Тези три цвята са краските на българите

„Авитохол бе потънал в някакво странно състояние. Изведнъж с възторг се отдели от саракта, в който бе потънал. Какво бе най-важното нещо, до което бе достигнал: че всеки българин трябва да съчетае в себе си три души и да следва Пътя на воина (багатура), Пътя на монаха (колобъра), Пътя на човека или на знаещия (тумира) и тогава в него ще се появи орендата, божественото прозрение; то ще бъде спуснато от Небето към него, това е Пътят на владетеля (кана).

Така всеки, по всяко време, можеше да стане българин. Българин е не толкова категория на човек, принадлежащ към народа на българите, колкото състояние на духа и Силата (орендата). Не по кръвта и наследството се определя дали си част от този народ. Изведнъж Авитохол разбра, че неправилно нарича хората българи и това поражда объркване и неяснота, защото всеки роден българин можеше да претендира, че е „просветен човек”, без да е такъв.

В следващия момент той отвори очи и видя знака, който бе нарисувал върху медния си щит. Знакът бе напълно симетричен. Авитохол мислеше дали ще има някакво значение за българина по кой от пътищата ще поеме? Той бе тръгнал като воин, а може би като шаман бе поел по Пътя на колобъра. Сега не можеше да определи по кой път точно бе тръгнал. Скоро разбра, че всъщност можеш да изминеш тези пътища само едновременно. В света имаше много воини, но много малко от тях можеха да са едновременно знаещи и да живеят живот на обикновени хора, да превърнат живота си в Път, трудно им беше да бъдат и примирени. Изведнъж Авитохол разбра, че Пътят на българина се изминава отвън едновременно от всяка същност – като воин, духовник, знаещ и владетел, и се върви навътре към сакралното, към кръста в центъра; в същото време се изминава отвътре – от центъра, навън. Това олицетворяваше едновременния, двоен път – на себепознанието и самоусъвършенстването.

Авитохол се изненада колко много знания всъщност бяха вплетени в тангристкия кръст. Този знак продължаваше да разкрива тайните си пред него. Колкото повече го гледаше, толкова повече разбираше, но не само неща свързани със самия знак, а духовността на човека и това, което трябваше да представлява българинът.

Мъжът свали своя щит. От одеве се взираше като омагьосан в него. Ирник искаше да види какво толкова гледаше баща му. Той бе видял нарисувания от него знак, но му се струваше, че има и още нещо.

– Конската опашка при българите, поставена върху копие, е нашето знаме, тя е нашият флаг – каза Авитохол. – Както християните вървят с хоругвите пред войската си, така ние носим туга. Тугът е гръбнакът на народа ни, нашата ос, по която се спуска и издига орендата, тя е оста на Вселената.

В арийските народи всяко съсловие се отбелязва с различен цвят. Свещените български цветове са три. Червеният цвят е цветът на воините. Той е като цвета на кръвта. Зеленият цвят е на тумир, а белият – на колобрите. Тези три цвята са краските на българите. Воините са основата, те трябва да бъдат поставени най-отдолу. После са тумир, които са връзката между воините и народа, и духовниците – колобри. Най-отгоре с глави в Богa-Небе са колобрите. Ако някой ден България има знаме, то трябва да бъде съставено от тези три цвята и да бъдат наредени в тази последователност: бяло, зелено, червено. Така се разделя и човешкото тяло. Отдолу е червеният цвят, символизиращ енергията, по средата е неутралният – зеленият, а най-отгоре е главата, чистотата и белият цвят, цветът на орендата…“

откъс от многотомната история „Тангра“

Когато човек е млад, като глупак пръска силата и времето си…

„Мъжът седна. Чувстваше се уморен и гладен. Той откъсна парченце месо и, след като го сдъвка, опита да го преглътне, но не успя. Храната му се стори жилава и безвкусна, но кралят знаеше, че това не е защото не е приготвена добре. Горчеше му заради смъртта на сина му, заради всички мисли, които като хищници го атакуваха. Мислите наистина бяха като хищни зверове. Когато човек е силен, когато е зает с мисли за живота, с изборите, той ги държи далеч от себе си. Човек наистина живее като в една гъста, неприветлива, мрачна гора. Той постоянно е обграден от такива лоши мисли-вълци. Когато човек има силата, той поддържа светлина, която прогонва мислите-вълци от него. Когато обаче е слаб, огънят му изтлява и те се приближават, същото се случва и когато човек остарее. Когато е млад, той живее като безсмъртен, като глупак пръска силата и времето си и не мисли за старостта и смъртта. Когато остарее обаче, огънят постепенно изтлява и мислите-вълци се приближават все повече и повече, докато накрая не се нахвърлят върху него…“

