Tag Archives: саракт

Соломон имал хиляди жени и бил справедлив, но не бил щастлив

Соломон бил много интересен човек и цар. Освен че бил цар, на него му се приписват качества на мъдрец и човек, посветен в тайнствата и познаващ по-фини същности на Бог. Той е смятан от моите предци за най-великия владетел властвал на земята. Макар че, като познавам Персия и нейното могъщество и размери, се съмнявам в това. Но да приемем, че е било така. Освен владетел, Соломон бил умен човек, дори мъдър, отдал живота си на изучаване и постигане на Бог. Може би заради това той построил Храма. Докато властвал, Соломон не срещнал владетел равен на него по мъдрост и дълбочина. Имал хиляди жени и бил справедлив, но не бил щастлив. Това говори и живелият по негово време премъдър съветник Кохелет. И може би като смятал така, Соломон предизвикал Бог и се възгордял, а горделивостта е един от човешките грехове.

Тогава в Йерусалим от далечните пустини на юг, там където природата е сурова и растат само сухи храстчета, от чиято смола се прави тамян, на посещение към Соломон тръгнала Савската царица. Нейната красота и богатство били ослепителни, но не това впечатлило Соломон. Това, което го поразило, бил нейният ум и мъдрост.

Но Соломон чул, че макар горната част на Савската царица да била на красива жена, долната имала копита и краката й били космати. За да провери това, царят на Йерусалим наредил да излеят вода на пода в двореца и когато царицата премине над нея, той да погледне краката й и да разбере човек ли е, или демон. Така и направил – след като каза това, малеке направи драматична пауза. Без да се усетя се бях заслушал в разговора и той ми бе станал много интересен. Тръпнех от вълнение да чуя какво е станало след това между Соломон и Савската царица.

– Какво е станало после? – попитах аз.

– Какво е видял Соломон, никой не знае. Историята дава различни предположения за това. След това обаче царицата останала цяла година в двореца на великия еврейски цар. Те двамата говорели по цели дни и нощи. Поставяли си задачи, решавали загадки, говорели и се смеели. И Соломон бил истински щастлив. И той, който смятал себе си за най-мъдър, намерил човек и то жена, която била равна на него и дори го превъзхождала. След това царицата тръгнала обратно към Сава, оставяйки Соломон на неговите хиляди жени; така той никога повече не бил щастлив.

Тази история има и друга, символична страна. Освен че се съревновавали в мъдрост и хитрост, двамата били непрекъснато в противоречие. Ние знаем, че в този разказ Соломон представлявал волята на Бог. Той представя тези, които смятат, че Бог е мъж, а Савската царица била посветена в култовете на Лилит. Савската царица била Лилит.“

откъс от трета книга „Шатру“ от поредицата „Тангра“

Вашият коментар

Filed under История, Книги

Да притежаваш бойния колан на велик воин се смяташе за голяма чест

Tohol_3D_small„Вечерта Баяр ме повика при себе си. Влязох в юртата, която толкова добре познавах. Багатурът стоеше изправен. Най-почтително подгънах коляно и го поздравих. Знаех, че Баяр иска да ми каже нещо важно. Той обаче не заговори. Приближи се до мен, докосна двете ми рамене, подхвана ме и направи знак да се изправя, след това ме накара да облека пълното си бойно снаряжение. Аз го направих. След това с особена тържественост той ми подаде меча си. Много добре познавах оръжието на багатур-багаина, много пъти се бях възхищавал на качеството на изработката на острието и ръкохватката. Това беше изключително оръжие, много по-леко от останалите мечове. Въпреки че беше по-тънко от всички остриета, които бях виждал, беше много по-силно от тях. Освен всичко то бе изковано от две части. Вътрешната беше гъвкава и позволяваше то да се огъва и да не се чупи и така поемаше силата на чуждите удари, а външната бе закалена и всеки път нащърбяваше острието, с което се срещнеше. Често, след като се упражнявахме двамата с моя учител, острието ми заприличваше на трион и ми се налагаше да нося меча си за поправка на ковач, за да възвърне гладкостта на острието ми.

