Tag Archives: сокол

Соколът летеше, но не гладът, а душата му на ловец и воин го караше да търси жертва…

„Като се качи върху седлото на коня, Арабкан затанцува от нетърпение. Мъжът като че ли порасна, гърбът му се изпъна като струна. Спомни си младостта и това, че е еничар и бей на цяла кааза. Подкара коня, на ръката си бе сложил големия кожен ръкав, на който държеше сокола. Птицата предчувстваше какво ще се случи и наддаваше весели писъци. Макар с качулка, тя се държеше трескаво, обзета от възбудата на предстоящия лов.

– Стооой, стой! – опитваше се той да успокои птицата и коня.20140630_1_2_sait

Мъжът много добре познаваше ловните полета, движеше се бавно и се наслаждаваше на природата. От много време не бе виждал слънцето и гората. Ветрецът, макар и сух, милваше брадясалите му бузи. Кръвта му се раздвижи, конят също танцуваше под краката му. Животното от доста време не бе излизало от обора. Но не да ловува бе дошъл беят. Той говореше на сокола, като че ли птицата можеше да го разбере.

Ти си горда птица, Бурак. Роден си да цепиш въздуха с гърдите си и да ловуваш. Роден си да бъдеш властелин на небесата. Хищен и бърз… И аз съм като теб. Всъщност ти си аз, но нашата съдба е предопределена. Ние сме обречени на гибел. Аз вече съм мъртъв. Наистина, аз го убих, но и аз съм мъртъв от този момент. Повече не искам да живея! Аз трябва да умра!

Птицата, все още с качулка на главата, въртеше глава, като че ли се оглеждаше, или поне разбираше това, което еничарът ѝ говореше и се съгласяваше с него. В небето не се виждаха никакви птици и нито едно облаче. Беше горещо като в казан на ада. Затоплената вече земя излъчваше гъста мараня, която на пластове се стелеше над полето. Всеки човек, който видеше самотния конник, щеше да се зачуди как в този пек може да ловува.

Еничарът дръпна поводите на Арабкан и конят спря на място, като че ли някой го закова. Докато махаше качулката на сокола, той продължаваше да му говори:

Аз го убих, Бурак, но той ме победи! Сега аз ще остана да живея с гузната си съвест! Той ме победи завинаги! Ти вече няма за какво да живееш! Аз повече никога няма да ловувам! Животът за мен и за теб свърши, соколе мой! Ти трябва да умреш!

Докато говореше това, мъжът махна с ръка и птицата се „откъсна“ от кожения доганджийски ръкав. С мощен удар на крилете си Бурак се издигна нагоре. Личеше си, че не е летял от много време. Той се стрелкаше ту наляво, ту надясно и се опияняваше от свободата и скоростта. Полетът правеше Бурак щастлив, защото той бе истински сокол. Той бе птица и свободата го опияняваше. Мъжът го гледаше и всички онези чувства, които го вълнуваха през последните седмици, отново нахлуха в него. Следеше го с поглед и продължаваше да говори:

Аз съм мъртъв, Бурак, а ти си моята душа! Да, ти си душата ми и вече си мъртъв! Аз ще продължа да живея, но без душа, без теб, Бурак! – като каза това, беят бръкна в силяха си. Слънцето силно напичаше и го заслепяваше, като му пречеше да следи птицата. Бурак летеше и търсеше плячка, не гладът, а душата му на ловец и воин го караше да търси жертва. Той разцепваше небесата с острия си писък и като че ли предизвикваше всички птици да се изправят пред него. Отначало крясъкът му звучеше като боен зов, но постепенно някакво разочарование се появи в него. Птицата сякаш осъзна, че днес няма да има лов и никога вече не ще може да убие. Ибрахим очакваше този момент. Вече бе дал достатъчно свобода на птицата. Протегна ръката си, прицели се и стреля. Изстрелът прокънтя и като че ли се разнесе над цялата земя. Соколът, както си летеше, избухна в пера и сякаш изчезна. Изстрелът не го уби, а го изпари. От птицата останаха само пера, тя все едно се разтвори и от нея остана само душата ѝ.

– Ти си сокол – еничарът продължаваше да говори. – Символ си на свободата и бързината. Ти самият си като смъртта. Появяваш се изневиделица и убиваш. Ти заслужаваш да умреш в небето, като свободна птица. Ти си моето жертвоприношение към Аллах! Убих те, за да убия душата си! Аз вече съм мъртъв! Повече никога няма да убивам!