откъс от поредицата „Артур“, автор Токораз Исто

Само когато човек осъзнава всяка своя постъпка и действие, може да се нарече воин

„Някога моят учител казваше, че всеки човек има два духовни крака, които трябва да използва по равно, за да може да е сигурен, че се движи по Пътя. Единия крак той наричаше „постигам”, а другия – „осъзнавам”. Според него, само когато човек осъзнава всяка своя постъпка и действие, може да се нарече воин. Има хора, които само си фантазират, те никога не набират смелост да материализират поривите на душата си и завинаги остават мечтатели. Има хора, които се опитват да живеят само в света на материята и се опитват само да постигат. На тях обаче им липсва задълбоченост и духовност. Според моя учител, когато човек се движи само с единия си крак, е като прикован като някой, който се върти около себе си. Тогава той бързо разбира, че не прави нищо стойностно и дори не се премества. Когато куца и с единия крак не стъпва както с другия, тогава той се движи в кръг. Такъв човек скоро започва да губи мотивация и му се струва, че вече е изминал този Път. Така стига до заключението, че няма развитие и започва да обвинява Пътя, учителя си и всички за това, като не разбира, че причината всъщност е в недостатъчната крачка на единия му крак. Много от куцащите и въртящи се в кръг хора никога не осъзнават това. Такъв човек или се е размечтал и си позволява по-широки крачки с крака „осъзнавам”, или тялото му изнемогва и крачката на „постигам” е станала по-къса, а може да е започнал да бърза и крачката му „постигам” да се е увеличила.

Учителят ми винаги подчертаваше, че тези два духовни крака никога не спират да растат или да се смаляват и воините непрекъснато трябва да следят за това.

Много от по-младите хора са успели да изградят тези свои крака до различна дължина и са обречени на това да се въртят в кръг, затова чрез самоосъзнаване и себепознание те трябва непрекъснато да подравняват краката си и крачките си.

Също така трябва да се знае, че с възрастта кракът „постигам” се смалява, а на крака „осъзнавам” му става по-лесно, защото човек натрупва опит, а понякога и мъдрост. Тогава той не бива да измъчва тялото си, защото това отново ще го доведе до въртене в кръг и отчаяние.

Каквото и да става, воинът трябва да помни, че няма голямо значение колко големи са крачките на „постигам” и „осъзнавам”, много по-важно е те да са равни, за да се движи той напред. И никога не бива да правиш няколко крачки само с единия си крак, защото тогава се разкрачваш прекалено много и не можеш повече да пристъпиш с другия крак.

Моят учител казваше още, че двете най-важни качества за всеки воин, тези, които го превръщат от войник във владетел на себе си и околните, са смирението и търпението. Това той изтъкваше всеки път пред нас, младите воини. Според него без търпение и смирение човек е обречен. Той възприема всичко като битка, пръска излишно силата си в безсмислени борби, най-вече със себе си, и не успява да изчака правилния момент, греши в преценките и действията си.

– Но татко, тези две качества не са толкова воински, колкото са важни за духовниците! Спомням си, че в манастира край Мантуа те непрекъснато повтаряха: „Смирение! Търпение!” и твърдяха, че за да си близо до Бог, трябва да си примирен и търпелив! Трябва да отречеш себе си, за да приемеш в душата си Бог!

– Така е. Много воини подценяват тези качества, те им се струват чужди и далечни и пренебрежително казват: „Това е за слабите, за поповете.” Без смирение и търпение обаче воните стават жертви на същата тази сила, която ги прави големи воини. Ако ти си голям воин, имаш много сила. За да стане тази сила Сила с главно „С”, за да се превърне в оренда, трябва да я контролираш, а това може да стане само чрез себеотричане. Тогава на големия воин му е нужно, търпение и смирение, за да стане велик воин.„

откъс от поредицата „Тангра“