Tag Archives: свобода

Соколът летеше, но не гладът, а душата му на ловец и воин го караше да търси жертва…

„Като се качи върху седлото на коня, Арабкан затанцува от нетърпение. Мъжът като че ли порасна, гърбът му се изпъна като струна. Спомни си младостта и това, че е еничар и бей на цяла кааза. Подкара коня, на ръката си бе сложил големия кожен ръкав, на който държеше сокола. Птицата предчувстваше какво ще се случи и наддаваше весели писъци. Макар с качулка, тя се държеше трескаво, обзета от възбудата на предстоящия лов.

– Стооой, стой! – опитваше се той да успокои птицата и коня.20140630_1_2_sait

Мъжът много добре познаваше ловните полета, движеше се бавно и се наслаждаваше на природата. От много време не бе виждал слънцето и гората. Ветрецът, макар и сух, милваше брадясалите му бузи. Кръвта му се раздвижи, конят също танцуваше под краката му. Животното от доста време не бе излизало от обора. Но не да ловува бе дошъл беят. Той говореше на сокола, като че ли птицата можеше да го разбере.

Ти си горда птица, Бурак. Роден си да цепиш въздуха с гърдите си и да ловуваш. Роден си да бъдеш властелин на небесата. Хищен и бърз… И аз съм като теб. Всъщност ти си аз, но нашата съдба е предопределена. Ние сме обречени на гибел. Аз вече съм мъртъв. Наистина, аз го убих, но и аз съм мъртъв от този момент. Повече не искам да живея! Аз трябва да умра!

Птицата, все още с качулка на главата, въртеше глава, като че ли се оглеждаше, или поне разбираше това, което еничарът ѝ говореше и се съгласяваше с него. В небето не се виждаха никакви птици и нито едно облаче. Беше горещо като в казан на ада. Затоплената вече земя излъчваше гъста мараня, която на пластове се стелеше над полето. Всеки човек, който видеше самотния конник, щеше да се зачуди как в този пек може да ловува.

Еничарът дръпна поводите на Арабкан и конят спря на място, като че ли някой го закова. Докато махаше качулката на сокола, той продължаваше да му говори:

Аз го убих, Бурак, но той ме победи! Сега аз ще остана да живея с гузната си съвест! Той ме победи завинаги! Ти вече няма за какво да живееш! Аз повече никога няма да ловувам! Животът за мен и за теб свърши, соколе мой! Ти трябва да умреш!

Докато говореше това, мъжът махна с ръка и птицата се „откъсна“ от кожения доганджийски ръкав. С мощен удар на крилете си Бурак се издигна нагоре. Личеше си, че не е летял от много време. Той се стрелкаше ту наляво, ту надясно и се опияняваше от свободата и скоростта. Полетът правеше Бурак щастлив, защото той бе истински сокол. Той бе птица и свободата го опияняваше. Мъжът го гледаше и всички онези чувства, които го вълнуваха през последните седмици, отново нахлуха в него. Следеше го с поглед и продължаваше да говори:

Аз съм мъртъв, Бурак, а ти си моята душа! Да, ти си душата ми и вече си мъртъв! Аз ще продължа да живея, но без душа, без теб, Бурак! – като каза това, беят бръкна в силяха си. Слънцето силно напичаше и го заслепяваше, като му пречеше да следи птицата. Бурак летеше и търсеше плячка, не гладът, а душата му на ловец и воин го караше да търси жертва. Той разцепваше небесата с острия си писък и като че ли предизвикваше всички птици да се изправят пред него. Отначало крясъкът му звучеше като боен зов, но постепенно някакво разочарование се появи в него. Птицата сякаш осъзна, че днес няма да има лов и никога вече не ще може да убие. Ибрахим очакваше този момент. Вече бе дал достатъчно свобода на птицата. Протегна ръката си, прицели се и стреля. Изстрелът прокънтя и като че ли се разнесе над цялата земя. Соколът, както си летеше, избухна в пера и сякаш изчезна. Изстрелът не го уби, а го изпари. От птицата останаха само пера, тя все едно се разтвори и от нея остана само душата ѝ.

– Ти си сокол – еничарът продължаваше да говори. – Символ си на свободата и бързината. Ти самият си като смъртта. Появяваш се изневиделица и убиваш. Ти заслужаваш да умреш в небето, като свободна птица. Ти си моето жертвоприношение към Аллах! Убих те, за да убия душата си! Аз вече съм мъртъв! Повече никога няма да убивам!

