Tag Archives: Стамбул

Само слепци можели да живеят срещу този бряг, без да поискат да го заселят…

Stambul„Когато корабът навлезе в столицата, тя го покори с мащабите и красотата си. Градът беше разположен на Босфора. Сараите бяха накацали по бреговете като красиви птици. Всичко беше толкова красиво, шарено и оживено. Целият проток бе изпълнен с множество кораби. Някои от тях само преминаваха. Те идваха от Средиземно и Бяло море и пътуваха към Черно море. Други свършваха своето пътуване тук. Те щяха да останат на док в Златния рог или в някой друг пристан. Множество по-големи и малки лодки и корабчета с чисти бели платна кръстосваха Босфора, за да свържат Европейската с Азиатската част на Стамбул.

Градът бе чудно красив, това си личеше отдалеч. Не само сараите, изящните пристани, беседки и градини го впечатлиха. Целият град бе изпълнен със стотици минарета, чиито изящни игли пробождаха небето. Ако имаше град, който заслужаваше са се нарече Град, то това беше Стамбул. Той беше Градът. Легендата гласеше, че някога боговете изпратили създателите на града да търсят място за своя град. Те им обещали успех в начинанието. На въпроса на хората: „Как ще познаем къде точно да построим най-великия град?”, боговете им отвърнали: „Там където видите да живеят слепци, срещу това място постройте град!”

Създателите на града дълго време обикаляли и търсели подходящо място, в което да се заселят. След много години, като прекосили Босфора, наистина стигнали една колония слепци. Те се били заселили там, където днес е кварталът Бешикташ. Създателите се сетили за думите на боговете, погледнали към другата страна на брега, отвъд Златния рог, и разбрали. Това била самата красота. Именно това било мястото за най-великия град. Тогава те разбрали какво имали предвид боговете. Само слепци можели да живеят срещу този бряг, без да поискат да го заселят.

Повече от хиляда години това е бил най-големият град в света, центърът на цивилизацията. Дори беше дал името си на цяла империя. Отначало се наричал Бизент или Визант и бил кръстен на тракийското племе, живяло по тези земи. Християнският цар Константин го направил втора столица на Империята, а по-късно и единствена. От тогава градът се наричал Константинопол, но всички го наричали Втори Рим. Българите, които винаги са живели най-близо до него, го наричали Цариград, сякаш за да изразят своето уважение към града, въпреки че никога български цар не е властвал в него…“

откъс от първи том „Еничар“

Вашият коментар

Filed under История, Книги

Благословени бяха хората, които живееха по тези земи

На другия ден баща му се метна върху гърба на един кон, а Яне – върху гърба на Марко, и бавно тръгнаха към Станимака. Макар че за никъде не бързаха, след сахат време двойката навлезе в града. Станимака или „Българският Йерусалим” беше голям град, разположен в устието на река Чая. Тук реката слизаше от Родопа планина и се разливаше в равнината на Тракия. Реката – от бърза, пенлива и планинска, се забавяше, успокояваше и се превръщаше в спокойна равнинна ленива река, преди да се влее в много по-голямата си сестра Марица. Селяните и хората от Боляровия хан наричаха града Станимъка, защото имаше легенда, че някога един български цар, който бранил крепостта, чиито руини още се извисяваха над града, когато му се наложило да отстъпи калето, се обърнал към майка си, която лежала болна в краката му, с думите: „Стани, мъко, да ходиме!” или „Стани, майко, да ходиме!” Така според хората от там идваше името Станимъка и те го произнасяха с „ъ”вместо с „а”. Станимака беше израснал точно там, където това се било случило. Градът бе подслонен на завет, в ждрелото на река Чая. Тук зимата никога не беше сурова, тя беше мека и с малко сняг, защото реката носеше от юг топлия беломорски ветрец. Затова тук смокините оцеляваха и можеха да дадат плод, който всички познаваха. Гроздето също растеше много добре. От него станимаклии правеха прочутото си вино мавруд. То беше гъсто, силно и ароматно, събирайки в себе си сока на станимашката земя, слънцето на Тракия и твърдостта на Родопа планина.

Лятото в Станимака беше много по-хладно, отколкото знойният пек на Тракийската равнина. Тук, особено привечер, се спускаше хладен въздух от Родопите, който идваше заедно с чистите, кристални ледени води на реката. Благодатна бе природата, бог като че ли бе излял рога на изобилието си над този град. Благословени бяха хората, които живееха по тези земи. Понякога те разбираха какво е Станимака чак след като го напуснеха и когато се връщаха, още повече обичаха и ценяха града си. Може би затова тук като с магнит бяха привлечени хора от всички националности в Империята. В Станимака живееха много гърци, толкова много, че бяха почти колкото българите. Имаше турци, помаци, арнаути и цигани, които на катуни се заселваха в покрайнините на града, уж само за малко, а понякога не си тръгваха с години или оставаха завинаги. Българите в този голям град бяха от околните планински села, които слизаха към равнината в търсене на препитание и по-добър живот. Говореше се, че някога в Родопа планина живеело тракийско племе и всички в него били жреци на своята религия. Те били силни, горди и потайни. Сред тях живели хора, надарени с дарбата да предсказват и да виждат бъдещето. Племето не пускало никого да мине през планината и спирало всички нашественици. Тъй като все пак им се налагало да контактуват с останалите племена, от които вземали храна и всякакви други стоки, в замяна те им пророкували. Така те избрали едно място и скоро то станало духовен център. Там, където отделните оракули правели предсказания, били издигнати храмове. Племето се наричало беси. Постепенно на това място се заселили хора и така се образувал градът. Някои хора твърдяха, че това станало много по-късно и че първите хора, заселили Станимака, още очакват бесите да се върнат и да направят своите предсказания. Други смятат, че това са наследници на тези беси и останалите племена. По-късно, когато християнството заляло тези места, на мястото на всяко езическо светилище изникнал християнски храм. Така днес Станимака бе градът, в който имаше най-много храмове. Макар да не беше голям колкото Филибе, Едирне или Стамбул в него, освен джамиите, имаше около сто параклиса и седем черкви. Но не само станимаклии посещаваха храмовете. В определени дни от годината към тях се стичаха множество поклонници от всички, дори и отдалечените, краища на Българско. Затова наричаха Станимака „Българският Йерусалим”. Въпреки че се намираше до най-големия град в българските земи – Филибе, Станимака бе успял да се запази и много малко от гражданите му се преселваха към по-големия, богат и привлекателен град.“

откъс от поредицата „Ятаган и Меч“

Вашият коментар

Filed under История, Книги