Александър бил изумен от уменията и силата на бесите…

„Александър не се спогодил с бесите и следващите дни били най-трудните в живота му. Вярно, никъде не е описана битка с бесите, защото такава нямало. Всъщност бесите не дали битка на Александър. Всеки един от тях му обявявал лична война. Бесът изглеждал фалангата, извиквал, размахвал своя ромфей и се втурвал в битка. Македонците били потресени от такова зрелище. Ако бесът успеел да оцелее, той се изтеглял и продължавал да напада фалангата. Нападенията се сипели едно след друго и силно затруднявали преминаването през планината. Фалангата била нападана през целия ден, през нощта нападенията не спирали, а се подновявали с още по-голяма сила. Александър бил изумен от уменията и силата на бесите. Такава борба той не познавал и бил много впечатлен от противниците, с които се сблъскал тук, в Родопа планина. Александър бил гениален пълководец, след няколко месеца той проумял, че само губи от такава война на изтощение. Освен това по никакъв начин не можел да използва и провери ефективността на фалангата на ветераните. Така с времето разбрал, че никога няма да може да удържи окончателна победа над бесите. Македонците копнеели да достигнат до равнината и да се разгърнат, за да дадат битка на траките и да ги победят. Колкото повече обаче навлизали в Родопа, толкова повече те затъвали като в блато. Скоро Александър решил да промени отношението си към бесите. Вместо да опитва боеспособността на ветераните си, той решил и започнал да предлага на всеки воин да го придружи в похода му до края на света. Повечето беси се съгласявали без никакво колебание. Това озадачавало македонеца. Доскоро озадачаваше и мен – каза Приск. – Но сега, когато разбрах повече неща за Дионисий и Загрей, започнах да разбирам защо бесите постъпили така.

… При похода си Александър взел със себе си отряд от бесите. Те стоически издържали всички лишения. Бесите не говорили и не общували с останалите воини. Армията на Александър включвала бойни отряди от всички покорени народи и от неговите съюзници. Бесите стояли в този съюз като капка зехтин във ведро с вода. Те се хранели отделно, правели своите ритуали и никого не допускали до себе си. Останалите народи също ги избягвали и се страхували от тях.

Отрядът мечоносци-беси на Александър бил винаги в първите редици на битката. Те се втурвали във вихрена атака, ревейки като зверове, като развъртали своите ромфеи. Често, докато фалангата пристигнела, бесите вече били разбили врага. Това направило силно впечатление на Александър, но най-много го изумило това, че когато воините пристигнели, виждали страшна гледка. Бесите, надвесени над мъртвите още неизстинали трупове на враговете, разкъсвали телата им с ръце и ядели от вътрешностите им. Това потрисало „цивилизованите” гърци и македонци. Те говорели за бесите като за канибали и магьосници и никой не искал да остава насаме с тях.

– Всъщност бесите разкъсвали телата на своите врагове, те премахвали титаничната обвивка и изяждали, поглъщали искрицата светлина на Загрей – каза Бероес, който се присъедини към нас и разговора ни.

– Така е! – съгласи се Приск. – Дълго време не можех да разбера защо бесите правели това. И аз като гърците ги смятах за канибали, сега обаче започнах да разбирам. Всъщност бесите през целия си живот преследвали искрите на Загрей, които били пръснати из всички хора. Не знам дали ядели топлите още сърца на хората, или част от черния им дроб, но те вярвали, че трябва да съберат колкото се може повече Светлина в себе си. Загрей бил пръснат из всички хора. Бесите искали да станат колкото се може по-светли и просветени. Те искали да увеличат божествената си херметическа същност и не се интересували от титаничната си същност.“

откъс от многотомната история „Тангра“, автор Токораз Исто

Когато човек е млад, като глупак пръска силата и времето си…

„Мъжът седна. Чувстваше се уморен и гладен. Той откъсна парченце месо и, след като го сдъвка, опита да го преглътне, но не успя. Храната му се стори жилава и безвкусна, но кралят знаеше, че това не е защото не е приготвена добре. Горчеше му заради смъртта на сина му, заради всички мисли, които като хищници го атакуваха. Мислите наистина бяха като хищни зверове. Когато човек е силен, когато е зает с мисли за живота, с изборите, той ги държи далеч от себе си. Човек наистина живее като в една гъста, неприветлива, мрачна гора. Той постоянно е обграден от такива лоши мисли-вълци. Когато човек има силата, той поддържа светлина, която прогонва мислите-вълци от него. Когато обаче е слаб, огънят му изтлява и те се приближават, същото се случва и когато човек остарее. Когато е млад, той живее като безсмъртен, като глупак пръска силата и времето си и не мисли за старостта и смъртта. Когато остарее обаче, огънят постепенно изтлява и мислите-вълци се приближават все повече и повече, докато накрая не се нахвърлят върху него…“