Еничарът бе потресен. Изстрелът с този пищов бе направил да изглежда така, все едно Бурак не е убит и мъртвото му тяло не е паднало на земята, а завинаги е останало там нейде в небето.“

откъс от петологията „Ятаган и Меч“, автор Токораз Исто

Вашият коментар

Filed under История, Книги

Свободната воля е повече от човешкия живот

Свободната воля е повече от човешкия живот и е по-ценна дори от него. Всички хора се възползват от нея, но повечето дори не подозират и не си дават сметка за това. Въпреки че на хората им се струва, че животът им е най-ценното нещо, което притежават, особено когато са опрени до стената и се борят за своето оцеляване, това обаче не е така. Ето един прост пример за това. Ако да речем един човек спаси друг от явна гибел, от сигурна смърт, спасеният, ако наистина е благодарен, може да посвети живота си на своя спасител. Хората обаче никога не преодоляват егото си и не са способни да изпитат истинска благодарност, те само говорят. Ако един човек наистина спаси живота ти, би трябвало да се посветиш изцяло на него, за да му покажеш, че си благодарен, че осъзнаваш, че дните ти продължават само благодарение на това, което той е сторил за теб. Това е най-естественото нещо, но никога не се случва. Това е така, защото усещането, че друг човек ще определя как да живееш, с какво да се занимаваш, е ужасно. Това означава да се превърнеш доброволно в роб. Хората не могат да приемат да се подчинят на нечия чужда свободна воля, на идеология могат, на религия също, на държава, но не и на човек, не и на друга променлива свободна воля. Бог ни е надарил със свободна воля и тя означава точно това, че всеки човек си има собствена, различна свободна воля и трябва да живее според нея.

Човек предпочита да е мъртъв, но да има правото да живее живота си така, както пожелае, според собствената си воля. Това доказва, че свободната воля е по-силна дори от желанието за живот.“

откъс от историческата поредица „България“, автор Токораз Исто

Вашият коментар

Filed under История, Книги

Цивилизацията оковава хората и ги прави зависими…

Степта вля нови сили в тялото ми. Язденето на кон ме върна към живота. Бях в степта, която само преди 120 зими бе принадлежала на моя народ и бе управлявана от моите деди. Чувствах, че се завръщам в родната си земя. Аз бях в старата Велика България. Не беше трудно да си представя, че до мен яздят моите предци. Някой ден тук пак трябваше да бъде България. Имах чувството, че с всяка стъпка на коня ставам все по-голям и по-голям, като че ли цялата земя зад мен ставаше българска, а отпред бяха враговете ни. Едва сега разбрах защо българите сме деца на степта, защото само човек, живял в необятната шир и просторите на степта, знае какво е свобода. Византийците и гражданите познават свободата на лалугерите, криещи се в дупките си и смятащи, че колкото по-голяма и дълбока е дупката или колкото повече изходи има, толкова си по-свободен, но те не познават свободата на реещия се орел. Те бяха плъхове. И ние някой ден може би ще се превърнем в плъхове, ако се отдалечим от старата си вяра и корени. Бях живял във Византия и знаех, че така наречената цивилизация оковава хората и ги прави зависими. Тя се гради върху измама и лъжа. Чрез политиката, религията и пропагандата у хората се създаваше идея за това какъв да бъде животът им и как да живеят, кое е добро и кое лошо, но всъщност всичко това бе лъжа. Никой от управниците не вярваше в това и не живееше по този начин. Ромеите смятаха, че познават света и се опитваха да наложат своята вяра и империя на всички народи. Те не знаеха какво е свобода. Само в степта човек можеше да почувства свободата и само извън системата им можеше да бъде наистина свободен. Цивилизацията бе отрова за хората, но тя се вливаше във вените им непрекъснато. Съзнанието на цивилизованите хора бе толкова отровено, че те бяха станали зависими от нея. С тази зависимост и с удобството те бяха заменили свободата и духа си и се чувстваха добре. Всеки един от тях се опитваше да убеди другите, че това е истинският живот.“