Държах меча и го гледах с благоговение. Въпреки че украсата беше много по-проста и беше направена от мед, той си беше все така красив и стойностен. Никога не бях виждал толкова красив меч.

Самият Баяр носеше на бойния си колан меча на кавкана Иратаис, който той му бе подарил. Така всеки един от нас щеше да бъде с меча на своя учител.

Българските мечове, освен по всичко останало, се различаваха и по регалиите. Само канът имаше право да носи меч украсен със злато. Обикновено това бяха изключителни оръжия, при нас те не се предаваха от един владетел на друг, както беше при някои народи, а бойното оръжие се погребваше заедно с него. Сребърни регалии можеха да носят само „хранените хора” на кана. Това бяха най-висшите владетели на българите. Всички останали българи бяхме длъжни да носим мечове украсени само с желязо и мед. Така че Баяр беше приготвил личния си меч за мен.

Друг жест, който ме потресе изключително много, беше това, че Баяр ми подаде един красив български колан. Всеки български воин имаше такъв. На него се закачаше торбичка с огниво, малък мех с вода, нож, меч и други неща. Коланът бе съставен от метални плочки, богато украсени със сребро, мед и злато, на които задължително бе отбелязан родовия знак на воина. На колана ми най-отпред от злато бе апликиран знакът на рода Вокил. Тъй като сегашният кавкан Иратаис и Баяр бяха главите на рода, коланът показваше, че аз произлизам от най-висшите владетелски кръгове на рода Вокил.

На всеки български колан се отбелязваше длъжността, която воинът заемаше, описваше се бойното му ниво и дори се отбелязваха всички битки, в които е участвал. Коланът беше свещен предмет. Ние смятахме, че в него е заключена душата на българския воин и когато българинът го препаше, той се слива с бойната си душа и добива единство. От момента, в който воинът получеше бойния си колан, трябваше винаги да го носи, никога да не се разделя с него и да внимава да не го загуби. Върху колана се отбелязваше целия живот на воина. Да притежаваш бойния колан на велик воин се смяташе за голяма чест. Въпреки че коланът се погребваше заедно с починалия воин, някои колани се предаваха в родовете като семейна реликва. Наказанието за загубен колан беше много тежко. Смяташе се, че така Тангра показва, че е оттеглил благоволението и орендата си от воина и той, независимо до какъв ранг е израснал и какво място в саракта заема, трябва да започне бойния си път отначало.

Поех бойния си колан и в същото време погледнах колана на човека, който ми го подаваше. Коланът на Баяр беше най-красивият и отрупан колан, който бях виждал. Личеше си, че принадлежи на велик воин.

Баяр забеляза погледа ми и докато ми подаваше колана, сухо каза:

– Нека Тангра ти даде сила и оренда и ти предначертае Път, в края на който коланът, който ти давам, да бъде по-красив от този, който гледаш! Знай, че всеки орнамент по колана, освен красива и блестяща страна, има и друга, а тя се състои в това да търпиш лишения, да страдаш, да те раняват и тъпчат и всеки път трябва да ставаш, да продължаваш и побеждаваш! Ти гледаш колана ми и смяташ, че съм велик воин, но аз не нося тези украшения, за да се хваля и да показвам на останалите кой съм и какъв е бойният ми Път, а за да си напомням откъде съм тръгнал, колко Път съм изминал, колко пъти съм се изправял и какво съм преживял! Нося колана, за да ми напомня, че съм велик воин и нямам право да отстъпвам дори стъпка назад от бойния си Път, както това не съм правил никога досега!

Стоях срещу Баяр и тръпнех от вълнение да получа колана си. Почти не чувах какво ми говореше. Когато свърши и ми постави колана, бях истински щастлив.