откъс от поредицата „Артур“, автор Токораз Исто

Името трябва да се извоюва и да бъде посочено от съдбата…

„Същата вечер трябваше да премина сериозно изпитание, при което щях да получа мъжкото си воинско име. Името, което родителите ми бяха дали при раждането ми, беше само за да ме наричат с него, но то не беше мое истинско име. Името трябва да се извоюва и да бъде посочено от съдбата. Отначало всички ние получавахме детски имена и едва с встъпването в бойна зрелост имахме право да получим истинското си име. Това беше нашето воинско име. То не беше просто наименование на човека. В него беше кодирана съдбата и сакралната същност на всеки воин. Не е чудно, че много от великите воини не разкриваха истинските си имена, защото се страхуваха някой да не се възползва от тях. Те се представяха с измислени имена. Имаше хора, които не успяваха от първия път да научат името си. Те опитваха много пъти и се подлагаха на страшни изпитания, докато успеят. Но понякога се случваше воините никога да не получат благодатта на Тангра и въпреки това те се опитваха до края на живота си да разберат името си.

С баща ми се качихме в една пещера, която се намираше над селото ни. Там той ме остави само с един мях с вода. Трябваше в продължение на няколко дни да остана зазидан в пещерата, докато не получа знак как да се казвам. В нея трябваше да се отдам на съзерцание. Седнах и останах така дълго време. Постепенно загубих представа за времето и само вътрешното ми чувство ме караше да поддържам идеята от колко време съм в пещерата. Гладът въобще не ме измъчваше, но първата нощ едва издържах без сън. Клепачите ми натежаваха, но всеки път щом се унасях, главата ми тежко се отпускаше и се събуждах. Втората вечер вече се чувствах доста зле. От дългото стоене неподвижен и поради това, че не бях спал две нощи, изпаднах в състояние на транс. Започнах да получавам странни видения. Изведнъж пещерата започна да се движи и да се изкривява. Добивах усещането ту че летя, ту че потъвам. Това продължи и на втория ден. Напълно загубих контрол над себе си. Вече не знаех кой съм и къде се намирам. Започнах да чувам гласове, а бях сигурен, че съм сам в пещерата. После почувствах как някой поставя ръка на рамото ми. Бях подготвен, знаех, че това са заблуди на моите усещания и не се поддадох. Третата нощ нещата станаха нетърпими. Тялото ми страдаше. Не знаех дали съм буден, или сънувам, чувствах се като в кошмар. Исках и трябваше да направя нещо, но не знаех какво. Ту изпадах в състояние на активност, което бе съпроводено с бурни измамни видения, ту в състояние на апатия – тогава стоях срещу стената, а часовете минаваха, без да ги усещам, все едно, че бях мъртъв.

 Изведнъж всичко се промени, помислих, че умирам. Чух изключително силен тътен. Гърмът беше толкова силен, че както бях седнал срещу стената, подскочих и паднах назад. От ударната вълна дъхът ми секна. Боляха ме гърдите и коремът. Въпреки това пак седнах и продължих да гледам към стената. Изведнъж пред мен възсия ярка светлина. Тя бе толкова силна, че за миг ме заслепи. Пред очите ми се появи огромен конник. Не изпитвах никакъв страх. Гледах страховития воин право в очите. Веднага разбрах – това беше бог Тангра. Тропотът на коня бе толкова силен, че отекваше в цялото ми тяло. Изведнъж конникът спря пред мен, а аз го гледах отдолу. От очите му струеше светлина. Той държеше в ръката си копие, което също като него светеше…“

откъс от книгата „Пътуването“, автор Токораз Исто

Където и да отидели българите, навсякъде оставали своята следа и…

„Някога в самото начало на сътворението на света, ние, българите, сме живели навръх най-високите планини. Но Тангра пожелал любимият му народ да направи така, че другите народи, които по това време били диви и изостанали, да бъдат озарени от светлина. Той нарекъл българите светли, просветени хора и им завещал, и ги натоварил с тази мисия: където и да отидат, да просвещават народите.