исторически роман „Пътуването“, автор Токораз Исто

Вашият коментар

Filed under История, Книги

Сънародниците му бяха хора с мисия…

„Откакто се намираше в Константинопол, откакто бе опознал дълбините на града, той си даде сметка колко горд и достоен е народът на българите. Беше сигурен, че толкова унизен, потиснат и заврян в калта, както бе виждал гражданите на Константинопол, никой българин нямаше да допусне да бъде. Сънародниците му бяха хора с мисия, които никога нямаше да допуснат да живеят като свине, в овразите на улиците, да се врат като плъхове в подземията, да скитат бездомни като кучета, да ги подмятат и обиждат като скотове, да ги водят за носа като добитък. Не, българите нямаше да могат да преживеят и ден тук, в града, в „цивилизацията“. Те християни нямаше да могат да станат и граждани също. Българинът ценеше свободата повече от сигурността, от пълния корем, дори от вярата си. Ако неговата религия не му осигуряваше свобода и не „отвързваше ръцете му“, защо му беше? Такава религия не можеше да бъде добра за него. Всички българи бяха воини, те обичаха волността, свободата, да дишат с пълни гърди, от тях нямаше да излезе и граждани. Българинът не можеше да осакати душата си, да се потисне, да стане част от големия механизъм наречен град. Българинът не можеше от човек да се превърне в чарк от този механизъм, зъбчато колелце или ос, той самият бе отделна машина и бе равен на всичко останало във Вселената, на самия град, дори на Бог…“

откъс от историческата поредица „България“, автор Токораз Исто

Вашият коментар

Filed under История, Книги

Животът е синджир, колкото по-далеч си от началото, толкова по-близо си до края…

„- Животът ли, животът е верига, безкраен синджир, поне аз го виждам така. Той се вие пред очите ми, неговото начало е скрито там, в дебрите на паметта ми, толкова далеч, толкова далеч. Когато се опитам да си спомня първите дни, те ми се струват толкова далечни, все едно са били в друго време, в друг свят.

Животът е като синджир, с който човек е привързан, но той има възможност сам да изковава всяка една брънка от него. Всеки един момент е част от веригата, тя ни дава възможност да го удължим и така ден след ден той става все по-дълъг, а ние можем да отиваме все по-далеч, да опознаваме все по-голяма територия. Тази верига е нашата свобода, колкото по-дълга е, толкова си по-свободен. Свободен, но и привързан. Ако се прекъсне тази верига, човек веднага отива при Създателя. Ние нямаме силата да скъсаме веригата, а цял живот, ден след ден, само я удължаваме. И когато като мен станеш толкова стар, имаш чувството, че имаш цялата свобода на света. Отдавна вече не виждаш колчето, където веригата е закована към земята, тогава си мислиш, че може би веригата няма начало и усещаш колко си свободен, но в същото време разбираш колко близо си до своя край. Този синджир, който ни освобождава и в същото време ни поробва, това е животът. И всеки човек се оковава сам цял живот, грижливо изковава всеки свой миг живот и го нарежда прилежно във веригата, брънка по брънка. Той сам се ограничава и сам се освобождава. Не е ли уникално всичко това? Всичко сам. Бог само наблюдава и няма нужда да се намесва. Това е отговорът, който християните търсят, има ли свободна воля. Ти ме попита какво е животът. Животът е синджир, колкото по-далеч си от началото, толкова по-близо си до края. Тъкмо се зарадваш на свободата да имаш дълъг синджир и да можеш да се почувстваш свободен и идва краят, който да ти напомни, че свободата е временна, че всичко е тленно. Но всъщност свобода няма, истинската свобода е смърт, свободата е относителна, защото, колкото и да си свободен, се държиш за синджира…“

откъс от първи том „Кубрат“, поредица „България“

Вашият коментар

Filed under История, Книги

Където и да отидели българите, навсякъде оставали своята следа и…

„Някога в самото начало на сътворението на света, ние, българите, сме живели навръх най-високите планини. Но Тангра пожелал любимият му народ да направи така, че другите народи, които по това време били диви и изостанали, да бъдат озарени от светлина. Той нарекъл българите светли, просветени хора и им завещал, и ги натоварил с тази мисия: където и да отидат, да просвещават народите.