Накрая традицията бе спазена докрай и получих истински боен кон. Върху коня си видях дамгата на Баяр и рода Вокил. Бях щастлив, чувствах се завършен воин. Някога бях мислел, че дамгата върху конете ми може би трябва да бъде като знака на медальона ми, но знаех, че ако това се случи, ще бъде много по-късно. Почти през цялото време докосвах ръкохватката на меча си или гладката хладна повърхност на колана си и това ме изпълваше с гордост. Аз бях щастлив!…“

откъс от първа книга „Тохол“ от поредицата „Тангра“

Вашият коментар

Filed under История, Книги

Според едно древно пророчество всеки българин трябва да съчетава в душата си три същности

medalion_tangr_krust_2Според едно древно пророчество всеки българин трябва да съчетава в душата си три същности. Първата е на мъдрец и просветен човек. Този път се нарича Пътят на човека. Някога тези хора са се представяли от една древна българска секта от слепи разказвачи – тумир. Тази традиция в България продължава до края на ХІХ век и е била олицетворявана от слепите-разказвачи гъдулари. Другата същност, която трябва да притежава всеки българин, е тази на воина. Това е Пътят на воина. В древността всички българи са били воини, боили, багатури и тиуни. Третата същност е тази на духовен човек. Това е Пътят на колобъра.

В пророчеството се казва, че всеки истински българин трябва да бъде просветен човек. Но за да стане истински българин, той трябва да съчетава в себе си воин, мъдрец и разказвач и духовник. В многотомната история „Тангра“ авторът е описал какво представлява българинът.

В знака „тангристки кръст” е закодирано знанието за тази най-съкровена тайна, как може отново да бъде създадена Велика България. В голям мащаб той символизира начина, по който се е управлявала древната българска държава – саракт, в която канът е стожерът или копието – туг, воините са мечовете, а колобрите са щита. А в малък мащаб символизира всеки български воин – копието е гръбнакът, ръцете са мечовете, а гърдите и торса са щитът. Копието с конската опашка символизира връзката на нашия народ с Тангра. То показва оста на орендата и върхът му като молитва е насочен към бог. Освен това долният край на копието идва от земята, средната част е скрита зад щита и оръжията, а горният край сочи към небето. В този смисъл долният край показва, че народът ни идва от древността и носи със себе си миналото. Днес силата е вложена в народа и дори да не се вижда, е скрита в него. Народът е щитът, а силата е тугът, който народът брани. В бъдеще силата пак ще ни води към Тангра…

Всъщност това бяха четири знака на Тангра слети един в друг. Тангристкият кръст олицетворява легендата за българите, че България ще я има, когато се съберат трима: колобър, багатур и тумир и накрая се появи канът ювиги.

shema_tangr_krust

Най-отдолу бяха тумир, това бяха обикновените хора. Това беше Пътят на хората. Отдясно се намираха воините. Те бяха силните, затова държаха дясната страна. Лявата страна беше на духовността, на колобрите. Горната страна беше на кана. Тя осъществяваше връзката с Тангра – Бога-Небе. По нея протичаше основната оренда.

 Всичко това е описано подробно в поредицата „Тангра“ на Токораз Исто

17 коментара

Filed under История, Книги, Токораз Исто

Богатството на човек не е в това, което притежава, а в това, което може да загуби

Богатството на човек не е в това, което притежава, а в това, което може да загуби. Не, по скоро богатството се измерва със страха за това, което можеш да загубиш. Всъщност мерната единица за богатството е страхът.

Тези, които са привързани към тленното и материалното, се боят да не го загубят, те са обсебени от този свят и не могат да познаят другите си същности и светове. Така богатството и страхът са едно и също проявление на еговата същност на човека. Тези, които притежават „богатство”, се страхуват да не го загубят и накрая се оказва, че те са обвързани и всъщност са бедни, защото не притежават себе си и безсмъртната си душа, а са я продали за дрънкулки и храна.

Истински богатите хора са тези, които имат себе си и само те притежават възможността да живеят свободно.

откъс от седма книга „Етцел“ от поредицата „Тангра“

Вашият коментар

Filed under История, Книги, Токораз Исто

Главният бог на Шумер – Мардук, някога е бил български владетел

„– Някога българите живели в Шумер и били известни като шумерци. Там те били водени от един велик владетел, който по-късно бил провъзгласен за бог от хората, живеещи в Междуречието. Този владетел се наричал Мардук.

