вярвах и на думичка от това, което Ат казваше.

– Той ни разказа, че първите сведения за нашия народ са отпреди три хиляди и петстотин години в Месопотамия.

Сигурно съм гледал разсеяно, защото Ат ме попита:

– Знаеш ли къде се намира Месопотамия?

Не знаех какво означава Месопотамия, нито къде се намира. Ат разбра това и продължи:

– Месопотамия означава Междуречие. Това е една от най-плодородните земи, намира се между реките Тигър и Ефрат, точно от другата страна на Персия. Някога там е бил раят.

– Мислих, че Тракия е най-плодородната земя – реших и аз да изпъкна със знания. Ат обаче веднага отговори и така се почувствах още по-зле.

– Наскоро Руа, моят чичо, се върна от Тракия, Мизия и Мала Скития. Той ми разказа за онези земи. Месопотамия обаче била началото на цивилизацията. Та има сведения, че ние, хуните, сме живели отначало в Месопотамия. Тогава ни наричали хунори, което означавало господари. Във всички надписи обаче, които и до днес се намират в Междуречието, освен хунори, отпред местните народи слагали още едно ху, за да означат народа ни, което означавало могъщ. Може би затова днес се наричаме хуни. И така, тогава ние сме били известни като ху хунори, което ще рече Могъщите господари. Нашият народ бил предвождан от владетел, известен като Зиези. Според тумира това бил първият хунски кан. Той също бил от рода Дуло. Представяш ли си, родът на Каратон, Улдин и днес на Руа, Октар, Муенчак, Ойбарс, както и на техните по-далечни предци кан Каламбер и кан Алп Бий, е отпреди три хиляди и петстотин години? Според вашия тумир Дуло означавал вечен, безсмъртен… “

откъс от многотомната история „Тангра“

Познанието е като кама, колкото повече натискаш в другите, толкова трябва да вкараш острието в себе си

„– Освен голям военачалник, Соломон бил и много справедлив водач. Чувал ли си за неговите притчи?

Допреди малко не бях чувал за Соломон, а какво остава за притчите му. Поклатих глава.

– За да го контролираме, ние сме изпращали наши пратеници при него. Ние, колобрите, винаги правим така, изпращаме пратеници – тумир. В историята този пратеник е останал с името Савската царица.

– Савската царица? Нима има тумири жени? – изумих се аз.

Мъжът като че не чу въпроса ми, а продължи:

– Затова в историите се разказва колко мъдра и знаеща била тя, как двамата със Соломон се уединили и тя го изпитвала в продължение на дълги нощи. Разказва се, че Соломон налял вода, защото подозирал, че тя вместо женски има кози крака и копита. Всичко това закодирано е начин да се каже, че Савската царица била тумир. Казва се, че детето на Соломон, което по-късно управлява Юдея и Израил, е от нея. Тя го е родила и по-късно той се върнал да управлява Йерусалим. Тя го отгледала при нас и чак когато бил готов, се върнал да управлява Израил. По-късно именно той отново върнал кивота на завета при нас.

– Кивота!? – попитах аз.

– За кивота, юдеизма и Соломон ще ти разкажа по-късно. Сега ще ти кажа, че Авраам също е бил тук. Тук са били Зороастър, Мани, Патанджали, тези, които днес се смятат за богове…

Изведнъж поисках да попитам нещо, което ми се стори интересно.

– А от нашия народ много хора ли са идвали?

– Естествено, най-много.

– Моят учител Баяр бил ли е тук? Той ми е разказвал колко много е скитал по света.

Мъжът не отговори, той ме погледна с умните си очи, но в тях прочетох твърдост и разбрах, че няма да ми отговори. Тогава ми хрумна нещо друго.

– А, учителю, от хуните имало ли е хора, които да посещават това място?

– От хуните не е имало хора, които да идват тук, но е имало пратеник, който сме изпратили при тях. Той се срещнал с кана на хуните Каратон. Занесъл им познание за това как да водят битки и да обединят степните народи. Познанието не е като нож, да има тъпа и остра страна, то е като кама. Колкото повече натискаш в другите, толкова трябва да вкараш острието в себе си.