Така народът ни започнал своето пътешествие, напуснал свещената земя на Тангра и поел тежестта на мисията си. Където отидели българите, навсякъде оставали своята следа и повдигали нивото на останалите народи. Това не винаги било съпроводено с благодарност и често народите, като се почувствали по-силни, се обръщали срещу своите учители. Това обаче никога не ни е спирало, дори когато сме срещали неблагодарност, сме отивали на ново място, сред нови народи и отново сме започвали просветителската си мисия.

Първото място, за което се знае, че сме създали държава, било между две велики реки. Останалите народи и историята учи, че по това време в Междуречието живеели два народа: шумери и акади, но това не била цялата истина. Тъй като Тангра забранил използването на истинското име, българите се наричали – ути и кути. В Междуречието българите общували с народа, който се наричал акади. Те били от семейството на така наречените семитски племена, наречени на Сем или Сим, един от синовете на Ной. В държавата, която създали, българите (шумерите, самарите) били висшата класа, те заемали всички ръководни постове, акадите не били роби, но били по-нисша класа, както знаеш ние, българите, никога не вземаме роби. Ние смятаме свободата за най-ценното нещо, което всеки човек притежава, по-ценно дори от живота. А свободният човек не може да има роби. Свободният човек живее сред свободни хора.

В Междуречието всички жреци, висшите воини и учените били шумери или самари. Религията, която се изповядвала, била нашата, но във всяко едно от местата, в които българите спирали, за да изпълнят мисията си, откривали само различни части от висшето духовно учение на Тангра…“

откъс от многотомната история „Тангра“

Вашият коментар

Filed under Книги

Като омагьосани, мъжете следяха полета й…

„Мъжът също се чувстваше щастлив. След целия ден, сега и нощта се оформяше да бъде магическа. Тримата можеха да останат будни цяла нощ. Утре керванът щеше да почива, така че мъжете щяха да имат възможност да се наспят и да починат. Те знаеха това, затова сега бяха толкова спокойни и с очите си сякаш отпиваха от заобикалящата ги омая. В този момент една пеперуда с красиви бели крилца запърха около тях. Тя беше толкова красива и ефирна. Летеше в непредвидима траектория. Мъжете като омагьосани следяха полета й. Тя беше като разтварящ се призрак в сгъстяващия се мрак. Мъжът изпита чувството, че ако изпусне полета на ефирното създание, нещо ще се промени и нещата вече няма да са същите. После той заговори, но гласът му звучеше глухо и сякаш отекваше в главата му. Той почти не чуваше какво говори.

Не сме ли и ние хората като тази пеперуда? – другарите му сериозно и съсредоточено го слушаха и само поклащаха глави. – Дали летящата пеперуда си спомня, че до вчера се е мъчила да се измъкне от какавидата, която е била неин затвор? Помни ли тя как се е гърчила и борила за свобода? Дали трансформацията е била болезнена за нея? Вчера тази пеперуда е била грозна. Днес тя е летящо същество. Но помни ли това? Помни ли, че преди това е била най-обикновена гъсеница, космата и знаеща само да яде и да оцелява? Като гъсеница тя е служила само за едно нещо – за храна. Тогава единственият начин да полети е бил като се окаже в корема на някоя птица. Не сме ли ние като тази гъсеница? Чрез силата на нашия Път можем да преживеем тази божествена метаморфоза и от гъсеници да се превърнем в светещи същества. Ако изпитваме страдание, това означава, че имаме шанс вече да сме какавида. Птиците, които се хранят с нас, са демоните и ангелите. Друг би казал, че това са враговете на нашия Път – нашите недостатъци.“

откъс от първи том „Еничар“

Вашият коментар

Filed under Книги, Токораз Исто

Ние сме свободни в своите избори и никой не смее да ни заповядва…

Al.Veliki_falanga– Тъй като живеели в тази планина, бесите били много добре подготвени като воини, те можели да се движат с дни, без да спират, тичали бързо и се катерили като планински кози. Начинът им на водене на бой представлявал вихрена атака, съпроводена с неистови крясъци, които всявали ужас в душите на враговете им. Обикновено след първата атака бесите пречупвали и разбивали враговете си, а след това ги преследвали поединично и ги доунищожавали. Това още повече затвърждавало славата им на сурови воини. Ако им се случело да бъдат разбити, те се пръсвали из планината и всеки започвал да води лична война с враговете. Бесите, макар и много рядко, претърпявали поражение, но никога не били победени и покорени.