– Чувал съм нещо за този Мардук – каза Атила. – Не беше ли обаче бог?

Да. Мардук бил главният бог на Шумер, но някога той бил жив владетел и българин. За него се говори, че можел да се превъплъщава в крилат дракон със змийска опашка. Барадж или Мардукан – така ние наричаме Мардук, бил символ на това, че българите са издръжливи, че ще устоят на всички трудности. Той станал символ на държавата и на нашите владетели. Знае се, че всички Дуло, всеки, който е бил кан на българите, имал змей в себе си. Това със сигурност е Мардукан или Барадж. Ние обаче наричаме змея верени още и с вашите понятия Елбеген и Леу.

– Защо не си ми разказвал за всичко това? Аз още като бяхме деца ти разказах за Барадж.

– Тези неща ги научих при обиколката си из света. Българите не говореха много за това. Те мълчаха и за кана нищо не казваха. Чак по-късно попаднах в Етеменанки и в истински зикурат в Ур. Когато влязох в зикурата, разбрах смисъла на българските думи зирата и зиарат. Така ние наричахме зикурата, което на български означава място за покой, гробище. Тогава проумях, че най-големият зиарат, този във Вавилон, който се нарича Етеменанки, а хората познават като Вавилонска кула, всъщност е гробницата на древния български владетел Мардукан, онова е мястото, в което живее духът на Мардук

– Ние също познаваме Барадж или Елбеген, но го олицетворяваме с червена топка, от която се спускат ресни, а не с конска опашка – каза Атила. – Тенгри не би спуснал силата на хуните над българско бойно знаме. От този момент тази топка и ресните, символ на Барадж, ще бъдат нашето бойно знаме. Това ще е нещото, което ще ни различава от българите и другите народи!“

откъс от поредицата „Тангра“

Вашият коментар

Filed under История, Книги

Матрицата е като коренище, което е обхванало живота на хората

Повечето хора са подчинени на матрицата. Тя е като коренище, което е обхванало в мощните си пипала целия живот. До такава степен го притиска и души, че днес вече не е останало нищо от живота.

Освен във всички останали сфери, матрицата се е разширила и в света на воините. Българите са хора, които се борят срещу матрицата. Те са воини и цял живот се опитваха да обяснят на останалите народи каква е разликата между воина и това, което матрицата представяше за воин.

Българите говореха непрекъснато за това, че повечето хора, които смятат себе си за добри бойци, не са нищо повече от слуги на матрицата. Те изпълняват една жалка функция – да служат за пример на обществото. Всичко това всъщност е измислено от матрицата и обслужва една нейна прослойка – господарите. Всички тези силни хора, гладиатори, спортисти в олимпийските и всякакви други игри, празненствата и шествията са имали една първоначална задача – да осигурят сакрален, ритуален характер на воините, участващи в тях. Всичко това е било ниво на посвещение. Тези телесни акции трябвало да се слеят с духовните, ритуални движения и така да се постигне единство на действията.

Днес всичко това е забравено. Спортът, гладиаторските борби, дори това човек да стане воин е подчинено единствено на външното и неосъзнатото. Днес няма воини. Хората вече не знаят какво е Път. Бойците са като жалки, безмозъчни маймуни, които господарите показват. Господарите ги ползват. Техните „роби” трябва да са силни, за да им работят, да са здрави, за да се множат и има повече роби.

Като казвам роби, нямам предвид истински роби. Тези, които от сутрин до вечер превиват гръб на нивите, които виждат само червеи и никога не поглеждат към слънцето, също са роби. Такива са и тези, които наричат себе си свободни, кълчат се, забавляват се, пият, работят, мързелуват, живеят един порядъчен живот.

Но сега да поговорим за псевдовоините. Днес тези силни, мускулести мъже са жалко подобие на хора. Те се напъват и играят в едно пошло и мижаво представление. Тяхната роля е твърде жалка. Те са глупави страхливци, които смятат, че ще смаят хората с вида си, но това може да стане само с човек, който не разбира и не е воин.

