Всеки познава само своята част от истината за живота

„В живота си Човек срещна много хора, наричани мъдреци. Отначало се опияняваше от думите, тезите и идеите им. По-късно прозря, че те размишляват единствено върху живота. Но какъв е смисълът да размишляваш върху живота, след като го имаш?

Тогава Човек видя „мъдреците” в нова светлина. Те му заприличаха на глутницата вълци, от една разказана му история, които стояли в храстите и наблюдавали изоставен от овчарите огън. Водачът на глутницата накарал един вълк да се престраши и да се приближи до огъня. Да се престраши, защото всички вълци изпитвали вроден, първичен страх от огъня. Те не можели да различат пожар от огън.

Така първият вълк се приближил предпазливо до огъня, огледал го и се върнал при останалите си братя и им казал:

– Огънят е нещо хубаво. Той осветява поляната, унищожава мрака и в същото време топли. През зимата ще ни бъде много полезен.

След тези думи втори вълк, подтикнат от любопитство, се приближил до огъня. Той се уплашил от пращенето на горящите съчки, подвил опашка и избягал обратно в гората при побратимите си. За да оправдае страха си, той казал:

– Огънят е нещо лошо. В него има нещо заплашително и страшно. Да го стъпчем с крака.

Трети вълк отишъл и проучил огъня, не след дълго той се върнал изумен и казал:

– Огънят е загадка, той не прилича на нищо, в него има нещо мистично, трябва да го боготворим и да не го приближаваме.

Тогава най-старият вълк, водачът на глутницата, се подиграл на последния вълк и решил сам да проучи огъня. Той се приближил смело до огъня, видял светлината, огнените пламъци, които осветявали цялата поляна, чул пращенето на съчките, почувствал топлината и преодолял инстинктивния си страх. Понеже бил смел, а не познавал природата на огъня, не осъзнал границата на доброто и злото в огъня и не разбрал, че топлото може и да го изгори. Той смело поставил лапа в огъня и козината му пламнала. Изтичал уплашен обратно, а останалите едва го спасили.

След това вълците толкова се уплашили, че цяла вечер говорили за същността на огъня, но повече никой не посмял да се приближи до него.

Той осъзна, че „мъдреците” са като вълците. Всеки познава само своята част от истината за живота. Те се страхуват и само говорят за живота, но нямат смелост да направят нещо повече от това. И Човек разбра, че трябва да бъдеш като вълка водач, смело да стъпиш в пламъците и да изгориш, за да се превърнеш в част от огъня. Всичко е толкова просто.

Той се усмихна. Прозрението го бе озарило и той се насочи към своя огън – Учението.“

откъс от книгата „Нова Притча“, автор Токораз Исто

Ужасът не е в мрака, а в главата на човека…

„Неговите учители го бяха учили: „Страхът не съществува в света, той не е реален. Няма страх за всички, както има земя, камъни или вода за всички. Страхът е само в твоята глава. Това, което те кара да трепериш и да се боиш, за друг човек е нищо. Хората в града често се страхуват от тъмнината, а ние я обожаваме, тя ни помага да се скрием, да се промъкнем по-близо и незабелязано до животното. За нас мракът е приятел и помощник, а за тях е враг, нещо непознато. Те се боят от тъмнината, ние я прегръщаме и се стопяваме в нея. Някои хора се боят от змии, други ги обожават, някои се страхуват от кучета, за други те са техните най-добри другари и се отнасят с тях все едно са хора. Страхът най-често се появява, когато нещо не го познаваме и не искаме да го приемем. Той винаги е преувеличен. Хората, които се боят от мрака, всъщност не се страхуват от тъмното, тъмнината те населяват с всички същества от своето въображение, които реално не съществуват, но те ги дорисуват, възпаленият им от страх ум ги доизмисля, след това ги умножава, увеличава до неузнаваемост и ги превръща в ужас. Но ужасът не е в мрака, а в главата на човека.“

 