Фалангата на Александър навлязла в Родопа, но там не успяла да се разгърне. Отначало ветераните на Александър се движили в тесните проходи и клисури, а отгоре, от върховете, бесите ги наблюдавали безизразни и мълчаливо и безпристрастно ги съпровождали. Те като че ли не можели да разберат какво става и били само неми наблюдатели. Александър започнал да се притеснява. Това, че не го нападали, го изнервяло. Той искал да се изправи срещу враг и да воюва. Тогава разузнавачите му заловили един бес и го отвели при македонеца.

Кой е вашият владетел? – попитал Александър.

Ние нямаме владетел – бил гордият отговор на беса.

Тогава Александър помислил, че това са диваци, които все още не са открили, че всеки народ трябва да има владетел и да се обединява около владетелския род, и колкото по-могъщ е владетелят, толкова по-силни са народът и държавата. Александър погледнал снизходително беса и го помислил за дивак.

– Ние търсим прорицалището на Дионисий – казал македонецът. – Кой е вашият първожрец?

Ние нямаме първожрец – отвърнал бесът.

– Добре тогава – започнал да се гневи Александър. – Миналата нощ няколко от вашите воини ни атакуваха, някой трябва да ги е предвождал, кой е вашият военачалник? Поне военачалник имате! Искам да сключа договор с някого.

– Ние нямаме военачалник!

След това пред стъписания поглед на този, който скоро щял да властва над цялата земя, бесът казал:

Ние сме синове на планината, ние се завиваме с меките облаци над Родопа планина, нашият брат е вятърът, а нашият въздух е свободата. Ние сме беси. Всеки един от нас е владетел на себе си и е свой цар. Всеки един от нас е жрец и пророк, всеки един от нас е духовник, всеки един от нас е отделна армия и сам си е военачалник. Ние сме беси. Всеки един от нас е владетел, воин и жрец. Ако искаш да подпишеш договор, трябва да се разбереш с всеки един от нас поотделно.

– Това е безумие! – разгневил се македонецът.

– Така смяташ ти. Ние не сме свикнали да се подчиняваме на никого. Ние сме свободни в своите избори и никой не смее да ни заповядва. Ти наричаш това безумие, ние го наричаме свобода. Както и да го наричаме обаче, сега ти си в нашата земя, тук важат нашите правила. Когато си в Македония, спазвай твоите закони, но тук си длъжен да постъпваш по нашия начин.“

откъс от поредицата „Тангра“, Токораз Исто

1 коментар

Filed under История, Книги, Токораз Исто

Той желаел да се бори, не просто да оцелее, а да пътешества и да изживее живота си пълноценно, макар и с риск

Един ден гълъбът се почувства достатъчно укрепнал и започна да разказва историята на живота си:

– Всички гълъби, цялата колония, живеехме в една отвесна скала. Всички ние живеехме в дупки. Всяко семейство си беше свило уютно гнездо в някоя дупка. Цялата канара беше населена от нас. Отвън изглеждаше сякаш дупките са една до друга, но навътре те се разширяваха и се свързваха. Така ние бяхме едновременно в семейството си и в общността. Въпреки че летяхме далеч, всеки от нас се връщаше в колонията и търсеше подслон, подкрепа и компанията на останалите. И всички – големи и малки, добри и лоши, богати и бедни, живеехме по един и същ начин. Всички водехме мизерния си живот, окопани в скалата, и от поколение на поколение предавахме знанията как да се живее под земята, свивайки се. Но това не беше най-лошото, на което старите гълъби учеха малките още от излюпването им. Те ги учеха как не трябва де се отделяш далеч от колонията, че ятото е най-добрата защита за всеки гълъб.

Гълъбът му разказа, как от малък растял различен. Един ден се замислил и разбрал, че старите го учат как да оцелява, но не и как да воюва. Те го учели как да се примирява със съдбата си и когато дойде сокол и си вземе гълъб от ятото, му казвали: “мисли философски”. Но той чувствал, че това е примиренчество и младата му кръв кипяла и се бунтувала. Той желаел да се бори, не просто да оцелее, а да пътешества и да изживее живота си пълноценно, макар и с риск.

Понякога младият гълъб сядал, гледал залеза, плачел за загубените си приятели и мечтаел да бъде сокол.