Аз не съм творение на матрицата. Аз съм българин – просветен човек. Расъл съм в свобода. Засукал съм майчиното си мляко свободен, свободен правех своите избори и свободен ще умра. Аз съм Авитохол. Аз съм България. Аз съм син на Тангра.

Тези смешници не ме притесняват, те дори не могат да предизвикат вниманието ми. Знам, че всеки човек, който не разбира, би разсъждавал над въпроса кой е по-силен, те или аз. Хората ще разсъждават кой е с по-големи мускули, кой е по-млад, пъргав или бърз. В моята глава такива мисли не съществуват. Ето, аз ги поглеждам и не ги виждам. В саракта тези роби ги няма. Те са толкова малки и жалки, че не мога да ги видя. Те са по-малки от бълхи, по-невидими от въздуха. В саракта аз съм воин. Моята същност се намира там. Когато се изправя пред някого от тези иначе страховито изглеждащи мъже, аз даже не се замислям кой от нас би победил. За мен всичко е ясно. Аз съм воин. Аз притежавам душата и силата на воин. Моята сила може да прониже и изпепели същностите на тези нещастни, обикновени, обречени, жалки хора. Днес те изглеждат страховити, но това е днес. Утре те ще загубят привидната си сила. Аз съм воин днес, вчера също бях воин, както и утре ще бъда. Тези хора вчера са били малки, комплексирани деца, днес са силни, те са в разцвета си, техните мускули пращят, те се смятат за зверове, но аз виждам нещо, което тези жертви не забелязват. Аз виждам утре. Утре тези жалки хора ще са слаби. Силата ще ги е напуснала. Утре те ще бъдат сами, наранени, с болките, със страховете си. Утре те ще са обречени на самота и страх. Те са обречени, защото не са развивали непреходните си същности. Дори днес, когато всички се страхуват от вида и мускулите им, аз знам, че тези мъже са жалки. Още като деца, да направят това, което са днес, ги е подтиквало само едно нещо – страхът. Тези хора днес изглеждат така, водени от страха. Днес този страх и малкото страхливо дете, което ги води по пътя, също е в тях. Утре то ще стане още по-голямо и ще ги превземе. Затова казвам, че тези мъже са обречени. Те ще преминат през живота си и нито за миг няма да се докоснат до това, което ние наричаме Пътя на воин…“

откъс от поредицата „Тангра“

Вашият коментар

Filed under История, Книги

Гладиаторът не мислеше за това, че утре отново трябва да се изправи в битка, за да продължи да живее

„За да избегна погледа му, насочих вниманието си към ремъците, които пристягаха бронята му. Виждах грубите ремъци, които се бяха впили в яките мускули отдолу. Гърдите му – обли и широки, здравите ръце и кривата сика. Той беше олицетворение на гладиатор. Гледах го на фона на стадиона. От одеве той бе обърнал взор към небето и се молеше на своите богове. Не беше ли Тангра неговият бог без, разбира се, той да знае това? Не го ли правеше ли самият Тангра толкова добър боец? Нямаше ли Тангра да направи така, че двамата да се изправим един срещу друг? Може би. Никой не беше казал, че ние, българите, имахме единствено право над Тангра. Може би и други народи, и други воини си бяха проправили път към сърцето на Бог. Пинас със сигурност беше един от тях. Той беше воин, цял живот беше живял като такъв и щеше да умре като такъв. Дали това щеше да стане от моята ръка?