Това го бях чувал, когато Баяр ми беше разказвал за Пътя на воина.

– Та този наш пратеник имал за задача да помогне на хуните да станат велик народ, защото преди това те били един от множеството народи на необятната степ. Разбира се, сред тях се появили още добри военачалници: канете Каламбер, този, когото наричали още Баламбер и Щчек Алп, Донат и неговият син Алп Бий, който пък после чрез делата си започнали да наричат кан Арбат, кан Дере, Улдин. Синът на Алп Бий – Каратон, също като предците си бил силен и волеви човек. Той бил смел и с твърда десница и в същото време спокоен и справедлив. Именно него ние избрахме, за да създаде кодекса и законите на степните воини. За съжаление скоро след това той почина и така знанието остана като нож, но бяхме загубили ефеса (ефес –гард, предпазител). Каратон остави четирима сина: Руа, Октар, Муенчак и Ойбарс. Насочихме своите усилия към третия от братята, Муенчак, който беше урус-таркан при Каратон. Прескочихме най-големия брат, защото той беше много импулсивен и жесток, човек с твърда воля, но подвластен на славата и искащ да притежава властта. Най-големият брат се нарича…

– Руа – казах аз.

– Да, Руа.

– Той сега е кан на хуните.  А, учителю, не са ли стремежът към слава, твърдата воля и десница и стремежът към власт нещата, които правят всеки владетел велик? Защо не харесвате Руа?

С тъжна гримаса Баян каза:

– Така е. Точно това са качествата, които правят владетеля голям, но не и велик. За да си велик, освен всичко това, трябва да имаш и човечност. Човечността е много важна. Да не забравяш никога, че макар и владетел на много хора и техните души и съдби, ти си човек като тях. Да не летиш сред облаците, да не забравяш, че и ти си смъртен. Човечността е тази, която смекчава десницата ти и те кара да бъдеш добър с хората. Може би точно това не притежава Руа. Той ще направи хуните велики, но няма да бъде запомнен като велик кан само заради това, че не е човечен.“

откъс втора книга „Ат“ от поредицата „Тангра“

Това не беше сблъсък между двама воини или два народа, а битка за благоволението и милостта на Тангра

„В този момент осъзнах, че един срещу друг се изправяха двамата ни учители. Битките, които се провеждаха всяка пролет на събора, имаха за цел да умилостивят Тангра, да го подтикнат да изпрати нов живот на природата и племето. Те бяха жертвоприношение, молитва за здраве и успех. Чрез тях нашият бог изпращаше послание на народа си каква ще бъде предстоящата година. Чрез тях колобрите гадаеха какво ще се случи и добро или зло ще е то за народа на българите. Никой досега не беше чувал в тези битки български воин да е бил побеждаван от боец от друг народ. Хунът беше първият воин, който изглежда можеше да го направи и той щеше да се изправи срещу най-добрия български воин – Баяр. Името на хуна обикаляше тълпата и предизвикваше уважението на българите.

– Грот! Грот! – повтаряха българските воини. Въпреки че беше от друг народ, воините ветерани изразяваха своето уважение и оценяваха хуна по достойнство.

Никой, включително и Баяр, не знаеше какво ще направи Тангра, ако воин от друг народ стане победител в свещените битки. Всички около нас смятаха, че или небето ще се продъни и ще ни приеме всичките, или най-късно до есента хуните ще ни покорят. Именно поради това напрежението бе изключително голямо. Това не беше просто сблъсък между двама воини или два народа. Това беше битка за благоволението и милостта на Тангра. Всички бяха убедени, че от изхода на този сблъсък ще зависи дали въобще ще ни има нас българите. Тълпата все още беше вцепенена от силата, която двамата бойци излъчваха. Никога досега залогът в една битка не се беше вдигал толкова много. Всеки български воин се бе слял с Баяр, те всички искаха да му помогнат и да участват в битката срещу хуна.

