Какво са ни дали номадските племена и защо били смятани за най-добрите воини в света?

„– Учителю, може ли да ни разкажете повече за степните народи? – помоли Ибрахим.

Мавляна реши, че това ще е добре и продължи:

– Ще ви разкажа за тези народи, но само за това какъв е бил приносът им към военното дело.

Ето например, скитите измислили стремената, които били кожени. За помощ на своите жени те привързвали кожени върви отдолу с клуп, в който стъпвали с меките си кожени обувки, докато яздели. По-късно започнали да ги ползват и по време на битка. Въпреки това те не могли да се изправят на гърба на коня, стъпвайки на стремената, и така да нанесат силен сечащ удар с оръжието си. Затова, макар и да воювали на гърба на коня си, скитите не били много ефективни в битка. Скитският меч – акинак, бил дълъг два лакътя. Той бил много удобен в битка с пехотинци и в близък бой, но почти безполезен при конна битка. Освен с акинак, скитите били въоръжени и с двойноизвит лък. Това било най-страховитото оръжие в древността. С него се стреляло по-лесно от гърба на кон. Правел се от сухожилия, кости и дърво. Направата му обикновено отнемала няколко месеца. По-късно започнали да го наричат български, но българският лък бил по-къс от скитския. Българите стреляли с по-къси стрели. Те били по-дебели и здрави. С тях се стреляло по-бързо и не се налагало дълго да се разпъват тетивата, което правело конника много нестабилен. Друго оръжие на скитите били малките метални брадви.

Сарматите измислили железните стремена, на които можели да стъпят много по-здраво. Те първи започнали да се изправят, докато яздели и така да секат. Заменили скитския акинак с по-дълъг и по-тежък меч, заточен от двете страни. С него можели да секат от гърба на коня. Те измислили повод на коня, който при битка да може да се пуска и така ръцете им да са свободни, за да секат с две ръце. При сарматите се появило дълго бойно копие с тежко острие. Това копие им позволило при вихрена атака напред да нанесат удар във врага с цялата маса на коня и ездача. Стремената използвали да затъкват краката си и да поемат силата на удара. За да понесат конете такъв тежък удар, сарматите започнали да ги защитават, отначало с плетени ризници, а после и с по-тежки брони. Те поставили началото на западноевропейското рицарство. Една част от сарматите се заселили в Полша и отначало поляците, а по-късно балтите и немците приели тяхната тежковъоръжена конница. Не случайно рицарското въоръжение през цялото Средновековие се наричало „сарматско въоръжение”. Продължение на сарматската традиция са: рицарската броня, рицарският меч, рицарското копие, рицарският шлем и щит. Атакуващата във вихрена атака сарматска тежка конница, цялата лъщяща с бронята и оръжието си, представлявала страховита гледка, която впечатлявала хронистите и хората, които наблюдавали отстрани. А тези, които имали нещастието да видят тази гледка срещу себе си, изтръпвали в очакване на челния сблъсък.

Мавляна замълча, за да остави време на еничарите да си представят гледката на сарматската конница и да й се насладят. После продължи:

– Това тежко въоръжение на конницата променило тактиката и стратегията на сарматите и за дълъг период ги направило непобедими. Така се затвърдило тяхното владичество в степите и то продължило до появяването на аланите, които създали технология за закаляване на стоманата. Това позволило на аланите да създадат по-тънко, по-дълго, по-леко и по-здраво острие от останалите народи. Техните остриета с лекота изпреварвали и пречупвали дългите сарматски двуостри мечове.

Железните сарматски стремена повлекли след себе си ред други изобретения. Аланите сменили несигурното кожено сарматско седло с високо удобно дървено седло. То било обвито с кожа, вече много по-здраво закрепено с широки ремъци. Сбруята била направена така, че седлото по никакъв начин не можело да падне или да се откачи. Тя позволявала на аланите да висят настрани и с едната ръка да управляват коня, а с другата да държат аланското оръжие и да се дуелират. Лекотата на аланския меч им позволявала да се бият с една ръка. Аланите поставили твърди подметки на обувките си, което им помогнало да са много по-стабилни на седлото, опирайки се на стремената. Те измислили „малко” откритие, което им дало голямо предимство, а именно тока на обувките.