Проследих погледа на Пинас и насочих взор нагоре, към синьото тракийско небе. Дали Тангра се намираше и тук, над Филипопол, в това небе? Можеше ли нашият бог да бъде толкова далеч от степта? С какво това небе беше по-различно от нашето? Скоро си отговорих на тези въпроси. Бях сигурен, че това беше най-красивото небе, което някога бях виждал. Тук небето бе изключително светло и чисто. Да, Тангра се намираше над нас. И дори Пинас да не знаеше за него, в този момент му се молеше. Молех се и аз. Моята молитва като че се закачи за тази на Пинас и аз видях неговата чистота и целеустременост. Гладиаторът не се молеше и не просеше за себе си, дори не благодареше, че е победил и че е по-силен. Пинас насищаше мига, той го изпълваше, беше забравил битката и това, че беше победил, той не мислеше за това, че утре пак ще трябва да се изправи в битка, за да продължи да живее. Не! Пинас насищаше настоящето. Като гладиатор, той се бе научил да живее без минало и без гузна съвест. Всеки гладиатор, за да продължи да живее със себе си, трябваше непрекъснато да изчиства миналото си. Там, в миналото, бяха хората, убити от него. За всеки нормален човек би било непосилно да живее с мисълта за това колко много смърт, нещастие и мъка е предизвикал. Гладиаторите се учеха да живеят с това. Те изчистваха миналото си и приемаха, че трябва да убиват, за останат живи. И всеки гладиатор трябваше да е готов за това, преди още да е излязъл на арената.

Гладиаторите не се замисляха за бъдещето. Тяхното бъдеще бе свързано само с това да убиват или да бъдат убити. Ето защо това, което Пинас правеше, беше да се отдаде на мига, на настоящето. Всички останали хора живеят със спомените си, те са привързани към своето минало. Те мечтаят и искат утре да направят това или онова. Обикновените хора са винаги разчекнати между тези двете и никога не са в настоящето. Затова и не харесваха настоящето, не го усещаха и не можеха да го отделят. Всеки следващ миг за тях, както е бъдеще, изведнъж става минало. Обикновените хора се молеха в бъдещето и миналото. Гладиаторите напротив, само те живееха и можеха да познаят настоящето. Гледах към небето и разбирах толкова добре всичко това…“

откъс от многотомната история „Тангра“

 

Вашият коментар

Filed under История, Книги

Тангра ли е било името на българския бог?

Наистина, никъде няма сигурен източник, който да доказва, че името на българския бог е било Тангра, освен на две места, където е загатнато, че може би е било точно така. Българската история винаги е била разкъсвана между учени, които са теглели чергата в собствената си посока. В изгода на някои от Великите сили това гнусно смесване на политика и конюнктура с история според мен е недопустимо. Не може да се нарече учен човек, който предварително е решил какво иска да докаже. След Освобождението по разбираеми причини групата, която се опитва да докаже, че българите нямат нищо общо с тюрките и че българският бог не се нарича Тангра, е най-голяма. И днес много хора държат името на българския бог да не е било Тангра, но това има малко общо с науката. След Освобождението различни групи са се опитвали да ни внушат, че българите сме славяни, че сме скити, че сме вярвали в някакви странни богове. В последно време изключително модерна стана тезата, че сме от сарматски произход (северноирански). Това е вярно, но някои хора стигнаха до там, че опитват да внушат, че сме зороастрийци. Те твърдят, че дори били открили храм в Плиска с правоъгълна форма, който бил зороастрийски. Знае се обаче, че зороастрийците, освен култ към огъня, който подробно съм разгледал в трета част „Шатру“ на романа „Тангра“, са приковавали телата на мъртвите върху каменни кули, за да изкълват птиците месата им. В България такива кули не са намерени. Българите не са славяни, разбира се, във вените ни има славянска кръв, така както има остготска, куманска, тракийска и най-много българска. Българите наричат своя бог Бог и като такъв той преминава и в християнската традиция. Формулата, която византийските императори използват, при българите е много различна. Нашите владетели най-често пишат за себе си: „От Бога владетел“, като не указват за кой бог става въпрос, но във всеки случай не и за Христос. (Това е станало, защото българските колобри и тумири застават зад християнството и решават да скрият тайните на нашата вяра в християнството. Това е причина българите само няколко години, след като официално са приели християнството, да създадат ереси. Този процес на прикриване на тангризма и внедряване на тайните на колобрите в християнството подборно ще бъде описан в романа „Покръстването“, който ще издадем след романите „Тангра“ и „България“.) Все пак най-вероятното име, с което поне в началото те са наричали своя бог, е Тангра, то има връзка още с шумерския Денгир, с Едфу от Бехдет. В поредицата „Тангра“ аз разказвам за седемте свещени стъпки на българите по земята и смятам, че на различните места сме наричали бог с различно име, но най-важното нещо е не името, а това, което сме влагали зад него. На това са посветени изследванията ми. За съжаление хора чели няколко книжки се опитват заради заглавието на моята книга да проведат спора дали Тангра е бил богът на българите, Ахура Мазда или Перун, а някои безумци твърдят, че сме били християни още преди Христос да е бил роден. На всички тях бих препоръчал да четат книгата и да опитат да вникнат в идеите, вложени в нея, защото там е заложен кодът за духовно израстване на всеки един от нас, единение и оцеляване на България. Моят съвет е по-малко крещете, не говорете, когато няма какво да кажете, слушайте, мълчете и четете!