Без знак двамата мъже се раздвижиха и започнаха да се дебнат. Те се движеха в кръг около дървената колона. Двамата ми заприличаха на опитни ловци, които се опитват да се „уловят”. Всеки искаше да превърне другия в жертва. Изведнъж, без никакво предупреждение, Баяр скочи напред, хвана се за колоната и, използвайки я за опора, повдигна така тялото си, че кракът му се извиси и, разчитайки на изпреварващата си бързина, ритна главата на хуна отстрани. Той направи това със свободно, широко движение, все едно рита тиква. Всичко изглеждаше сякаш това бе най-лесното и естествено нещо, което можеше да се направи. Ритникът уцели хунския воин в слепоочието отстрани.

Знаех, че ние, българите, сме единствените, които в бойното поле имаме колона, и беше ясно, че Баяр ще се възползва от това, че е провел много битки по този начин. Само за миг, докато го ритна, погледнах нагоре. Нощното небе ми се стори мрачно и черно, като че облаците на притеснението не бяха затулили само моето вътрешно небе, а и природата. Там, на фона на черното небе, видях белия туг, острието като че пронизваше нощната небесна твърд, бялата конска опашка сияеше, осветявана от отблясъците на огньовете и факлите.

След ритника, хунът беше зашеметен и за миг като че ли се разклати. Стон се изтръгна от гърлата на хилядите български воини. Не можех да повярвам на лекотата, с която Баяр бе успял да ритне хуна. Само за миг вярата ми в неговите сили се върна обратно. Изсмях се на притеснението, което ме бе сковало, след като бях видял хуна. Баяр беше истински воин и явно щеше да победи с лекота поредния си противник. Ядосах се на себе си заради лекотата, с която бях решил, че Грот е много добър и дори по-силен от учителя ми. Изпитах възхищение и истинска гордост от това колко смел е учителят ми. Грот обаче веднага се окопити и атакува. Той подскочи към Баяр като планински леопард. В миг видях колко дребен изглеждаше Баяр в сравнение с хуна и изтръпнах. Не знам дали Баяр бе повярвал, че е победил, или изненадата и бързината на Грот бе толкова голяма, но хунът успя да сграбчи моя учител. Черните му ръце обгърнаха тялото на Баяр. Той го привлече към себе си и го притисна в смъртна хватка. Виждах огромните като щитове гърди на хуна, тялото му като буре, силните като могъщи клони ръце и малката главичка, която караше тялото му да изглежда още по-силно. От Баяр не се виждаше почти нищо. Хунът дишаше тежко, но стискаше българския воин с унищожителна мощ. Знаех обаче, че Баяр е намазан с мазнина специално за такива случаи. В този момент той използва миг на слабост при опита на хуна да прихване ръцете си, за да може още по-силно да го стисне, и се изплъзна. Грот беше задъхан и гневен, гърдите му се повдигаха заплашително. Той атакува изплъзващия се Баяр. Грот риташе и удряше, а Баяр се защитаваше, като опитваше да се изтегли, за да се „събере”. Той се биеше енергично и пръскаше силата си, от която имаше в изобилие. Отстрани все повече ми приличаше на бик. Баяр се бранеше наистина перфектно, с чисти, икономични, отмерени движения. Тъкмо когато мислех, че успя да успокои хуна и се изплъзна от преследването му и вече се чудех каква ще бъде следващата му атака, Грот отново хвана Баяр. Този път го стисна с всичка сила. Баяр опита да се освободи, бях сигурен, че ще успее. Този път обаче Грот реагира мълниеносно. Той изпусна ръце, хвана глезена на Баяр, завъртя го с такава сила, че Баяр се изправи като тояга и го удари в дървената колона. Тътенът беше страхотен. Багатур-багаинът се огъна като тръстика ударена в дърво. При удара се чу изпращяване. Бях сигурен, че хунът счупи кости и ребра на учителя ми. Това беше краят. След удара над българския стан се разнесе дълбок стон. Баяр беше обречен. Може би беше мъртъв. Знаех, че няма начин да победи, но дали нямаше да загуби живота си в тази вечер, тук, под тези звезди и това небе? Така ли щеше да завърши животът на моя учител? Натъжих се. Не бях очаквал, че това може да се случи и то толкова внезапно. В този момент проумях колко тънка е границата между победата и поражението, между живота и смъртта. Такава беше участта на воините. При тях всичко беше на границата.