Еничарът бе потресен. Изстрелът с този пищов бе направил да изглежда така, все едно Бурак не е убит и мъртвото му тяло не е паднало на земята, а завинаги е останало там нейде в небето.“

откъс от петологията „Ятаган и Меч“, автор Токораз Исто

Вашият коментар

Filed under История, Книги

Никога в природата не трябва едно нещо да се изтребва до крак

„На сутринта бойните рогове възвестиха събуждане и продължение на лова. Ибрахим и Ахмед III се втурнаха като обезумели. Явно султанът беше решил да бъде пръв. На него му харесваше истинското съревнование, в което хората отсреща не се предават само за да му угодничат или да му се подмазват. По всичко си личеше, че еничарът няма такова намерение. Така двамата, препускайки върху конете си, се отдалечиха в преследване на ято диви гълъби. Това ято бяха чакали те от два дни. Разбира се, двамата имаха късмет да попаднат на скали и от там видяха ятото. Сега, когато го бяха открили, трябваше да се възползват. Един след друг двамата пускаха и направляваха своите соколи. Това беше опияняващ лов. Птиците с гърдите си разсичаха ятото, удряха някой гълъб и го поваляха. После пак се втурваха. Двамата мъже се стремяха да държат ятото далеч от останалите ловци. Ловът бе толкова интересен и завладяващ. Двамата нямаха миг покой и почивка. Цялата поляна, над която се водеше надпреварата, бе „украсена“ с кръгчета от пух и перушина. Това бяха местата, на които бяха паднали мъртвите или ранени гълъби. Ибрахим беше като обезумял. Той изпращаше отново и отново сокола си. Султанът също беше опиянен. Той ту бе концентриран и изпращаше воина си в небето, ту като обезумяло малко щастливо дете пляскаше с ръце и се въртеше, пееше и се заливаше от смях и сълзи от щастие. Тази радост беше предизвикана от това, че двамата ловци вече пускаха соколите си едновременно и понякога двете птици се вкопчваха в някоя жертва и разкъсваха горкото животно още във въздуха. Когато соколът на султана изпревареше този на Ибрахим или успееше да открадне нещо, султанът се заливаше в искрен смях. Това бе най-интересният лов, на който султанът бе присъствал. Ахмед III се чувстваше като истински султан, нещо което не му се случваше често. Кръвта на предците му се бе събудила у него. Той изпращаше своята победоносна армия (сокола), после я направляваше и ако успееше да победи, беше истински щастлив.

Постепенно ятото намаля. Гълъбите усетиха, че соколите ги избиват, но докато в природата соколът би убил един гълъб и би заситил глада си, сега двете птици с железни нокти се вдигаха и убиваха, и пак, и пак… Ятото се стрелкаше наляво-надясно, но беше попаднало в капан. Нито можеше да избяга, нито да кацне и да се скрие. Гълъбите се опитваха по всякакъв начин да се спасят, но чрез умели маневри двамата мъже успяваха така да направляват ятото, че да го връщат всеки път срещу смъртта. Скоро в небето останаха само няколко нещастни гълъба. Атаките на соколите ставаха все по-трудни и се увеличаваха неточните пикирания. Може би хищните птици също се умориха. Ибрахим изпита съчувствие към няколкото уморени и наранени гълъба, беше му жал и за соколите. Прекрасните животни все по-трудно и бавно успяваха да наберат височина. Хищните им спускания ставаха все по-неточни. Като че ли хищността и настроението на птиците убийци бе намаляло.

Ибрахим все по-често започна да вика своя сокол и да му дава почивка на ръката си. Ахмед III почувства своя шанс да изпревари еничара по улов, затова продължи да избива нещастните гълъби и изпадаше в искрен възторг, когато в небето се появяваше малко облаче пух.

– Какво става? Отказа ли се? – попита той.

– Малко почивка – отговори Ибрахим.

Тъй като току-що бе изпратил сокола си в небето, султанът се приближи до еничара. Красивото му деликатно лице бе озарено и вдъхновено. Изведнъж, с коренно различен глас, той каза:

– Нали не ми даваш нарочно да те изпреваря?

Питането беше много сериозно и Ибрахим веднага почувства това.

– Не, повелителю, просто ми е жал за птиците.

За кои птици? – попита все така сериозен султанът. – Ако ти е жал за гълъбите, това означава, че си мекушав и в битка ще се смилиш над враговете си. Ако ти е жал за сокола, това означава, че ще щадиш себе си в битка и ще се опитваш да запазиш силите си. За кои птици ти е жал?