Еничарите очакваха да чуят нещо друго, например оръжие. Никой не очакваше, че токът на обувките може да бъде предимство в битка. Мавляна усети объркването им и каза:

– Да, да, именно токът на обувката. Той не е измислен, за да изглежда човек по-висок, а е бил нужен на конниците, за да се изправят по-сигурно на стремената, без опасност да се изплъзнат от тях.

След аланите от изток дошли хуните. Тяхната сила се крепяла на развитието на всички изобретения. Хуните донесли в Европа и направили познати за света две много важни открития, а именно ризата и панталоните. Техните саби били модифицирана версия на аланските мечове, но сабята била още по-дълга и с по-широко острие, за да се върти по-лесно. Тя била крива, за да позволява на острието да посече противника, без да се вклини в него. Защото правите остриета се задържали в противника и при продължаването на движението на коня нерядко се стигало до падане от седлото.

Когато хуните нахлули в Европа, какво заварили там – Западната римска империя и Византия, които били наследници на античните бойни умения. Тяхната конна войска била на много ниско ниво. Конникът в Римската империя застилал на гърба на коня си килим. Така той се друсал на гърба му и нито можел да го управлява добре, нито имал стремена, за да се изправи и да сече. Освен това конниците били въоръжени с разновидност на късия римски меч – гладиус. Като капак на всичко и римляните, и византийците били облечени с туники и поли. Представете си колко неудобно било да се язди кон с туника. Тя непрекъснато се закачала в клоните, а в битката можело да те обесят на размъкнатата ти дреха.

Освен ризата и панталона, хуните донесли в Европа и маслото. Преди това то не било познато на европейците и те използвали само зехтин.

Така хуните се срещали с римляните и византийците. Елитните хунски воини, яздещи превъзходни коне, седящи на високо дървено седло със стремена, с обувки с токове, облечени с удобните за яздене дрехи – панталон и риза, и въртящи сабя. Римляните и византийците се друсали като чували с картофи, въоръжени с късите си пехотински мечове. Естествено, че хуните побеждавали не само защото били по-добри воини, а защото технологията и опитът на номадските племена, които били смятани за най-добрите воини в света, им осигурявали това предимство.

След хуните и Атила се появили аварите, а после българите и всеки народ усъвършенствал въоръжението. Българите се раждали по конете. За да е по-удобен за ползване от конник, българите започнали да скъсяват скитските лъкове и ги правели по-дебели и здрави. Стрелите ставали все по-къси и дебели. С тях се стреляло по-бързо. За да стрелят по-бързо и в залп, българите въвели свирещите, направляващи стрели. Те имали саби и мечове, а конете, с които участвали в битка, били държани свободни и диви. Българите изработили различни тактики. Те измислили „чувала” – обграждане на вражеските войски и пълното им унищожаване. Кръстосаният огън също бил тяхно изобретение. Българите били народът, който пръв създал държава в Европа, изградена на основата на източната цивилизация, която съществува и до днес.“

откъс от поредицата „Ятаган и Меч“

Цялата истина за българския народ е скрита и кодирана в народното ни творчество

– Откъде дойде любовта Ви към дедите ни и защо решихте духовността, която извира от Вас, да я облечете точно в история?

– Аз съм предимно разказвач и с история започнах да се занимавам случайно. Изучавах я в продължение на 20 – 30 години и осъзнах, че не е разказана добре, че е непозната, че ние сме отсъстващ народ. Разбрах, че сме народ, който смята, че знае историята си, но всъщност изучава тази, разказана от враговете му. Тя често е тенденциозна и манипулирана. Нашите владетели са представени в учебниците като двуизмерни образи, а аз се опитвам да ги опиша триизмерни, живи, да представя техните решения, драмите, които са преживели. Цялата истина за българския народ е скрита и кодирана в народното ни творчество.

– Твърдите, че много неща в историята ни имат обяснение чрез познаване мисията на родовете?