Докато си мислех всичко това, видях Баяр бавно да се изправя, личеше си, че е сериозно наранен. Грот обаче не го оставяше. Той се спусна напред, сграбчи го, стисна го и продължи да го блъска в колоната. Това, което трябваше да бъде предимство за Баяр, сега се превърна в негова прокоба. Най-накрая Баяр се предаде, той отпусна глава. Грот го стисна, но този път обхвана с ръце колоната и така го притискаше още по-силно, без да му дава възможност да се изплъзне. Тишината над множеството беше такава, че се чуваше пращенето от чупенето на костите на моя учител. Седях безпомощно, нищо не можех да направя, освен да стискам юмруци в безсилието си. Не можех да гледам как учителят ми бавно умира, задушаван като в хватката на огромна змия. Не можех да гледам Баяр така прикован към колоната с туга отгоре, исках да извърна поглед, но не можех. В това имаше някакъв дълбок символ, Грот, който в свещеното бойно поле, върху гумното с туга отгоре, бавно убиваше Баяр. Дали това не беше краят на България? Не беше ли Грот като народа на хуните, които притискаха българите и искаха да ги прогонят от степта? Колоната беше Тангра и може би той бе решил да прехвърли благодатта си към народа на новите господари на Великата степ. Тангра стоеше безучастен и наблюдаваше всичко това.

Грот стискаше Баяр, но сигурно започна да се изморява или помисли, че Баяр се предаде, защото леко отпусна хвата си. Баяр явно бе чакал този миг. С невероятна бързина той се изплъзна, а в следващия момент реагира инстинктивно, сграбчи хуна и с мощен вик на болка го вдигна над главата си. Грот беше много по-тежък от Баяр, а и бях сигурен, че багатур-багаинът има счупени кости и ребра, въпреки това той го вдигна над главата си все едно беше перце. Баяр бавно се завъртя и ни показа как е хванал хуна, като че ли се хвалеше и искаше да ни убеди, че той е изцяло зависим от волята му. В погледа му имаше блясък, но не беше свирепа жестокост или загуба на контрол, личеше си, че действията му са ръководени от великата десница на предопределението и силата на Тангра.

Грот беше стъписан. Той се опитваше да се освободи от срамното положение, в което бе изпаднал. Хунът се бореше, но Баяр успяваше да го задържи. Колко ли силен беше Баяр, за да задържи огромния воин така? Все пак скоро Баяр сви ръце и го отпусна върху врата си.

След като обходи всички посоки, оглеждайки ни като орел, който стиска в ноктите си своята жертва, изведнъж багатур-багаинът се обърна към българския владетел. Канът беше седнал на трона си, върху който бяха наметнати животински кожи. До него на малко по-нисък стол седеше хунският владетел Руа. Баяр гледаше кана ювиги в очите, като че ли искаше да изсече тази картина в неговата памет завинаги. А може би очакваше знак, за да спре. Имах чувството, че Баяр продължи да гледа кана цяла вечност. Канът обаче не помръдна, по лицето му не трепна нито едно мускулче. Тогава, без да промени изражението и с нещо да подскаже какво ще прави, Баяр внезапно повдигна нагоре тялото на започващия да се окопитва хунски воин, а после силно го дръпна към земята, но вместо да го удари в нея, той бързо подложи левия си крак напред и приклекна в дълбок напад. Тялото на хуна се удари с всичка сила в бедрото и коляното, които Баяр бе заложил. Чу се силно изпращяване, а гръбнакът на хуна грозно и страшно се прекърши. Тялото му увисна като дрипа, само от време на време то биваше разтърсвано от мощни конвулсии. Смъртта на хуна беше грозна и страшна, но не дойде веднага. Хунът продължаваше да потрепва и да се тресе, българинът го държеше, без да помръдва, а погледът му, все така отсъстващ, продължаваше да гледа напред в небитието. Наблюдавах цялата тази гледка отстрани, но имах усещането, че една част от мен гледа през очите на моя учител. Бях сигурен, че Баяр не осъзнава ситуацията, той сякаш не обръщаше внимание на никого, а и на тялото, което още конвулсираше в ръцете му. След смъртта на хуна, Руа се бе изправил на крака и се беше хванал за дръжката на меча си. Изглеждаше, че във всеки момент ще скочи и ще съсече българския воин. Знаех, че това нямаше да се случи, защото би било най-голямото безчестие за един владетел. Това би покрило името на Руа с позор и всеки хун би се срамувал заради спонтанността и емоцията, която техният владетел си е позволил да покаже.“