книгата „Кубрат“, поредица исторически романи „България“

Да обичаш означава да си готов да бъдеш с един човек, каквото и да се случи

„– Ти, Лебед, и въобще младите момичета като теб цял живот очаквате мъжа на мечтите си. Вие мечтаете за него. Опитвате се да си го представите, но всичко това ви пречи да го откриете наистина. Ти си принцеса, роднина на каган и все пак имаш възможност да срещнеш принц и да се омъжиш за човек с благороден произход. Те обаче правят същото – като каза това, мъжът посочи назад към придружаващите ги дами. – Всички те са сънуващи и надяващи се. Те ти завиждат и всяка една от тях мечтае да бъде на твоето място. И понеже твоята участ няма да се случи на тях, те ще си я измислят. Един ден те ще срещнат своите мъже и ще ги дорисуват в мислите си като принцове. Но мъжете няма да бъдат такива. Тогава започва разминаването между реалността и мечтата. Тези мечти са унищожили любовта на милиони хора. Жените мечтаят за мъже, каквито нямат и няма да имат, те си ги представят като принцове. Мъжете мечтаят за принцеси, а жените им не са такива, така те създават една лъжа. Хората живеят заедно, мислят, че се познават, че се обичат, че са един до друг или зад друг, но всъщност не са. Те не се познават и живеят с измислени образи. Това може да продължава с години. За да поддържаш такава илюзия обаче е нужно да отделяш много сила. Има ли такова нещо, обикновено един от двамата е по-близо до реалността, а другият отделя повече от личната си сила. Това не може да продължава вечно. Този, който жертва повече, по някое време започва да се изморява и да отпуска булото на самоизмамата. Тогава той прозира реалността и вижда, че в леглото до него не е принцеса, а най-обикновена селска невеста, че децата му не са принцове, а мърляви хлапета, че животът му съвсем не е толкова щастлив. В този момент хората се отдалечават и започват взаимно да се обвиняват. Понякога се обиждат и нараняват. Те обвиняват другия, че се е променил, но всъщност това не е така. Просто те са прогледнали и са видели това, което през цялото време е било пред очите им, премахнали са самозаблудата и са се доближили до реалността.

– Това, което казваш, е много тъжно – каза Лебед. – Ти отричаш любовта.

– Любовта е измислена от глупаците и съществува само за тях и в техния свят. Само глупак може да вярва в любовта. Любов няма, в нея може само да се вярва, да я поддържаш се изисква голяма сила. Този, който има нужда от любов, не може да живее в реалния свят.

– Но аз искам да обичам! Имам нужда от това!

– Ти и такива като теб бъркате това да обичате с това да притежавате. Да обичаш означава да си готов да бъдеш с един човек, каквото и да се случи. Да си с него, когато той не е с теб!

Да обичаш истински означава да можеш да бъдеш с някого, без дори да си с него. Дори когато той е с друг, дори когато не те обича, ти да си с него. Да обичаш означава да поддържаш с човека духовна връзка и дори когато не сте били заедно години, пак да сте заедно. Да обичаш някого означава да имаш духовна връзка с него. Не материална и не дорисувана с илюзии, а истинска връзка. Това означава да го познаваш, да го виждаш, да си с него в реалността, а не в някакъв си ваш измислен и дорисуван свят.

Повечето хора не се обичат, а се притежават. Затова те искат човекът до тях да бъде само с тях, само техен. Това не е любов, а страх и несигурност. Това чувство се поражда още в детските години и всяко дете е един малък човек, който се страхува да не бъде изоставен. Това продължава с времето и неувереността постоянно ги връща към страха да не останат сами. Малките хора се страхуват от самотата повече, отколкото от смъртта. Да останат самотни за тях е най-големият ужас, който поражда и стремежа на всяка цена да се задържи някой важен човек.

Малките хора са се научили да притежават. Това е опит да оковеш някого, да го имаш само за себе си. Именно затова много от хората, след като са били заедно, не могат да се разделят. Когато двама или повече души се оковат взаимно, често раздялата става невъзможна, защото страхът и ужасът от самотата скрепят този съюз. Любовта и истинската обич са нещо различно.

Майчината любов е много по-близка до божествената от плътската и любовта между мъж и жена. Това е така, защото тя е много по-устойчива. Ако обичаш някого, повече никога не можеш да се разделиш с него и нищо не може да ви раздели. Дори да не сте заедно, любовта си остава…“

откъс от многотомната история „Тангра“

Богатството на човек не е в това, което притежава, а в това, което може да загуби

„Богатството на човек не е в това, което притежава, а в това, което може да загуби. Не, по скоро богатството се измерва със страха за това, което можеш да загубиш. Всъщност мерната единица за богатството е страхът.

Тези, които са привързани към тленното и материалното, се боят да не го загубят, те са обсебени от този свят и не могат да познаят другите си същности и светове. Така богатството и страхът са едно и също проявление на еговата същност на човека. Тези, които притежават „богатство”, се страхуват да не го загубят и накрая се оказва, че те са обвързани и всъщност са бедни, защото не притежават себе си и безсмъртната си душа, а са я продали за дрънкулки и храна.

Истински богатите хора са тези, които имат себе си и само те притежават възможността да живеят свободно.“

откъс от седма книга „Етцел“ от поредицата „Тангра“