Tag Archives: саракт

Големите воини и истинските хора не живеят само в настоящето, те носят със себе си и своето минало

„– Знам, че изглеждам жалко, но не се лъжи. Много хора се лъжат, като вярват на това, което виждат в момента. Това е нещо мимолетно, реалността не е само в настоящето. Ето, сега аз изглеждам жалко, но това не означава, че съм загубил своята чест. Утре, ако извоювам свободата си, мога да стана отново воин и да всявам ужас в своите врагове. Аз съм преживял много такива моменти в своя живот, затова враговете ми тръпнат, когато ме видят в битка срещу тях. Не плачи, мила! Големите воини и истинските хора не живеят само в настоящето, те носят със себе си и своето минало. Като ги погледнеш, в тях ще видиш и бъдещето. Погледни ме! Гледай само очите ми! Всичко останало е илюзия. То се променя. Днес ти се струвам жалък, утре ще ти изглеждам страховит, а в друг ден ще бъда красив. Всичко останало е подвластно на душата и духа ми, а тях можеш да видиш само в очите ми. Мръсната ми коса и лице и миризмата, всичко това е настояще, но то е мимолетно. Бъдещето и миналото са в душата ми, а за да видиш там, трябва да ме гледаш в очите. Гледай ме тук! – като казах това, посочих с пръст към очите си. Жената с великолепната огнена коса го направи. Тогава аз й казах: – Ти трябва да обичаш мен, но цялото ми същество, не само настоящето. Хората, които обичат настоящето, се харесват, докато са млади и запазени. Когато обаче започнат да остаряват, когато се променят, напълнеят или им се появят бръчки, спират да обичат. Ако обичаш всички същности на човека, ти харесваш и обичаш неговата душа, а тя не се променя. И когато човекът остарява, ти ще го обичаш по същия начин, както когато е бил млад.

– Разбирам! – просто каза Теодора и избърса сълзите от очите си.

– Не плачи за мен! Ако ти виждаш бъдещето, ще разбереш, че аз съм свободен воин на Тангра. Ще ме видиш в степта, там, яздещ свободния си кон, размахващ мечовете над главата си, сразяващ своите врагове. Тогава ще разбереш, че тези, които са ме оковали тук, са мъртви и за тях ще плачеш, не за мен. Моята душа е свободна, тя е там, в степта…

откъс от историческата поредица „Тангра“

Вашият коментар

Filed under История, Книги

Няма как да живеем в общество от нов вид, ако ние сме старите

Токораз Исто за протестите в България

„Аз смятам, че протестите са напълно заслужени, защото хората твърде дълго бяха лъгани и малтретирани и беше подменяна тяхната воля. Искрено съм учуден и възхитен от това, че много от хората показаха изключителна зрялост, че не се поддадоха на провокации и запазиха яснота на исканията си. От много години чрез книгите си се опитвам да събудя българите и сега съм щастлив, когато виждам блясъка в очите им. Виждам желанието им да постигнат нещо повече от това да натъпчат търбусите си и да ги излъжат за пореден път. Много хора чувстват напъна на орендата и говорят за това, че трябва да се смени системата. Повечето от тях обаче не разбират това, което казват. За да се постигне смяна на системата, трябва да се стигне до „матрицата”. Единственият шанс да се постигне свобода е чрез разрушаване на „матрицата”. Следващата крачка е да осъзнаят „матрицата” или социума и да се изправят срещу него. Колкото и да се променя системата, ако не се надрасне „матрицата”, свобода не може да се постигне. Анархията също не е решение.

В протестите има едни хора, които се борят, за да напълнят тумбаците си, да излеят натрупания гняв или да не плащат несправедливо големите сметки. Техният устрем ще спадне пръв. Други се борят за свобода. Те обаче също ще спрат, когато се промени това, което наричат „система”.

Истинската промяна може да настъпи само ако хората надраснат „матрицата”. Това обаче не може да стане чрез социума. Хората в социума са оковани, несвободни и е задължително да бъдат експлоатирани. Върху този принцип съществува „матрицата”, тя изчерпва жизнените сили на всички, които участват в нея. В „матрицата” дори тези, които са на върха на пирамидата, не са свободни.