Така народът ни започнал своето пътешествие, напуснал свещената земя на Тангра и поел тежестта на мисията си. Където отидели българите, навсякъде оставали своята следа и повдигали нивото на останалите народи. Това не винаги било съпроводено с благодарност и често народите, като се почувствали по-силни, се обръщали срещу своите учители. Това обаче никога не ни е спирало, дори когато сме срещали неблагодарност, сме отивали на ново място, сред нови народи и отново сме започвали просветителската си мисия.

Първото място, за което се знае, че сме създали държава, било между две велики реки. Останалите народи и историята учи, че по това време в Междуречието живеели два народа: шумери и акади, но това не била цялата истина. Тъй като Тангра забранил използването на истинското име, българите се наричали – ути и кути. В Междуречието българите общували с народа, който се наричал акади. Те били от семейството на така наречените семитски племена, наречени на Сем или Сим, един от синовете на Ной. В държавата, която създали, българите (шумерите, самарите) били висшата класа, те заемали всички ръководни постове, акадите не били роби, но били по-нисша класа, както знаеш ние, българите, никога не вземаме роби. Ние смятаме свободата за най-ценното нещо, което всеки човек притежава, по-ценно дори от живота. А свободният човек не може да има роби. Свободният човек живее сред свободни хора.

В Междуречието всички жреци, висшите воини и учените били шумери или самари. Религията, която се изповядвала, била нашата, но във всяко едно от местата, в които българите спирали, за да изпълнят мисията си, откривали само различни части от висшето духовно учение на Тангра…“

откъс от многотомната история „Тангра“

Градът наистина приличаше на мандаринов цвят

„След това върволицата тръгна из града. Уличките бяха тесни, а стените се издигаха високи и отвесни. Ибрахим имаше усещането, че се движат в тунел. Високо горе се извисяваха красивите кули на сараите. Тъй като градът бе разположен терасовидно, когато влязоха вътре, той се разкри пред очите на англичаните. Дори в това си състояние те не можаха да се сдържат и се възхищаваха на красотата му. Тук-там имаше фонтани, красиви порти и врати. Някои по-големи дворци бяха разположени на две-три нива и бяха украсени с цветя, палми и градини. Целият град приличаше на един голям дворец, на красива градина, в която се смесваха опияняващите миризми на шафран, канела и цветя. Но нещо много по-силно и неуловимо пронизваше цялата гледка и като че ли бе пропило целия град. Това беше красотата. Англичаните гледаха терасите и дворците като омагьосани. Колко различен беше този град от тъжните, мрачни, мръсни и грозни английски градове. Този град беше като излязъл от приказка. Той беше страхотна комбинация между светлина и сенки. Светлината беше живот и караше градът да блести с хиляди отблясъци. Но в тесните улички властваха сянката, мракът и покоят. Докато светлината изморяваше и караше очите да се свиват, мракът и покоят ги отпускаха и предизвикваха тишина в душите на хората.

Танжер беше най-красивият град, който Ибрахим беше виждал. Пред погледа му се разкриваше цялото изящество на града. „Как ли изглежда градът гледан от дворците?” – помисли си младият еничар. Тази красота беше толкова опияняваща, че накара младежа да спре да мисли за Георгиус, да си спомня, че е еничар и дори да осъзнава, че вече е роб. Ибрахим вървеше и вдъхваше опияняващите аромати на града. Това бяха миризмите на цветя, на опиум от пушилните, на портокали и маслини, на цъфтящи мандарини. Този плод беше кръстен на град Танжер или може би Танжер бе наречен така заради нежния, красив, ухаещ цвят на мандарина. Танжер наистина приличаше на мандаринов цвят. Но той беше и много повече. В него миризмата на всичко това се смесваше с миризмата на скъпо дърво, влага и нежният примамващ парфюм на красиви жени. Всички те бяха с фереджета и Ибрахим виждаше само очите им. Те бяха красиво гримирани, а ръцете им бяха изящно изрисувани с къна. Жените бяха красиви, като излезли изпод четката на опитен миниатюрист. Танжер бе градът на любовта. Не може човек да влезе в града и да остане безучастен. Не може да не те накара да се влюбиш в него или в някоя от неговите загадъчни и изящни жени.