– Да, така е! Някога номадските народи са създавали империите си по еднакъв начин. Винаги владетелският род се разполага в средата. Това място при българите се нарича оба, а по-късно тюркските народи заимстват и го наричат орду или орда. Около владетелския род се разполагат останалите родове, които са били като щит за владетелския род. При българите родът Дуло е богоизбран и само той има право да ръководи. Останалите родове никога не воюват за властта, а напротив, те я пазят, докато се появи водач от Дуло. Така става с Крум, който идва от Авария с брат си, казва, че е българин от рода Дуло и останалите родове му дават властта.

Самуил например е първият представител на Вокил. Той е бил изключително коректен, заема престола чак когато всички владетели от Дуло са умрели. Именно затова мести и столицата, тъй като няма как владетел от Вокил да управлява в престолнината на Дуло.

Въстанието на Асен и Петър също е доказателство за това как Вокил винаги помагат и подкрепят Дуло, неговото начало е поставено в Странджа Сакар. В този момент те са в Търново и заявяват, че са български царе. За историците е необяснимо, но е толкова ясно. Винаги Вокил са бранителите, те подават по периферията (в случая Странджа и Родопите), а наследниците на Дуло (Асен и Петър) се появяват в обата (Търново) и поемат властта.

Имаме и владетели, които са мултиплицирали драмата си върху целия народ. Такъв е бил княз Борис I Михаил, при който неуспешните опити да води войни и мечтата да е велик владетел прерастват в първата национална катастрофа за българите. Тогава се избиват 52 български рода, които са били елитът на България.

В историята ни всичко има обяснение, но никой не я разглежда от позицията на родовете. Мисията на всеки един от тях обяснява толкова неща, за които днес ние само гадаем. Не знам как може историците да не ги виждат, да не знаят какво е оренда, какво е тумир, какво е тангризъм, какво е Българския Бог.

– Твърдите, че днес всеки може да проследи рода си до тези седем. Как става това?

– Да, всеки един от нас е тук, защото е наследник на някой от тези родове. Но не е достатъчно да е само по кръв, трябва и да е по оренда.

– А какво е оренда?

– Орендата е връзката, която е съществувала между Бог и владетелите ни, но и целия ни народ. Тя е много фина и деликатна. Изразява се в това да правиш поредица от неща, но не ти е ясно защо. В ежедневието те ти се струват хаотични, не ги осъзнаваш, но след време разбираш, че са подредени много правилно. Аз съм човек на духа и орендата и се опитвам деликатно да ходя в света на силата, защото той е храм. Просто да премина, да огледам и да опиша. Средновековните писатели са смятали, че за да опознаеш Бог, за да бъдеш близо до реалността, до тук и сега, трябва да имаш малко его и много от всичко останало. Докато пиша, аз се опитвам да дам малко от себе си и много от Бог, за да може читателите да видят много от Бог и малко от мен, да не изкривявам нещата.

– Звучи така, сякаш навлизаме в саракта…

– Да! Всеки истински българин, роден не по кръв, а по оренда, по дух, „светла глава“ се докосва до саракта. Свещената земя на българите не е строго фиксирано място, а зависи от това как го изграждаме. По-точно колобърът във всеки един от нас гради саракта, тъй като истинският българин носи колобъра в себе си.

– Доста добре описвате шаманството в „Тангра“, откъде почерпихте сведения?

– В България има родове, които са змейски. При тях жените са били вещерки – лекували са, предавали са знания, много често са били акушерки, можели са да леят куршум, да гадаят. Аз смятам, че в нашето народно творчество е запазена голяма част от българския тангризъм, но е представен кодирано. Пример е фактът, че в България има много песни, в които се разказва за медно гумно със златен стожер. Но за да разбереш защо стожерът е златен, защо тугът трябва да е златен, какво е медното гумно, трябва да имаш особени познания. Аз се опитвам да представя уникалността на народното ни творчество, да обърна внимание на знанието, което носят песните ни. Във всички тях се крие истината за начина на живот на българите. Някога се е смятало, че на седем места в България трябва да се изградят капища. Предназначението им е на духовен щит, който да пази българите. Тази идея тумир после пренасят в нашето християнството, което е продължение на езичеството без особени промени. Вече над 30 години събирам информацията за седемте гумна със златен стожер. Чрез тях могат да се разберат и идеите на Крум, както и на другите наши владетели да владеят Константинопол и да забият копието си в златната му порта. Едното гумно се смята, че е било на река Берегалница в днешна Македония, другото е било в Овча купел, днес София. Като се проследят гумната, се вижда, че вървят по периферията на държавата, не по обата. Плиска е славянското име на града, който някога се е казвал Абоба, произлизащ от оба. Интересно обаче е къде е било централното, най-главното гумно.