Според мен българите имат шанс да създадат нов свят, който дори не мога да нарека обществено-социална система. Той ще бъде отрицание на „матрицата”. В нейната основа може да стои единствено свободата.

За да се разруши „матрицата”, хората трябва да са духовно будни, просветени и осъзнати. Когато искаш да се пребориш с „матрицата”, трябва да разбереш, че всичко започва от човека и той проектира в „матрицата” себе си. Борбата трябва да започне от самите нас. Човек трябва едновременно да преследва пътя на освобождаване отвън и на смъкване на собствените си окови.

Знам, че много хора няма да ме разберат и ще сметнат, че това са просто думи. Няма как да живеем в общество от нов вид, ако ние сме старите. Не може да не сме зрели, да сме безотговорни, егоистични и зли, а обществото да е добро.

Много хора смятат, че пиша утопии и написаното в книгите ми е само философия. Искам да кажа, че всичко, което съм описал, е истинско и може да се живее по този начин. Искам да заявя, че в България има кан ювиги, тумири и колобри, България отново е жива, жив е българският саракт, орендата пулсира във вените ни, „Да” е живо, има живи българи (просветени хора).

Аз знам, че много хора са вдъхновени от книгите ми, но в същото време осъзнавам, че всеки ги разбира докъдето може да вникне в тях. За съжаление днес хората  не са готови за Велика България (Епохата на Водолея). Смятам, че те все още са оковани от страхове, вяра, скрупули, от идеи за любов, щастие. Всичко, което пиша в книгите си, е личен Път, той не може да бъде постигнат отвън, не може да бъде наложен и изискан. Всеки сам ще измине своя Път и ще създаде Велика България, когато е готов за това. Аз съм в саракта и ви очаквам!“

Вашият коментар

Filed under Токораз Исто

Българите бяха призвани да запознаят човечеството с един нов тип организация на света

„– Има един народ, който може да се изправи срещу Европа и да я победи. Не с армия и сила, а с идеи. Европа досега не се е изправяла срещу такъв враг, не е виждала такъв народ. Той е носител на Светлината. Неговият бог му е завещал да има мисия сред народите. Те носят в себе си идеята за друго устройство на света, един свят от осъзнати личности, а не социални същества оформени в държави. Такъв е мирогледът на съвременните хора.

(бел. на автора – това е актуално и в наши дни, и днес вниманието и погледът на индивида е насочен навън, а не навътре. Хората живеят в общества, структури, родове, но не познават себе си. Те не обръщат внимание на вътрешния си живот, а се самоопределят чрез другите, като непрекъснато се оглеждат в тях.)

Този народ обаче носи познанието за изграждането на империя от друг тип, в която човекът и неговият вътрешен свят ще бъдат най-важни, ще стоят в центъра. Не обществото, а човекът. Свят, в който всеки преди всичко ще се самоизгражда и работи със себе си. Няма да се подчинява на общи правила и морал, няма да допуска да бъде мачкан от групата. Това ще бъде друг свят. Всеки човек ще се бори да постигне Бог, но не по начина, по който това се прави в съвременния свят, чрез религиите, чрез литургии, шествия, събиране в черкви, а лично, като прекара духовния си Път през себе си, като изследва лично Бог. Този народ трябваше да научи хората как да живеят осъзнато, как да премахнат вярата от живота си, как да издигнат съществуването си на качествено ново ниво.

– За хуните ли говориш? – попита Орест, а Есла гледаше неразбиращо.

Авитохол не каза нищо. Той говореше за българите. Чак сега започна да разбира мисията, с която народът му беше натоварен от Тангра. Едва сега осъзна, че до този момент всички империи всъщност бяха една империя. Индия, Персия, Константинопол, Египет, Европа, всички те бяха една и съща империя. Общество. Социум. Това дядо му беше наричал „матрица”. В основата на тези империи неизменно бе стояла винаги една и съща „матрица”. Хората в тях бяха носили това познание. Българите бяха призвани да запознаят човечеството с един нов тип организация на света. Не просто нова империя, а империя на духа, която отрича и разрушава останалите империи, които могат да се нарекат империи на благата. Този малък народ беше натоварен от Тангра с велика мисия