Жал ми е и за двете птици, повелителю. Като воин, аз съм учен, че освен да убивам и потискам, когато разбера, че съм по-силен, трябва да проявя великодушие и това ще различи воина от обикновения звяр или убиец. Затова ми е жал за гълъбите. Никога в природата не трябва едно нещо да се изтребва до крак. Това противоречи на волята на Аллах. Щом го има, значи то има някаква роля и е нужно на Бог. Ако унищожим нещо напълно, то престава да съществува и повече никога няма да можем да го възстановим. И никога няма да можем да се сравним с него и отново да го победим. Така, колкото повече избиваме тези под нас или по-слабите, толкова по-близо до дъното стигаме. Един ден ще се окаже, че ние сме най-слабите и всички останали са над нас и ако те имат нашата логика, ще се опитат да ни унищожат. Или, ако сме най-силните, ще се окажем сами, унищожили и победили всички под нас, най-силни, но единствени и сами.

откъс от поредицата „Ятаган и Меч“

Вашият коментар

Filed under История, Книги

Птицата огъна крилете си надолу и протегна железните си нокти към заека…

20140630_1_2_sait„Ибрахим все още стоеше и му се струваше, че само той чува този глас. В този момент обаче мъжът, който стоеше до него, го побутна напред. И така Ибрахим вече се изравни и застина редом до повелителя на правоверните. Намираше се на една ръка разстояние от Ахмед III, владетелят на най-голямата държава в света и в същото време най-голям противник на еничарите и еничарския корпус капъ кулу. Чувството, да стои до такъв човек, беше разтърсващо. Султан Ахмед III – наследник на най-могъщата и стара династия в света, тази на Османите, и до него Петко – бедното българче от рода на Боляровите. Така двамата стояха и гледаха в една посока. Турнаджиите бяха привързали една тънка кожена лентичка, която висеше от единия крак на сокола и така птицата не можеше да отлети. Освен това тя имаше и качулка на главата. Изведнъж една от птиците разпери силните си криле, направи два-три резки маха, като че ли да намести перата на крилете си и нададе пронизителен звук, който разтърси Ибрахим. В този момент силният мъж гледаше острия, подобен на нокът, език на птицата.

– Усещат чужд човек – просто каза султанът.

– Досега не съм виждал сокол от толкова близо, Ваше Величество.

Султанът продължи да гледа птицата все така, като омагьосан, а в погледа му имаше любов, възхищение и в известна степен страхопочитание.

Виж колко са красиви! – продължи султанът, но по-скоро говореше на себе си. – Изглеждат силни и тежки, но са стремителни и бързи. Сега ги виждаш тук, непохватни и впиващи нокти в дървото, но като литнат, веднага стават господари на небето. Това са небесните господари. Ние само си мислим, че можем да ги контролираме и владеем, всъщност те споделят с нас само земното си време, но никога небесното. Тези очи – каза султанът и махна качулката на един от соколите – сега гледат мен и теб, а след миг могат да ни наблюдават от небето. Виж колко бърз и свободен е соколът! Сега все още е тук, защото го задържам, но ако го бях пуснал, вече щеше да е далеч от тук. Вече щеше да лети сред облаците.

Откакто й бяха махнали качулката, птицата рязко извърташе глава, очите й – жълти, с големи зеници, като че ли не оглеждаха, а пронизваха хората и предметите. Птицата имаше някакво надменно, намръщено изражение и на Ибрахим му се струваше, че тя гледа така само него, защото е недоволна, че редом до султана стои някакъв най-обикновен еничар.

Виж каква сила! – каза султанът, като посегна и леко удари кръглите изпъкнали гърди на сокола. Птицата се държеше така все едно не забеляза движението на господаря си. Тя се извърна подобно на човек, сякаш искаше да покаже, че го търпи, но все пак той да знае, че й досажда. – Виж колко е съвършена! – султанът явно не забелязваше пренебрежителното и надменно изражение и поведение на птицата. – Като изсечена от дърво е, виж, не трепва! Гледай! – каза султанът и посочи към поляната.

Ибрахим погледна към поляната и видя един заек, който подскачаше, без да подозира опасността. Султанът отвърза сокола и го пое с дясната си ръка. После започна да му говори нещо и като че ли му показваше заека. Изведнъж султанът извика и махна с ръка. Соколът грозно изкрещя, разпери криле и величествено се спусна по извивките на падината. Заекът подскочи и се опита да се скрие. Птицата огъна крилете си надолу и протегна железните си нокти към заека. Последва удар, заекът се превъртя, но птицата, разперила криле, за миг го скри от очите на султана, Ибрахим и останалите зрители. Всъщност с крилете си соколът спираше заекът да не избяга. Когато прибра криле, соколът беше впил дълбоко ноктите си и мачкаше заека, сякаш го месеше. Клетото животно беше като хипнотизирано. То не мръдваше, може би очакваше, като стои неподвижно, соколът да загуби интерес и да го пусне. Това обаче не се случи и когато след малко, с тежко махане на крилете, излетя, вдигна и заека…“

откъс от поредицата „Ятаган и Меч“

4 коментара

Filed under История, Книги