Смята се, че в един сандък са събрани всички регалии на българите и са изпратени в Рим, но корабът катастрофира. Днес сандъкът е намерен в град Терасчина в храма, но е не се знае къде са отишли регалиите.

– Разкажете ни малко повече за тумир и колобрите.

– Някога е имало секта, която се наричала тумир. Тези хора са знаели историята на българския народ и са я разказвали. Били са седем души и всеки един от тях е стоял по 1 година в чертозите на кана ювиги. Слушал (тумир са били слепи) е какво се случва и на големи празници седемте тумири се събирали и всеки започвал да разказва историята последователно. Така я сглобявали цялата. Тумир винаги са се движили с малко момче, което да ги води. По-късно тази секта е продължена в България до XIX век от слепите гуслари. Те са разказвали цели епоси за българската история.

Нашите тумири и колобри са разпределили мисията на българите на няколко различни народа и са ги накарали да сънуват част от сънищата ни. Днес това са украинците, руснаците, хърватите, турците или по-точно тюрките от рода Ашина (Кайъ), германците, британците, французите. Във всички ученици на династията Дуло се наблюдава стремеж към Константинопол. Изведнъж този стремеж е пренесен в рода Ашина, чиито днешни наследници са турците. Твърди се, че Тангра бил турски бог, но доколко е така? Аз проследих владетелите от рода Ашина до началото, където става ясно, че те са ученици на Дуло. Повече от ясно е, че отново имаме пренасяне на мисията на българите върху други народи. Например от рода Ашина са: Ченгизидите, Моголите, които властват в Индия, родът Огуз, всички, които управляват Златната орда, владетелите на Крим и Северното Черноморие от рода Гираи. Ашина са и владетелите на почти всички средноазиатски народи. Родът Кайъ също е Ашина.

– А защо е този стремеж към Константинопол, какво има там?

– Загадъчен е, но Крум казва, че именно там трябва да се забие седмото копие, т.е., че там трябва да бъде седмото гумно със златен стожер. Явно той е знаел къде трябва да бъдат разположени, за да стане съвършен духовният щит на българите.

– Имате категорично становище относно създаването на българската държава, бихте ли споделили?

– Не може да се каже, че една държава съществува от момента, в който някой я е включил в някакъв договор. В 680 и 681 г. нищо особено не се е случило и тогава не е началото на българската държава, нито на българите. А истинското име на Кубрат е било Куртбат („бат“ идва от това, че е бил старши) Кюнграт (името на майка му). Той е наследник на Дуло по баща, но майка му е от рода Ашина, който тогава е Кюнграт. Във византийските източници остава под името Кубрат, тъй като е било по-лесно за произнасяне и изписване. Той не създава България, тя му е подарена от неговия чичо Сибир кан, който е брат на майка му. Това става, когато се разпада Тюркутският каганат и Сибир кан дава цялата западна част на синовете на Албури, тъй като те са нейни наследници.

– Казват, че в рода Ви е имало и еничари…

– Днес еничар се превърна в мръсна дума. Смисълът, който се влага, е на ренегат, завърнал се да мъсти, но истината е малко по-различна. Безспорно еничарите са били насилствено помохамеданчвани, но голяма част от тях, след като стават елитът на нацията, не си променят вероизповеданието. Всички те били посвещавани в една секта в исляма, която се наричала бекташи. Това бил суфи ислям, който много се различавал от сунитския ислям на останалите османци. Това означава, че тази пропаганда не е била толкова проста и елементарна, колкото някои хора днес се опитват да ни внушат. Друго нещо, което не се знае, е, че след като се пенсионират, еничарите са се връщали по родните си места. Според мен някои от тях оставали скрити християни. Голяма част от черквите в България по онова време са построени с техни пари.

– Какво е мнението Ви за робството?

