„Българите обичат гостите, биха посрещнали, нагостили и разменили добра дума с всеки човек, понеже са научени, че всеки гостенин, когото отпратиш, сякаш го обричаш на гибел, защото степта е жестока. Днес ти подслоняваш и приемаш някого и така го спасяваш, утре, ако се наложи, теб някой ще те подслони, нагости, ще ти даде постеля и така ще те спаси. Те са гостоприемни, защото знаят какво може да струва това на човека, молещ за подслон, но в същото време много трудно допускат хора до себе си. Те не са доверчиви, а по-скоро мнителни. А когато става въпрос за бойния строй, тогава стават изключително ревниви. За тях хорото е боен строй, а всеки, който е в саракта, трябва да бъде проверен, да се е доказал и непрекъснато да се доказва, той трябва да е човек достоен, мъж на честта. Българите имат доверие само на българи…“
Tag Archives: степта
Хората тук са отражение на самия град, те са зависими…
„Повечето от вас живеят цял живот в Града, други са достатъчно дълго тук, за да разберат, че хората са изнервени, живеят забързано, зависими са един от друг, не са цялостни, завършени и са нещастни. Хората тук са отражение на самия град, те са зависими. Градът ще умре, ако в него не пристигат постоянно пшеница, месо, вино, зехтин.
– Водата също е много важна – каза българинът.
– Да, водата също е изключително важна – съгласи се аедът. – И докато в степта или извън града всичко това го получават или вземат от природата, тук някой трябва да го даде на гражданите. Затова тук хората са зависими много повече от чужда воля и не са свободни. В степта, ако воинът бъде прогонен от племето, той може да се отдели и да живее като ловува, отглежда овце, коне, лови сърни, убива вълците, които го заплашват, там той може да пие вода от поточетата и реките или от езерата. Тук това е невъзможно, ако човек е отритнат, може да умре или да живее в мизерия. Тук животът, макар привидно да е по-лек и цивилизован, всъщност е много по-жесток, защото хората нямат избор.
Тук, в големия град, хората не са личности, те се поставят в услуга на града и стават просто част от големия механизъм наречен Град. Така хората се обезличават и стават като магаретата, които се въртят в кръг, за да извадят вода, всеки ден те сами се впрягат и правят едно и също, едно и също, постоянно, монотонно, това е смърт за свободния човек, който иска да живее и твори, да скита, всеки ден да му се случват различни, интересни неща. Гражданите обаче не обичат несигурността, те са готови да заплатят за сигурността със свободата и индивидуалността си.“
Хората тук винаги бързат нанякъде…
„Вижте се! Това ли е вашата цивилизация? Телата ви са оковани в домове, душите ви са в оковите на страхове и слабост, живеете между четири стени и покрив, движите се в тесни улици, храните се с помия, хората ви са мръсни, болнави, отчаяни и бедни. Тук, в този град, ако някой не храни хората, те ще умрат от глад, защото те не могат да живеят по друг начин, не могат нищо да си уловят.
Хората тук са жалки, с малки цели, не само телата, а и душите им са оковани, мечтите също. Тук, в града, мечтите на тези изглеждат огромни, обсебват цялата им душа, но извън града, погледнати отстрани, те са малки и жалки, незначителни. Хората тук живеят като че са задължени да го правят и бързат, винаги бързат нанякъде, ако ги питаш накъде, знаят и ще отговорят, но като се замислиш, бързането им е безценно, безсмислено, наникъде, към гробищата. Моят прадядо е наричал този живот „матрица“ или „калъп“. Вие, западните хора, сте хора по калъп, живеете в калъпи, за да ви е по-лесно, воювате по калъпи и умирате все в същите калъпи, които наричате ковчези. Армиите ви са като създадени по калъп. Вие дори не подозирате какво е свободата, какво е да живееш, без да знаеш какво ще ти предложат съдбата и утрешният ден, да препускаш из степта, да срещнеш вълк и да не знаеш ти ли ще оцелееш тази вечер, или той…“ – историческа поредица „България“, автор Токораз Исто
Ние сме номади през живота си и любовта
„- Ние двамата с теб сме заложници на нашата любов. Неспособни да задържим изтичащото като пясък, между пръстите ни, време. Неспособни да родим и създадем нищо, тласкани към самотата и смъртта. Ние двамата с теб и нашата любов, по-корави от скала, по-самотни от извисяващи се върхове, по-дълговечни от същата тази любов, която надживяхме. Ние двамата с теб заедно, дори когато единият отдавна го няма…
(…)
Ти си номад, вие сте такива, каквито трябва да бъдете, преминавате над степта, радвате ѝ се, но не я обсебвате, не я притежавате. В любовта всеки човек трябва да бъде номад. Такъв трябва да бъде и в живота. Да преминава, да се наслаждава, но да не се окопава, да не притежава. Ние сме номади през живота си и любовта, не сме стопани и господари…“
Само човек, живял в просторите на степта, знае какво е свобода