1 коментар

Filed under История, Книги, Токораз Исто

Този символ показваше, че канската власт е поверена на кана лично от Тангра

тангристки кръст„…Единствената „украса” се намираше зад гърба на кана. Това беше един сребърен боен български щит, върху който беше изкован знакът на бог Тангра, зад него от двете страни бяха кръстосани меч и сабя, а най-отзад по средата изправено стоеше бойното знаме на българите – туг. То представляваше копие с конска опашка на върха си. Всичко това беше поставено зад гърба на кана и внушаваше, че канската власт е поверена на кана лично от Тангра. Щитът олицетворяваше защитата на народа и на нашата религия. Мечът символизираше личните воински и доблестни качества на всеки български воин. Мечът е лично оръжие и най-често се използваше в единични двубои, затова той олицетворяваше личните бойни качества на всеки българин. Сабята бе оръжие, което се използваше в конна битка при вихрена атака, тя символизира единството, тактическите качества на българите и показваше българските воини в общите действия като армия и войска.

Докато щитът символизираше отбраната и защитата, мечът и сабята показваха нашата мощ и силата ни и в нападение. Копието с конската опашка символизираше връзката на нашия народ с Тангра. То показваше оста на орендата и върхът му като молитва бе насочен към нашия бог. Освен това долният край на копието идваше от земята, средната част беше скрита зад щита и оръжията, а горният край сочеше към небето. В този смисъл долният край показваше, че народът ни идва от древността и носи със себе си миналото. Днес силата е вложена в народа и дори да не се вижда, е скрита в него. Народът е щитът, а силата е туга, който народът брани. В бъдеще силата пак ще ни води към Тангра…“

откъс от многотомната история „Тангра“

Вашият коментар

Filed under История, Книги

Само ако познава себе си, човек може да живее свободно

„Атила, запомни – прошепна в ухото ми Бероес, а аз целият настръхнах от топлия му дъх, – човек трябва първо да опознае себе си, всичките си същности, всичко това, което е! Всичко! Без значение дали приема тази или онази същност, колко го боли, какво мисли. Едва когато опознаеш себе си, истинското същество, което представляваш, може да видиш Пътя си за спасение! Човек не е само това, което е изградил като представа за себе си в собственото си въображение. Ти си същество много по-могъщо и загадъчно от това, което познаваш. Това, което наричаш човек, всъщност е една парцалена кукла, събирана от шарените парцали на твоите мисли, страхове, въображение, съшити с вяра. Цветният конец, с който всеки пришива това, което познава като себе си, се нарича вяра. Ти трябва да унищожиш тази своя идея за себе си! Да я разкъсаш! Това е Пътят към свободата и към теб самия! Бори се със страховете си, преодолявай инстинктите си, унищожавай вярата, не се подчинявай на мечти и илюзии! Бори се! Бори се с всичко в себе си! Един ден трябва да разбереш, че тази кукла ти пречи да видиш истинския себе си, че тя те подменя. Когато направиш това, изведнъж ще разбереш, че няма страх от смъртта, че съществуването ти под тази форма е обречено, че бъдещето ти е свързано с това да те няма. Да оставиш Бог без теб. Само така можеш да се слееш с Бог. Не да се опитваш да отпечаташ себе си в Бог.“

откъс от поредицата „Тангра“

Вашият коментар

Filed under История, Книги