– Първо искам да кажа, че в България робство в смисъла на робство не е имало. В Османската империя робите са наричани кул или кулу, но българите са били рая. Не, че е било голяма привилегия, но поне са имали определени свободи. Имало е черкви, говорело се е на роден език, запазвало се е вероизповеданието. Били са принудително помохамеданчвани някои области, издевателствало се е над нас, но сме били рая и сме воювали. Не случайно сред българите е имало толкова много хайдути. Те не са се примирявали и предавали и не са били роби. Предпочитам днес ние да живеем достойно и да се смятаме за техни наследници, отколкото да се оправдаваме с това, че предците ни са били роби.

Все пак през тези 500 години ние сме съхранили своята идентичност и сме воювали с всички сили, за да оцелеем, а в момента сме овце. Днес ние спим, не приличаме на себе си, в България се появи нова категория хора – европейци. Те не са българи, дори когато са тук, техните мисли и дух са там, те мечтаят за Американската мечта и никога няма да се върнат.

– Имате предвид борбата за идентичност, за която говорите в поредицата „Тангра“?

– Да! От няколко хиляди години насам се води битка за идентичност. Ние скочихме в Европа като голи шарани в аквариум с акули – абсолютно неподготвени, наивни. Единствената мисия, която ни отредиха, бе на обслужващ персонал. Така от българи, от духовни същества, ни превърнаха в роби. В „Тангра“ се опитвам да обясня за тази борба за идентичност, за борбата между Ромулум и Варварикум. В момента се случва същото – западният свят, начинът му на мислене и на живот е превзел света. Американската мечта е пример за това как се воюва – като караш хората да мечтаят за твоя начин на живот. Но дали негрите там са добре, дали емигрантите са добре, няма значение. За съжаление, голяма част от българите днес са вперили взора си някъде другаде и не могат да разберат, че се мъчат да избягат, но от себе си. Не става обаче като промениш мястото, където отиваш. Да няма човек, да няма личност, да бъдем индивиди, сиви мишки, лесно маниполируеми – това е нещото, което те се опитват да ни наложат. Колкото обаче по-жестока е кризата на идентичност, толкова по-голям е шансът да се породи новото начало. И понеже сме в криза, смятам, че точно сега можем да създадем новото начало в света.

– А каква е връзката между Артур и Авитохол?

– Рицарските романи започват да се пишат X – XI век и се смяташе, че тогава е живял и Артур. Проучванията от последните 10 – 15 г. показват, че е властвал през V век в Англия. На Адриановия вал намериха камък, вкопан в земята, на който има надпис: „Тенгрийците бяха тук“. Доказва се вече, че народът на Артур не е от англичани, а от сармати – степни номадски воини. Английската история е на мнение, че Артур не е келт, че със сигурност е сармат, а на Запад сармати са наричали българите. Цялото рицарско въоръжение в Полша, Германия и във Франция е известно като „сарматско“. За хората може би тези факти ще прозвучат шокиращо, но все повече доказателства излизат в тяхна защита и именно на тях стъпвам, докато пиша поредицата „Артур“.

– В „Тангра“ давате много точно предположение къде се намира гробът на Атила…

– Гробовете на Атила и Чингис хан са най-търсените в света и все още не са открити.

Посветих много години в проучване на това къде може да е бил погребан Атила и смятам, че най-вероятно е станало на дъното на река Марош, там където се влива в река Тиса, близо до днешния град Сегет. В „Тангра“ съм описал как според мен е станало това.

– Пишете в подробности за граала – наследницата на Исус. Как се домогнахте до тази тайна?

– Още 30-ина години преди Дан Браун да напише своите книги, започнаха да излизат материали за Светата кръв христова и за Светия граал. Тогава взех участие в няколко диспута на тази тема. Днес се знае, че някои представители на рода на Меровингите носят кръвта на Исус и Мария Магдалена.

– Докосвали сте се до много ценни ръкописи, как се случи това, като не сте напускали България?

– Аз съм маниак на темата книги, особено стари, които носят оригиналната информация, и имам много такива. Събирам ръкописи и всичко ценно. Освен това работя с библиотеки от цял свят, а имам и много приятели в чужбина, които ми помагат с информация. На всички тях, а и на моите близки, съм благодарен, че ми подаряват от времето си, за да мога да следвам мисията си.