„Степта вля нови сили в тялото ми. Язденето на кон ме върна към живота. Бях в степта, която само преди 120 зими бе принадлежала на моя народ и бе управлявана от моите деди. Чувствах, че се завръщам в родната си земя. Аз бях в старата Велика България. Не беше трудно да си представя, че до мен яздят моите предци. Някой ден тук пак трябваше да бъде България. Имах чувството, че с всяка стъпка на коня ставам все по-голям и по-голям, като че ли цялата земя зад мен ставаше българска, а отпред бяха враговете ни. Едва сега разбрах защо българите сме деца на степта, защото само човек, живял в необятната шир и просторите на степта, знае какво е свобода. Византийците и гражданите познават свободата на лалугерите, криещи се в дупките си и смятащи, че колкото по-голяма и дълбока е дупката или колкото повече изходи има, толкова си по-свободен, но те не познават свободата на реещия се орел. Те бяха плъхове. И ние някой ден може би ще се превърнем в плъхове, ако се отдалечим от старата си вяра и корени. Бях живял във Византия и знаех, че така наречената цивилизация оковава хората и ги прави зависими. Тя се гради върху измама и лъжа. У хората чрез политиката, религията и пропагандата се създаваше идея за това какъв да бъде животът им и как да живеят, кое е добро и кое лошо, но всъщност всичко това беше лъжа. Никой от управниците не вярваше в това и не живееше по този начин. Ромеите смятаха, че познават света, и се опитваха да наложат своята вяра и империя на всички народи. Те не знаеха какво е свобода. Само в степта човек можеше да почувства свободата и само извън системата им той можеше да бъде наистина свободен. Цивилизацията беше отрова за хората, но тя се вливаше във вените им непрекъснато. Съзнанието на цивилизованите хора беше толкова отровено, че те бяха станали зависими от нея. С тази зависимост и с удобството те бяха заменили свободата и духа си и се чувстваха добре.“
Filed under История
Хората опитват чрез храната да запълнят празнината, що зее в душите им
„Западните хора са свикнали да ядат много. Те се опитват да изядат света. Повечето от тях се тъпчат, защото са нещастни и чрез храната опитват да запълнят празнината, що зее в душите им. Когато човек яде много, той не получава повече сила. Напротив, силата, която взема от храната, му пречи да почувства орендата. Човек, който яде малко и е на предела на глада и оцеляването, оценява храната много по-добре. Той е пречистил дотолкова своето същество и организъм, че е станал много по-чувствителен. Неговата енергия е много по-фина и деликатна. Той уважава и усеща всяка своя хапка и всичко, което постави в устата си, става част от него, от неговата същност и живот. То му носи наслада и може да го оцени по достойнство.
Хората, който се тъпчат и изяждат много храна, не уважават себе си и Тангра. От толкова много храна те спират да усещат фините енергии. Те се опитват да станат едно с Бог, като погълнат колкото се може повече от него. Човек не може да се слее с Бог, като го погълне. Истинският път е да се отделиш от Бог, да се ограничиш, да бъдеш по-малко себе си и по-малко его, за да има в теб повече Бог. Така се хранеха българите. Те осъзнаваха, че всеки залък е част от Тангра и изяждаха само толкова, колкото сметнеха, че им е нужно. Всичко това те правеха с най-дълбоко уважение и смирение. При българите храненето беше свещенодействие. Да се храниш в присъствието на друг човек бе смятано за най-високо благоразположение и доверие. Неслучайно най-близките хора на кана ювиги се наричаха „хранени хора“. Те имаха привилегията да се хранят в присъствието на владетеля и да виждат как се храни той. Канът не просто ядеше храна, докато се хранеше, той свещенодействаше, защото отделяше, откъсваше плът от Тангра и я поглъщаше, правеше я своя и на народа си. При това той беше много внимателен да не вземе повече, да не обиди Бог, да не го нарани.
В суровата степ животът на воина се измерва от едно хранене до друго, от една победа до друга. Храната, която воините на степта ядат, е жива. Хората, които се хранят малко, се задоволяват с по-малко и то им е достатъчно. В степта храната е оскъдна. Всяка храна има душа и собствен живот. Тези тук ядат храна, която не може да им избяга. Те могат да планират реколтата си, да складират запаси в хамбари, делви или да я превръщат в злато. Нашата храна се движеше. Тя беше жива и умна и се бореше за своето оцеляване. Точно това е направило воините на степта толкова добри. Веднага след като се нахранеше, степният воин трябваше да започне да мисли за следващия си лов. Ако зимата беше лоша, ако имаше болест някаква или мор по животните, ако нещо подплашеше животните, воинът, колкото и добър да беше, гладуваше, а ако не се справеше, скоро умираше. Той, родителите му, жена му и децата му, всички загиваха. Воинът осъзнаваше, че от него зависи животът на целия му род. За него не беше достатъчно да е добър, той трябваше да е жив. Това бе най-голямата награда за всеки воин.
Както се отнасяха към лова, по същия начин воините гледаха и на войната. Най-важното нещо бе да побеждаваш и да оцеляваш.“
Токораз Исто 