Древните елини смятали, че Танжер е краят на света. Според тях това било последното място на сушата, на което има град и оттук нататък се намирал безбрежният океан, който след това се изливал в бездната. От тук нататък започвал неизвестният свят за гърците. Танжер бил последният град на светлината. Той винаги бил възприеман като пределът на нещата.“

откъс от първи том „Еничар“ от поредицата „Ятаган и Меч“

Там, в мечтите си, човек може да се освободи от оковите на тленното

„Трябва да имаш красиви мечти! Мечтите са най-светлото нещо, към което човек може да посегне. Там, в мечтите си, човек може да стигне свободен от оковите на тленното, на грозната озъбена реалност. Там човек може да се докосне до божественото. Много от хората са толкова нещастни и в плен на „матрицата”, че дори мечтите им са жалки, грозни и незначителни. Как може да ти харесва човек, да се влюбиш в него, когато дори мечтите му са черни. Такива хора са грозни и отблъскващи, те не обичат живота и не могат да му се радват. С тях се случват различни неща, но те не ги осъзнават, защото те нямат значение нито за тях, нито за другите хора, нито за Вселената. Такива хора са обречени, те са сенки, гебети. Те носят мрак на света и го разпръскват около себе си. Такива българи не може да има. Затова нас ни наричат „светлите глави”, защото имаме мисия, красиви мечти и умове. Ние заразяваме и другите с красотата на нашия свят. Ние разсейваме мрака и разпръсваме Светлина около себе си, помагаме на хората да започнат да мечтаят, да искат да живеят и да се борят. Ние не ги караме да сбъдват чужди мечти, пък били те и нашите, а им показваме как да се борят с „матрицата” и да търсят себе си.“

откъс от поредицата „Тангра“

Хората искали, след като са част от империята, да живеят по-добре и спокойно…

„– За нас римляните банята е част от цивилизацията. Нашата империя е създадена, за да пръска Светлина над света. И понеже Светлината и цивилизацията са абстракции, за хората всичко се свежда до няколко прости неща. Човекът, който живее някъде из необятната Римска империя, няма значение Западна или Източна, го интересуват няколко прости неща. Когато сме били езичници и империята се е създавала, а и сега, хората са искали, след като са част от империята, да живеят по-добре и спокойно, да изхранват семействата си и да не гладуват, да остават средства за изкуство и гладиаторски борби, да се чувстват защитени. Всяка държава се нуждае от това хората да се чувстват задоволени, спокойни и да работят, за да си плащат данъците. Тъй като огромната държава се нуждаела от това данъците да се плащат навреме, били необходими и пътища. Пътищата били първото нещо, което построявали предците ни и веднага след легионите се движели каменоделците. След пътищата веднага били издигани градове. Цивилизацията означава градове и то каменни. В градовете първото нещо, което се построявало, били баните, чак след това стадиони, сенати и всичко останало. Нямало агора, на която да не се изградят бани. Баните, пътищата и градовете били символ на цивилизацията. Това била Светлината за обикновените хора. И когато хората получели това, те сами се убеждавали, че новата империя е по-добра от старите им държави и сами искали да живеят в тази империя. Тези трите били границата между империята на Светлината и варварските народи.

От одеве слушах пламенната реч на Орест и се замислих. Наистина, светът беше много просто устроен. Хората се нуждаеха от няколко неща и не можеха да се замислят за Мрака и Светлината. Нима тези толкова прости неща бяха крепили една толкова могъща империя като Римската?

– Хляб и зрелища, това давали императорите на народа, за да устои империята – продължаваше да говори Орест.

– Хляб и зрелища – повторих аз. – Хората не се ли нуждаят и от наука, от творчество, изкуство и Светлина?

– Хляб и зрелища – повтори Орест. – Хлябът са пътищата, градовете, баните, храната, законът, сигурността и спокойствието, Зрелищата са победите, изкуствата, гладиаторските борби, политическите боричкания, войните. Човек е просто устроен!

– Зависи кой човек. Ние, степните воини, се нуждаем от много повече неща. Странно е, че империя, крепяща се на такава опростена представа за човека, е успяла да просъществува толкова дълго време. Това опростено разбиране за хората явно е валидно само за някаква тълпа или за някакви хора, набутани в градовете като животни в стадо.

– Лумпени, така ги наричат римляните. Те са болшинството хора в градовете. Империята се крепи на лумпените и служи на тях. Римляните прозрели това. Макар да имали роби, те осъзнали, че лумпените крепят империята. Обикновените граждани презирали лумпените, но постепенно се превърнали в такива като тях.“

откъс от многотомната поредица „Тангра“