– Един ден този народ трябва да изпълни мисията си. Може би това няма да стане скоро. Може би аз няма да съм жив. Вероятно светът тогава ще е друг. Тангра обаче иска светът да има няколко пътя, по които да се развива. Пътят… – Авитохол мислено добави „на българите” – е нужен на Тангра – при тези думи българинът като обсебен стана и излезе навън. Там цареше мрак. Авитохол се отдръпна встрани и падна на колене под някакво дърво. След това започна да мълви припряно някакви думи. Всеки, който го погледнеше, би си помислил, че човекът е обладан от религиозен порив, но не беше така. Устните му се движеха сами и мълвяха: – Винаги трябва да има българи и то не такива, родени като българи и живеещи като прасета. Винаги трябва да има просветени хора на духа – българи, хора светли, живеещи осъзнато, воюващи с „матрицата” в себе си и обществото. Този Път ни е завещан от Тангра! Това е Пътят на българите! Аз трябва да съхраня и запазя Пътя на българите! Да го предам на своите наследници! Аз трябва да поведа война срещу Европа и империите на материалното! Аз съм Авитохол! Аз съм Посветеният! Аз съм призваният от Тангра!

Авитохол повдигна двете си ръце към Тангра. Той не се молеше, нито общуваше с Тангра, а чувстваше орендата и я прие с разтворени обятия.“

откъс от поредицата „Тангра“

Вашият коментар

Filed under История, Книги

България беше нещо много по-силно, истинско и по-желано от него от целия свят

„…Българинът оседла великолепното животно. Помилва меката му муцуна, конят тръпнеше от допира със своя господар. Авитохол гледаше като омагьосан потръпващите, разширяващи се ноздри на животното. Той мечтаеше да лети върху гърба на този жребец. Kолкото и да обикаляше света, в него бе вродено чувството да бъде номад. Искаше да владее света от седлото на Аспа. Мечтаеше да бъде свободен, да се носи над степта, да прелита над широките свободни пространства. Това всъщност бе неговата представа за свобода, за живот и сила. Каквото и да правеше, стигаше все до това: да има един кон, едно седло и да притежава целия свят. Авитохол не се блазнеше от дворци, злато, имоти, пари. Неговият копнеж бе свободата. „Можеше ли да стане истински Световен владетел?” – това се питаше българинът. Или каквото и да станеше, той щеше да си мечтае за своето малко царство, за своите българи, за багатурите. Авитохол милваше черната, потръпваща муцуна на Аспа и се питаше: „Беше ли готов, имаше ли мащаб в душата си, за да властва над света?” В един момент се замисли. Защо му беше светът? Светът бе многолик и в същото време безличен. Да владееш хора беше безсмислено. Всеки човек беше отделен свят. Как да владееш всички светове? Само Бог можеше да владее света. Авитохол мислеше и за религиите. Какво като християнството беше огромна религия, след като всеки християнин вярваше в нещо свое си. Посветените сред християните се бяха отделили и се наричаха гностици. Останалите вярваха в различни, повърхностни, често смешни и недостойни неща. Християните се молеха, вярваха и бяха подвластни на страховете си. Това, което изповядваха, не беше религия, а нещо безформено, аморфно и безлично…

Съвсем друго нещо беше тангризмът. Всеки тангрист беше посветен и просветен човек. Той беше човек на духа, на самоосъзнаването. Да наричаш себе си тангрист означаваше ниво, отношение към света, към себе си и Бог. Авитохол се замисли. Дали искаше да бъде християнин само за да бъде частица от една от най-големите религии? Нуждаеше ли се душата му на воин от това? Не! Нямаше нужда да бъде част от нещо значимо, за да бъде щастлив, да бъде себе си. Авитохол беше завършен човек, той беше достатъчен на себе си. Той беше воин. Нямаше нужда да бъде част от силна армия, за да бъде силен воин. Авитохол можеше да върви по Пътя си сам. Той предпочиташе да бъде сам. Всъщност през целия си Път беше научил това, че само когато върви сам по Пътя, може да измине истински своя Път. Воинът е воин само когато е насаме със себе си и Пътя си. Едва сега разбра, че не искаше да бъде Световен владетел и да владее всички народи. Душата му на воин копнееше да възроди България. България беше нещо много по-силно, истинско и по-желано от него от целия свят. Авитохол искаше да създаде нещо смислено, да се бори за нещо, което си заслужава. Той трябваше да създаде отново България. Българите щяха да бъдат живи, докато го имаше него. Той беше последният българин. Вече знаеше своята мисия. Трябваше да поведе Аспа. Трябваше да измисли как да възроди България…“