– Разкажете накратко за бойното изкуство Да Дао.

– Да Дао е наследник на древното българско бойно умение „Да“. Българите, както и номадските народи, са имали бойни изкуства на най-високо ниво. Ние сме предали знанието си на китайците, както и на почти всички западни народи. Японските бойни изкуства са изцяло производни на китайските.

Да Дао е контрапункт на всички бойни изкуства. При тях се спазва правилото, че за да победиш, трябва да имаш предварително подготвени готови решения. Затова бойците отработват удари и защити и могат да се нарекат „стратегически“. Аз обаче смятам, че всеки, който работи с готови решения, който не е адекватен по време на битката, е обречен. Боецът трябва да влиза в срещата така, че да е готов да реагира на променящата се действителност, тъй като нищо не е предварително очертано. Може всеки ден да се биеш с един и същ човек, но той всеки път е различен, защото вече е друг, нов. Затова не бива да се допуска никакво предубеждение. Да Дао (www.dadao.org) е създадено на основата на изграждане на тактически бойци, а не на стратегически. Боецът влиза в битката без готови решения, а с нужната нагласа и в момента я сътворява.

– Какво бихте казали на читателите на „Форум“, а и на всички българи?

– Надявам се, че моите книги ще помогнат на все повече българи да намерят път към себе си. Смятам, че само по този начин – като започнем промяната от себе си, можем да променим и отношението си към България и да я направим Велика.

интервю на Драгомира Георгиева за в-к „ФОРУМ“

Ние, българите, сме уникален народ!

„Най-мразените народи в света винаги са били тези, които са претендирали, че имат директна връзка с Бог и са натоварени с мисия. Разбираемо е защо е било така. Било е много трудно да се воюва или спори с такива народи. Двата най-изявени мисиянски народи в света са евреите и българите. Те са били свързани още от Междуречието. Някои изследователи смятат, че юдеите били наречени така, „хора отвъд реката”, когато живеели отвъд река Ефрат и тя била наричана още с най-древното си име Буранун. Тогава юдеите били източните семити или акади, а българите – шумерите. Българите са предали своята мисия на евреите.

На останалите народи им било трудно да се изправят в спор, битка или да живеят редом с нас. Освен чисто военно, те са воювали срещу нас и идеологически. Били са принудени да правят това. През цялото време са ни мразели, но и са се бояли от нас. Римляните и ромеите воювали с българите по няколко начина. Те или говорели за нас, че сме недостойни и незначителни, гордостта им не позволявала даже да допуснат, че сме равни с тях, а какво остава, че ги превъзхождаме. Друго, което правели, било да ни игнорират. Така доскоро изглеждаше все едно изведнъж в V–VІ век нашият народ се появява от нищото. Те не са ни споменавали, отнасяли са се с нас все едно не съществуваме. Точно заради това пътуването на Атила (Аспарух) изглежда като идване от недрата на Азия, появяване от нищото, а то не е било такова. Византийските и римски историци не пишат за българите, за да не могат някой ден техните наследници да претендират за тяхното наследство. Те са били сигурни, че някой ден светът ще се управлява от наследниците на същите тези българи. Затова е много трудно да разберем кои са били нашите предци, как са живели и какви са били. Така те създали от българите една мистификация. Българите са „липсващият народ”, „бяло петно” на картата на света. Това било правено напълно умишлено. Аз задълбочено изучавах движението, нрава и историята на всички номадски народи. Древните християнски хронисти, за да объркат още повече нещата, използвали и други похвати. Освен да премълчават, понякога наричали народа ни с имената на съществуващи народи. Така например българите били наричани още: скити, сармати, кимерийци, масагети, хуни, варвари, бурджани, кумани, печенеги и с още много други имена, при условие, че с някои от тези народи били близки, с други не чак толкова. Други от имената, с които ни описвали, те сами измисляли.

Това е причината да сме били наричани с толкова различни имена и днес е трудно да проследим историята си. В историческата поредица „Тангра“ разказвам за всичко това.“ – Токораз Исто