 откъс първа книга „Тохол“ от поредицата „Тангра“

Канът ювиги даде знак и цялата българска конница като един се „закова“ на място…

„От насрещния отряд се отдели един воин. Имаше две възможности – да бъде вестоносец или преговарящ – табар, или самият владетел на хуните Руа. За да провери каква е ситуацията, канът ювиги даде знак и цялата българска конница като един се „закова” на място. Българските коне бяха обучени при команда да застиват като изсечени от камък. Това винаги респектираше противниковите армии. Воините също стояха върху седлата напълно неподвижни. Единственото движение в нашата армия беше на гривите и опашките на конете, развявани от вятъра. Сега обаче и той, като че ли осъзнавайки напрегнатостта на ситуацията, се скри и се загледа в това, което ставаше. За миг ми се стори, че целият свят е спрял своето движение и напрегнат следи това, което ставаше пред очите ни.

Като гледах нашите воини, се сетих за българските медальони. Върху тях беше изобразен кон, а върху гърба му, без да се изобразява тялото на воина, се поставяше само главата му. Така конят изглеждаше като слят с българския воин. Като че двамата представляваха едно същество, включващо в себе си кон и конник слети в едно. Сега българските воини изглеждаха по този начин.

Когато се приближи на достатъчно разстояние, за да може да бъде разпознат, препускащият човек спря. След като българският кан видя, че това е канът на хуните Руа, тръгна към него и се приближи. Двамата владетели стояха един срещу друг и известно време разговаряха. След малко се обърнаха и всеки се отправи към армията си. Канът се обърна към българските воини и извика само една дума, която предизвика страхотно движение.

– Шпалир!

Конницата се разцепи, както монолитен ледник се пропуква и разтваря. Всички воини се наредиха в две редици на доста голямо разстояние един от друг. Те бяха толкова дълги, че достигнаха до нашия лагер. Редиците гледаха една към друга. Хората на ичургу-боила бяха от едната страна, а от другата страна срещу тях бяха воините на кавкана. Получи се широка алея, по която хунските воини започнаха да минават. Когато стигнаха в средата на шпалира, българите ги приветстваха, като вдигнаха мечове и ги развъртяха с викове над главите си. В първия миг помислих, че ще атакуват и ще ги съсекат.

Въпреки че на пръв поглед приехме хуните като добри домакини, във въздуха витаеше някакво скрито напрежение. Беше невъзможно българите да обърнат гръб на армията на хуните, затова ние ги пуснахме в шпалир. Имаше много рискове за хуните, но те сами се бяха поставили в това положение и се бяха натрапили като наши гости. Затова ние като домакини имахме право да определяме правилата. Хуните бяха принудени да се подчинят и дори да се разкрият пред нас и да покажат уязвимостта си.

По-късно се понесе мълвата, че канът Руа дошъл непоканен и е помолил българския владетел в името на старото приятелство да разреши на неговата делегация да се включи в българския събор. По смирението, с което хуните идваха, всички единодушно решихме, че канът им е решил да покани българите като съюзници в нещо, което е решил да предприеме…“

откъс първи том „Тохол“ от поредицата „Тангра“