откъс от шести том „Атила“ от поредицата „Тангра“

Вашият коментар

Filed under История, Книги

Той беше владетел на всички боили, багатури и тиуни, само такъв човек, който превъзхождаше всички тези, можеше да им бъде владетел

1-Tohol_smallТочно срещу мен се намираше владетелският трон, целият наметнат с кожи. Върху трона беше седнал огромен величествен мъж. Той беше без шапка. Косата му беше буйна, дълга и чуплива, брадата му беше мощна и стърчаща във всички посоки. Все пак си личеше, че човекът е положил усилия да внесе ред в нея, но опитът му можеше да се счете за неуспешен. В главата той приличаше на лъв с буйна грива. Главата му беше огромна, но подхождаше на могъщото му тяло. Той беше облечен в красиви кожени дрехи, наметнат с червена наметка, а на гърдите си имаше пришит златен щит, на който беше изкован знакът на Тангра. Дрехите на владетеля едва побираха огромното му тяло. Дори и седнал, той изглеждаше огромен, освен това беше седнал така, че се беше навел напред, като че ли се готвеше във всеки момент да скочи. Така седнал ми заприлича на огромен лъв, готов за скок. Стоях като зашеметен и бях забравил за всичко останало. Бях си мислил, че ще огледам всичко, но сега този мъж ме накара да прикова погледа си върху него и да не мога да отместя очи. Да, той беше въплъщение на всичките ми представи за власт и сила. Точно така си бях представял нашия владетел. Той беше владетел на всички боили, багатури и тиуни, само такъв човек, който превъзхождаше всички тези, можеше да им бъде владетел. Не, всъщност така си бях представял бог Тангра, но явно канът беше живото въплъщение на Тангра на земята. Не можеше да има грешка, човекът пред мен беше син на Тангра. Брадата и косата му бяха прошарени и странно контрастираха с бялото му лице. Белите косми стояха като отделни от гарвановочерната му коса и брада, без ни най-малко да загрозяват и състаряват владетеля. Те показваха опита, който той притежава, и мъдростта, която е натрупал, но в същото време не бяха толкова много, което означаваше, че владетелят не е стар, а е в разцвета на силите си. Те го караха да изглежда още по-благороден и мъдър. Сила и мъдрост в едно. Чертите на лицето на мъжа бяха одухотворени. Този мъж беше силен, но и мъдър, суров, добър и справедлив. Виждах мекия блясък в острия му орлов поглед. В този момент се сетих, че седящият в трона мъж много ми прилича на грифона, покрай който бяхме минали. Лъв, орел и бик в едно. Могъщ и свиреп като лъва, роден, за да властва, като истински лъв. Хищен и жив като орел. Крилете му даваха сили да лети над хората и да се спуска над враговете ни като могъщата птица. В същото време стабилен, силен, мощен и невъзмутим като някой бик. Този човек носеше в себе си всички тези качества.

Въпреки че гледах като омагьосан кана ювиги в очите, успях да забележа, че малката шатра, която беше разположена в голяма шатра, беше нещо като тронна зала, от тук се управляваше цялата ни държава. Тя беше уютна, цялата покрита с кожи, но не претрупана. По стените нямаше никаква украса, всичко вътре беше чисто и без никакво излишество. Единствената „украса” се намираше зад гърба на кана. Това беше един сребърен боен български щит, върху който беше изкован знакът на бог Тангра, зад него от двете страни бяха кръстосани меч и сабя, а най-отзад по средата изправено стоеше бойното знаме на българите – туг. То представляваше копие с конска опашка на върха си. Всичко това беше поставено зад гърба на кана и внушаваше, че канската власт е поверена на кана лично от Тангра. Щитът олицетворяваше защитата на народа и на нашата религия. Мечът символизираше личните воински и доблестни качества на всеки български воин. Мечът е лично оръжие и най-често се използваше в единични двубои, затова той олицетворяваше личните бойни качества на всеки българин. Сабята бе оръжие, което се използваше в конна битка при вихрена атака, тя символизира единството, тактическите качества на българите и показваше българските воини в общите действия като армия и войска.

