Нашите воини живееха суров живот, в борба със степите и враговете…

„…Ние бяхме хора, посветили живота си на войната, но ние не отивахме в саракта след като умрем, както правеха воините на другите народи. Ние не съществувахме само в този свят, докато бяхме живи. Не! Още приживе ние съществувахме и в саракта. Сарактът беше мрачна долина, в която всеки български воин съществуваше според това колко оренда преминава през него, колко битки е преживял и победи удържал, колко врагове е убил и как е живял. Сарактът беше място, където всеки от нас съществуваше. Колкото по-млад воин си, колкото по-млада е душата ти, толкова по-малък си в саракта. Имаше воини, чиито имена бяха легенди и се извисяваха в саракта, други бяха толкова малки, че въобще не съществуваха. Ние, българските воини, знаехме, че един воин живее истински и съществува само в саракта. Това, че си се родил и съществуваш в този свят, още нищо не означаваше. За българските воини, за воините на Тангра много по-важно беше какво представляваш в саракта. Всеки живееше преди всичко в саракта и заради саракта. Всеки живееше така, че да бъде по-значимо същество в саракта. Другите народи не харесваха нашите воини, защото те много малко живееха в този свят, а повече в саракта. Нашите воини не пиеха алкохол, не се веселяха като останалите воини, не се радваха на победи в този свят, отстрани те изглеждаха мрачни и целенасочени. Другите воини почти винаги чрез победите си се стремяха към власт, пари или слава; нашите воини воюваха и живееха в самота, битка и борба, те винаги насочваха взора си навътре в себе си. Това беше така, защото ние много повече бяхме в саракта, отколкото в ежедневния живот. Може би затова бяхме едни от най-силните воини. Въпреки това другите народи не ни харесваха и дори когато трябваше да застанат редом до нас в бойния строй, си личеше, че потръпват от притеснение и неприязън. Това обаче нас не ни интересуваше. Ние бяхме българи – посветени хора, другите народи не означаваха нищо за нас. Дори когато бяхме съюзници, то беше само временно…“

откъс от многотомната история „Тангра“

Хората искали, след като са част от империята, да живеят по-добре и спокойно…

„– За нас римляните банята е част от цивилизацията. Нашата империя е създадена, за да пръска Светлина над света. И понеже Светлината и цивилизацията са абстракции, за хората всичко се свежда до няколко прости неща. Човекът, който живее някъде из необятната Римска империя, няма значение Западна или Източна, го интересуват няколко прости неща. Когато сме били езичници и империята се е създавала, а и сега, хората са искали, след като са част от империята, да живеят по-добре и спокойно, да изхранват семействата си и да не гладуват, да остават средства за изкуство и гладиаторски борби, да се чувстват защитени. Всяка държава се нуждае от това хората да се чувстват задоволени, спокойни и да работят, за да си плащат данъците. Тъй като огромната държава се нуждаела от това данъците да се плащат навреме, били необходими и пътища. Пътищата били първото нещо, което построявали предците ни и веднага след легионите се движели каменоделците. След пътищата веднага били издигани градове. Цивилизацията означава градове и то каменни. В градовете първото нещо, което се построявало, били баните, чак след това стадиони, сенати и всичко останало. Нямало агора, на която да не се изградят бани. Баните, пътищата и градовете били символ на цивилизацията. Това била Светлината за обикновените хора. И когато хората получели това, те сами се убеждавали, че новата империя е по-добра от старите им държави и сами искали да живеят в тази империя. Тези трите били границата между империята на Светлината и варварските народи.

От одеве слушах пламенната реч на Орест и се замислих. Наистина, светът беше много просто устроен. Хората се нуждаеха от няколко неща и не можеха да се замислят за Мрака и Светлината. Нима тези толкова прости неща бяха крепили една толкова могъща империя като Римската?

– Хляб и зрелища, това давали императорите на народа, за да устои империята – продължаваше да говори Орест.

– Хляб и зрелища – повторих аз. – Хората не се ли нуждаят и от наука, от творчество, изкуство и Светлина?

– Хляб и зрелища – повтори Орест. – Хлябът са пътищата, градовете, баните, храната, законът, сигурността и спокойствието, Зрелищата са победите, изкуствата, гладиаторските борби, политическите боричкания, войните. Човек е просто устроен!

– Зависи кой човек. Ние, степните воини, се нуждаем от много повече неща. Странно е, че империя, крепяща се на такава опростена представа за човека, е успяла да просъществува толкова дълго време. Това опростено разбиране за хората явно е валидно само за някаква тълпа или за някакви хора, набутани в градовете като животни в стадо.

– Лумпени, така ги наричат римляните. Те са болшинството хора в градовете. Империята се крепи на лумпените и служи на тях. Римляните прозрели това. Макар да имали роби, те осъзнали, че лумпените крепят империята. Обикновените граждани презирали лумпените, но постепенно се превърнали в такива като тях.“

откъс от многотомната поредица „Тангра“