Всеки човек е отделна вселена, да знаеш истинското си име е голяма сила..

„Твоето его се бори за това да си различен, отделен от социума и тълпата, да си уникален, за да може Бог да те разпознае и повика при себе си по име. Той, разбира се, няма да те повика с името, дадено ти от твоите родители, защото това е човешко име и Бог не го знае, той не те вижда с това име и не може да те нарече с него. Твоята същност се нарича по даден начин, ти имаш код, вибрация, която те изразява напълно. Това е твоето име.
– Това име може ли да бъде изречено от човек? Звучи ли то като Албури, Синдилх или Заберган… или може бе като Петър и Йоан?
– Не, няма човешка реч, която да може да изрече това име. То може да е вик, видение, вибрация, може да е тишина и покой.
Открий това свое име и ще можеш сам да се повикаш, когато искаш, ще можеш да слушаш своето име, то ще ти служи като огледало, в което ще можеш да се оглеждаш. Тогава ще можеш да оставаш насаме със себе си, макар и сам, никога няма да си самотен, защото винаги ще бъдеш със себе си. Едната твоя същност – призоваващата, ще може да общува с призования.
Това, което ти търсиш, е първата стъпка по пътя на себепознанието, първата стъпка в духовния път. Всъщност друг път няма, всичко друго е обрастване на тази практика, на това действие с незнание и мистика. Колкото по-шарен и атрактивен си представяш Пътя, толкова по-далеч си от него.
Открий истинското си име, а след това не спирай да го произнасяш, защото името е създадено, за да се чува, да го изричаме, а не да го мълчим! Бог те е нарекъл с това име, това е твоята същност и се нуждае от вибрацията на твоето име. Той иска да го чува непрекъснато, ти си жив само в моментите, в които твоето име е произнасяно. Често това име е непроизносимо и дори ти самият трудно го долавяш и можеш да го изречеш, а какво остава за друг човек.
Нашето име не е дума, то е това, което се чува и получава от нашите дела, докато живеем, ние го изричаме, правилно или грешно. Ако делата ни са правилни, това ще бъде нашето име, ако правим неща, които не съответстват на същността ни, това, което живеем, е просто боклук. Ние сме като бръмбарче, ходещо върху опънатите струни на цитра или балан. Когато направим нещо по-значимо, ние извличаме звук, представи си колко е трудно, подскачайки и ходейки по няколко струни, да създадеш мелодия. Това е твоето истинско име.“
откъс от историческата поредица „България“, автор Токораз Исто

Този град е като окови…

„Самият град е устроен да мачка, обезличава, да те превръща във винтче, което е част от механизма на града. Константинопол е място на култура и изкуства, на политика и разгул, в което всеки е относително свободен и може да диша със свободни гърди. Това е метрополията на империята, в която се стичат богатствата от целия свят, затова, да се живее тук, е най-лесно. Това дишане обаче не е никак лесно. Всъщност в града е много трудно да имаш личен живот, тук е много трудно да вършиш нещата така, както смяташ за добре или е нужно да ги вършиш, защото винаги някой ти се меси, държавата или друг конкурент, а може и роднините. Тук хората, които са незаменими, са много малко, всеки може да бъде заменен, всеки изгрява и залязва бързо, всичко се променя, нищо не е сигурно, всичко е временно. В малките поселения и градчета лекарят е един, ковачът е един, хлебарят е един, тук тези са много и се борят непрекъснато едни с други. Всеки трябва да бъде по-добър, но и често има измамници и много лоши занаятчии, които произвеждат боклуци. Често, за да се предпазят от тези, майсторите се обединяват в гилдии. Тук винаги има майстор, който да ти обяснява, за да те забележат тук, трябва наистина да си много добър. Затова младите хора са под невероятен натиск. Тук, в Града, пресата на матрицата (социума) е много силна, непрекъсната и непосредствена. Този град е като окови.