Докато щитът символизираше отбраната и защитата, мечът и сабята показваха нашата мощ и силата ни и в нападение. Копието с конската опашка символизираше връзката на нашия народ с Тангра. То показваше оста на орендата и върхът му като молитва бе насочен към нашия бог. Освен това долният край на копието идваше от земята, средната част беше скрита зад щита и оръжията, а горният край сочеше към небето. В този смисъл долният край показваше, че народът ни идва от древността и носи със себе си миналото. Днес силата е вложена в народа и дори да не се вижда, е скрита в народа. Народът е щита, а силата е туга, който народът брани. В бъдеще силата пак ще ни води към Тангра…

откъс от първи том „Тохол“ от поредицата „Тангра“

Вашият коментар

Filed under История, Книги

Какво не знаем за Омир и „Илиада“

„– Тумирите често идват при нас тук в саракта. Те знаят всичко, но то е кодирано и скрито в различни световни истории. Зад всеки мит или световна история стоят тумирите, които са вложили и скрили в тази история много важни неща за хората, бог и всеки един народ.

Чувал ли си за „Илиада”?

– Не, не съм чувал.

– В такива истории като „Илиада” например има кодирани важни неща за историята на човечеството. Само че разказът, за да бъде скрит, се прикрепва към някоя съвременна история. Така например в „Илиада” се говори за битката между различни светове и раси, но по-късно е вкарана в битката между народите, живеещи в тогавашния свят, около Морето в средата на земята (Средиземно море) и Евксински понт (Черно море).

Много хора, които не разбират, днес смятат, че в „Илиада” се говори за някаква война между гърци и троянци, всъщност няма нищо такова. Описаната битка въобще не е за този свят. Елена, Хектор, Агамемнон не са от този свят. Ахил е предвождал кимерийците, които днес са познати като българи. Иначе в тази история е описана една духовна битка между всички народи, живеещи на земята. Всеки един от тях е описан какво представлява и каква роля трябва да играе в света. В много по-късни времена гърците са присвоили тази история. Иначе, когато се е провеждала тази война, те въобще не са населявали днешните територии на Гърция. Древните пеласги са живеели на мястото на днешните гърци. Елините са живеели на север около град Пулпудева (днес Пловдив) и дори още по-насевер. И става така, че много столетия след Троянската битка елините се заселват по тези земи, но им харесва историята за Илион и си я присвояват. По същия начин те постъпват и с религиите и митовете на околните народи. Така например митовете за Олимп са били създадени за планината Арбат (Родопа), за планините в Мала Азия, но те ги взели и ги преразказали за планината Олимп.

Седем антични града спорят за това в кой от тях е живял Омир и къде точно е създал своето велико произведение. Тези хора са незнаещи и виждат само видимия свят. Те не са посветени и не знаят, че столетия преди да бъде записана, „Илиада” е била пята от аеди, разказвана и допълвана от много хора. Първият човек, който решава да я запише, е Ликург. Той пръв събрал първите 8 песни, направил това в град Кеми. Това бил град в Мала Азия, който не бил заселен с гърци и бил построен на мястото на древна Троя. Езикът, на който записал поемата, не бил гръцки, а кемийски. В продължение на триста години, след като „Илиада” била написана, гърците дори не подозирали за съществуването на поемата, а не знаели и за историята около Троя. Когато се запознали с книгата, те много я харесали, превели я и започнали да претендират за авторство. Но те не знаели, че истинското име на първия човек, разказал за Троя, било Боян.

– Боян!!! – възкликнах аз. – Да не е бил колобър?

 прочети още…

Вашият коментар

Filed under История