Другите гълъби си живеели по дупките и въпреки че можели да летят, дори не поглеждали небето. Те се страхували да мечтаят и се задоволявали със сигурността на ятото и спокойствието на един предначертан живот. Всеки гълъб се бил окопал в дупката си и бил доволен, понеже гълъбите живеели така от хилядолетия, и това бил животът им от рождение до самата им смърт.

Точно над тяхната колония минавало голямо въздушно течение, което свързвало Севера с Юга. Всяка пролет и есен над тях прелитали милиони птици, ята от жерави, пеликани, патици и гъски. Младият гълъб гледал птиците и казвал на останалите гълъби, че това са истинските птици. Той обиждал останалите гълъби и ги наричал къртици, плъхове и червеи. С тези си думи той огорчавал най-вече родителите си.

Един ден решил, че е по-лош от родителите си и от съседите, защото лицемерничи и живее като тях, а нищо не прави за сбъдване на мечтите си. Той само седял, гледал птиците и мечтаел за Юга, слушал как те си говорят и искал да бъде сред тях. Изведнъж взел решение да тръгне и се изправил. Родителите и останалите около него се опитвали да го спрат. Те му казвали: “Откъде знаеш накъде отиват птиците и къде ще те отнесе течението? То може да те запрати в морето, да те запокити в някоя канара в планината или да те отведе в сухата, безжизнена пустиня.”

Гълъбът слушал думите на останалите си събратя и разбрал, че това е страх. Той не се страхувал, неизвестното го привличало и копнеел да разкъса веригата, която го свързва с начина на живот на неговите родители и с живуркането в колонията. Затова се сбогувал с родителите си, с дупката, с приятелите си и колонията и тръгнал. Още не бил излетял и родното му място започнало да му липсва. Това го учудило, защото досега непрекъснато критикувал и всичко му се струвало скучно, досадно и потискащо. Сега обаче нямал време, защото трябвало да лети високо, високо. Пътят на птиците се оказал много по-високо, отколкото му се струвало отдолу. Гълъбът обаче бил отличен летец и бързо се изкачил до основния поток на птиците. Той можел да прелита много надалече и да се връща. Бил чувал, че неговите братовчеди разнасяли съобщения из света и пуснати откъдето и да е, можели да се върнат у дома.

Не след дълго гълъбът приближил ято лебеди. Те красиво летели, махайки съвсем бавно, почти мързеливо, с криле. Едва когато се изравнил с тях, разбрал защо всички птици минават над тяхната колония. Течението горе било много силно. Тъй като било есен, силният вятър бързо го движел на юг. Видял, че повечето птици са отпуснали крилете си и се реят, носейки се по течението. Гълъбът опитал да се отпусне и също да се рее, но не бил създаден за такова летене. Те, гълъбите, били създадени да се борят със съпротивлението и да порят въздуха с крилете си. Той разбрал, че е истински летец за разлика от птиците, които се носели около него. Заставил се да лети бавно и се опитал да разговаря с летящите в изрядна фигура лебеди. Учудването му било голямо, когато разбрал, че всички около него се правят, че не разбират какво им говори. Той опитал да заговори жерави, гъски и пеликани, но всички те се правели, че не разбират езика му. Отначало помислил, че лебедите говорят на друг език, но постепенно разбрал, че се преструват. Те се държали надменно и затова той продължил да лети сам по своя път. Разбрал, че прелетните птици не смятат гълъбите за истински птици, а едва ли не за домашни любимци на хората. И те не желаели да общуват с него. Това го накарало да размаха още по-бързо криле. Скоростта го опиянила и той изпреварвал ятата. Така разбрал, че е най-добрият и бърз летец сред тях. Досега винаги бил смятал прелетните птици за много по-добри летци от гълъбите. Така летял и достигнал до Голямото море, коего трябвало да се прекоси, за да се достигне до другата земя. За нещастие, докато летял над морето, се извила буря. Той я видял и бързо прелетял морето, а на надменните птици това отнело много време, те попаднали в капан и бурята ги удавила. Той бил кацнал на скалистия бряг и се втурнал да помага на птиците, нищо, че те досега не му обръщали внимание и се държали надменно. Така успял да спаси почти цяло ято щъркели, а видял как остро летящите лястовички се стрелкат между вълните и сами се спасили. Докато спасявал щъркелите, насреща се задали неговите стари познайници – лебедите, и видял, че дори предсмъртният им вик е застинал в дългите им шии. По-късно му казали, че лебедите не са надменни, а неми и не могат да говорят с никого, независимо дали искат това. Понеже той решил, че лебедите и сега се държат надменно, ги оставил и те се издавили на метри от брега. Този грях тежал на съвестта на младия гълъб и той разбрал, че всички птици са различни и трябва да се съобразява с това и да ги цени именно поради това. Така надменността престанала да го дразни и той виждал само добрата страна на птиците.