Много хора, особено когато са млади, блясват за миг, заявявайки, че ще отстояват своята идентичност, че ще бъдат добри в това, с което са се захванали, че ще се опитват да бъдат различни и след това изгарят в огъня на Града. Неумолимото ежедневие и забързаният ритъм ги смилат, изгарят ги, докато накрая ги превърнат в пепел…“

Някога българите-шумери създали първите градовете в света

„Българинът беше виждал и посещавал много такива градове. Някога блестящи и живи, днес те бяха западнали и населени с много повече хора, отколкото можеха да поберат. Символите на Рим бяха виите – каменните пътища, които свързваха градовете и им осигуряваха търговска и военна връзка. Те като паяжини се разстилаха над територията на цялата империя. Вторият символ бяха градовете, а третият – акведуктите и канализацията. Когато Рим западна, това бяха първите неща, които започваха да се рушат. Виите се рушаха и камъните им се ползваха за други цели, мостовете над реките се рушаха и срутваха и само акведуктите, като безмълвни паметници, продължаваха да се извисяват. Те бяха паметта на това, което е било някога в разцвета на Рим.

След разрухата, която бе настъпила с упадъка на Рим, бяха дошли нашествениците. Всъщност това не беше истинско нашествие, защото нямаше битки и войни. Новите племена просто дойдоха и заеха обезлюдените земи и градове. С тях се бе завърнал животът. Днес градовете кипяха от живот. В тях заедно живееха келтската, римската и варварската култури. В тези градове се зараждаше общество, което не беше номадско, хората се опитваха да живеят като римляни, но по своя си начин. Варварите вече обработваха земята, учеха се на занаяти, които бяха нужни на хората, живеещи в града. В същото време воините, облечени в шарени дрехи, все така мечтаеха за грандиозни битки в откритите площи на степта.

Градът се оказваше по-силен от свободолюбивия дух на хората. Той ги покоряваше и претопяваше. Градът беше странно място. Който и народ да се заселеше в него, започваше да се променя и да живее както народът, населявал го преди това, дори народите да нямаха никаква връзка помежду си. Градът и цивилизацията обезличаваха хората, стените ги притискаха като в затвор. В града „матрицата“ на обществото бе най-видима. Тук, където хората бяха наблъскани един в друг, живееха и ходеха върху главите си, социумът трябваше да е най-добре организиран и се виждаше най-ясно. Мъжът бе сигурен, че дори хуните, затворени в градовете, щяха да започнат да се променят. Някои от тях вероятно щяха да се поболеят заради липсата на свобода и простор и да избягат. Други обаче щяха да опитат да се приобщят, а градът щеше да ги обезличи и формира, докато не ги превърне в граждани.

Мъжът се замисли дълбоко. Някога българите-шумери бяха създали градовете. Въобще града като понятие и структура. Техните градове били първите в света. Означаваше ли това, че те са създали и „матрицата”, може би затова те трябваше да са хората, които да посочат изход от нея? Може би това бе причината така да са привлечени от градовете и носеха мисията, която той много добре познаваше, и точно те бяха хората, които щяха да донесат новия ред на света. Българинът се замисли как ли са се чувствали шумерите, първите цивилизовани хора, когато е трябвало да напуснат градовете и за една нощ да станат номади? Явно вярата им е била много силна, за да се подчинят и чувството им за мисия да надделее. Да! След като бяха създали първите градове в света, религията, писмеността и всички други неща, които днес се наричаха цивилизация, те бяха казали на акадите – източните семити, че един ден просто ще си тръгнат. Така и сторили. Изчезнали, все едно никога не са били сред хората, сякаш се въздигнали към небето. Едва след това хората в Междуречието осъзнали, че те през цялото време говорели за Небето и се наричали синове на Небето.“

откъс от поредицата „Тангра“

Градовете даваха сигурност на хората, но им отнемаха свободата

„Градът се оказваше по-силен от свободолюбивия дух на хората. Той ги покоряваше и претопяваше. Градът беше странно място. Който и народ да се заселеше в него, започваше да се променя и да живее както народа, населявал го преди това, дори народите да нямаха никаква връзка помежду си. Градът и цивилизацията обезличаваха хората, стените ги притискаха като в затвор. В града „матрицата“ на обществото бе най-видима. Тук, където хората бяха наблъскани един в друг, живееха и ходеха върху главите си, социумът трябваше да е най-добре организиран и се виждаше най-ясно. Мъжът беше сигурен, че дори хуните, затворени в градовете, щяха да започнат да се променят. Някои от тях сигурно щяха да се поболеят заради липсата на свобода и простор и да избягат. Други обаче щяха да опитат да се приобщят, а градът щеше да ги обезличи и формира, докато не ги превърне в граждани.“

откъс от поредицата „Тангра“