На няколко пъти му идвало да се откаже от дългото пътешествие и да се върне при останалите гълъби. При летенето той много се изморявал – явно не бил създаден за продължителни полети, но въпреки това събирал сили и продължавал. В такива моменти той винаги се сещал, че това е нещото, за което винаги е мечтал и разбрал, че ако се върне, няма да е същият. Затова се заставил дори да не мисли за отказване. След това се почувствал наистина свободен и продължил без да му тежи.

След известно време осъзнал цялата картина на прелитането и се разочаровал от ятата прелетни птици, защото разбрал, че както за гълъбите да живеят по дупките в земята е съдба, така за прелетните птици, да се носят по течението, също е съдба. И проумял, че за тях това не е постигане на свобода, защото те са оковани от това да мигрират два пъти в годината. Скоро осъзнал колко жестоко е грешал, като е обвинявал гълъбите, и че отстрани нещата мамят и привличат, но постигнеш ли ги, виждаш истинската им същност. И гълъбът разбрал, че е много повече от прелетните птици, защото за тях прелитането е окови, а за него това е свободата.

откъс от книгата „Нова Притча“, автор Токораз Исто

Вашият коментар

Filed under Книги, Токораз Исто

Ние сме свободни като птиците, никой не контролира нашия живот и не може да окове душата ни на воини!

„Вървях из двореца и усещах как ставам все по-висок и значим с всяка следваща крачка.

– Никой не си позволява да погледне Великия цар в очите! Това се наказва с мигновена смърт! – говореше Бероес, докато се насочвахме към Тронната зала и личните покои на шаха. – Когато влезете при шахиншаха, ще коленичите, после ще пълзите напред. Ако шахът не ви каже нещо друго, ще изпълзите пред лявата обувка на владетеля и ще я целунете! Ако той не ви каже да станете или ако не говори с вас, се оттеглете назад. Ако лявата му ръка е отпусната надолу, ще целунете и нея. Устните ви не бива да докосват кожата на ръката на шаха! Целунете някой от владетелските пръстени!

Вътрешно възнегодувах от това, което трябваше да направя, затова попитах:

Това задължително ли е?

– Да! Напълно! Всеки владетел, дошъл тук, постъпва по този начин. Може в държавата си да си какъвто си искаш и да се наричаш както си искаш, когато дойдеш тук и се изправиш пред истинския владетел на света, трябва да изразиш своето примирение и да се поставиш в краката на Великия цар! Пред шахиншаха всички са васали и сатрапи, тук владетелят е само един!

Аз няма да го направя! – твърдо казах аз. – Аз съм воин, роден съм свободен и живея свободен! – като казах това последното, за миг се запънах, защото сам си давах сметка, че в последно време не живеех по собствена воля, а бях заложник на персийския шах. Въпреки това продължих: – Ние не се покланяме пред никого! Ние сме свободни като птиците, никой не контролира нашия живот и не може да окове душата ни на воини! Ние сме подчинени единствено на нашия бог Тангра! Никой човек не се намира по-високо от мен! Единствено нашият кан, но и той не е по-високо от нас, а е по-близо до орендата и волята на Тангра. Не мога да пълзя пред шахиншаха, макар да е владетел на голяма империя, не е нищо повече от мен! И той е роден от жена, и на него в жилите му тече кръв, и той може да бъде убит, и той старее и някой ден ще умре! Той е най-обикновен човек като мен и няма да му се поклоня!

– Какво говорите? – шепнешком попита Бероес. Личеше си, че магът е притеснен от думите ми. Сигурно и тук в Персия стените, както и в Индия, имаха уши. Явно Бероес се притесняваше, че Яздегерд ще научи какво съм казал. Бях толкова притеснен от това, което ми предстоеше да извърша, че не ме интересуваше никакъв Яздегерд…“

откъс от многотомната история „Тангра“

Вашият коментар

Filed under История, Книги