Tag Archives: султан

Птицата огъна крилете си надолу и протегна железните си нокти към заека…

20140630_1_2_sait„Ибрахим все още стоеше и му се струваше, че само той чува този глас. В този момент обаче мъжът, който стоеше до него, го побутна напред. И така Ибрахим вече се изравни и застина редом до повелителя на правоверните. Намираше се на една ръка разстояние от Ахмед III, владетелят на най-голямата държава в света и в същото време най-голям противник на еничарите и еничарския корпус капъ кулу. Чувството, да стои до такъв човек, беше разтърсващо. Султан Ахмед III – наследник на най-могъщата и стара династия в света, тази на Османите, и до него Петко – бедното българче от рода на Боляровите. Така двамата стояха и гледаха в една посока. Турнаджиите бяха привързали една тънка кожена лентичка, която висеше от единия крак на сокола и така птицата не можеше да отлети. Освен това тя имаше и качулка на главата. Изведнъж една от птиците разпери силните си криле, направи два-три резки маха, като че ли да намести перата на крилете си и нададе пронизителен звук, който разтърси Ибрахим. В този момент силният мъж гледаше острия, подобен на нокът, език на птицата.

– Усещат чужд човек – просто каза султанът.

– Досега не съм виждал сокол от толкова близо, Ваше Величество.

Султанът продължи да гледа птицата все така, като омагьосан, а в погледа му имаше любов, възхищение и в известна степен страхопочитание.

Виж колко са красиви! – продължи султанът, но по-скоро говореше на себе си. – Изглеждат силни и тежки, но са стремителни и бързи. Сега ги виждаш тук, непохватни и впиващи нокти в дървото, но като литнат, веднага стават господари на небето. Това са небесните господари. Ние само си мислим, че можем да ги контролираме и владеем, всъщност те споделят с нас само земното си време, но никога небесното. Тези очи – каза султанът и махна качулката на един от соколите – сега гледат мен и теб, а след миг могат да ни наблюдават от небето. Виж колко бърз и свободен е соколът! Сега все още е тук, защото го задържам, но ако го бях пуснал, вече щеше да е далеч от тук. Вече щеше да лети сред облаците.

Откакто й бяха махнали качулката, птицата рязко извърташе глава, очите й – жълти, с големи зеници, като че ли не оглеждаха, а пронизваха хората и предметите. Птицата имаше някакво надменно, намръщено изражение и на Ибрахим му се струваше, че тя гледа така само него, защото е недоволна, че редом до султана стои някакъв най-обикновен еничар.

Виж каква сила! – каза султанът, като посегна и леко удари кръглите изпъкнали гърди на сокола. Птицата се държеше така все едно не забеляза движението на господаря си. Тя се извърна подобно на човек, сякаш искаше да покаже, че го търпи, но все пак той да знае, че й досажда. – Виж колко е съвършена! – султанът явно не забелязваше пренебрежителното и надменно изражение и поведение на птицата. – Като изсечена от дърво е, виж, не трепва! Гледай! – каза султанът и посочи към поляната.

Ибрахим погледна към поляната и видя един заек, който подскачаше, без да подозира опасността. Султанът отвърза сокола и го пое с дясната си ръка. После започна да му говори нещо и като че ли му показваше заека. Изведнъж султанът извика и махна с ръка. Соколът грозно изкрещя, разпери криле и величествено се спусна по извивките на падината. Заекът подскочи и се опита да се скрие. Птицата огъна крилете си надолу и протегна железните си нокти към заека. Последва удар, заекът се превъртя, но птицата, разперила криле, за миг го скри от очите на султана, Ибрахим и останалите зрители. Всъщност с крилете си соколът спираше заекът да не избяга. Когато прибра криле, соколът беше впил дълбоко ноктите си и мачкаше заека, сякаш го месеше. Клетото животно беше като хипнотизирано. То не мръдваше, може би очакваше, като стои неподвижно, соколът да загуби интерес и да го пусне. Това обаче не се случи и когато след малко, с тежко махане на крилете, излетя, вдигна и заека…“

откъс от поредицата „Ятаган и Меч“

Advertisements

4 Коментари

Filed under История, Книги

Елитните и специални лалета се купуваха и струваха колкото злато със същото тегло

„През лятото на 1718 година Топкапъ сарай се превърна в огромна цветна градина. Във всички алеи бяха засети грудки от лалета, които сега разцъфтяваха. Ако някога лалетата бяха само червени, сега те грееха с всички цветове на дъгата и разнасяха финия си божествен аромат. Между висшите сановници и техните специални градинари се водеше надпревара, по-скоро нещо като война. Всички се стремяха към създаване на все по-шарени и по-красиви цветове на лалетата. Всичко това се пазеше в строга тайна. Всеки се опитваше да изненада и да изпревари останалите, за да се подмаже на султана.

Отстрани на Ибрахим всичко това приличаше на детска игра. Все едно сановниците от свитата на султана се бяха вдетинили и си играеха на някакви смешни игри. Като еничар, здраво стъпил на земята, виждаше как живота в сарая нямаше никаква връзка с реалния живот. Той предусещаше беда. Обикновено, когато управляващият елит се отдели от народа и започне да води живот в охолство и разкош, се губи връзката между главата и тялото и държавата е в опасност. Ибрахим виждаше как главата на Империята беше в облаците и предчувстваше бъдещи беди.

Безумството на турските сановници стигна до там, че те започнаха да внасят луковици на лалета от най-странната държава в Европа. Тя се намираше някъде далеч на север. Мълвата говореше, че тази земя е отвоювана от океана и се намира на по-ниско ниво от морето. За да не залее водата земята на този странен народ, цялата държава беше оградена с високи земни насипи. Тази страна се наричаше „Ниската земя” (Нидерландия) или Холандия. Там целият народ отглеждаше лалета. Те толкова харесали красивите цветя, които сами внесли от Истанбул през 1562 година и толкова много се бяха прославили с тях по света, че бяха започнали да наричат Холандия „Страната на лалетата”.

Днес османските градинари купуваха луковици от Холандия. Елитните и специални лалета се купуваха и струваха колкото злато със същото тегло…

откъс от поредицата „Ятаган и Меч“

Вашият коментар

Filed under История, Книги

Той прозрял, че няма как да стане освобождаването на тая земя нито с вътрешни сили, нито с помощ отвън…

"Хайдут"„– Вълчан войвода, като събрал дружина и обиколил почти цялата земя българска, разбрал, че с хайдутство тая земя не може да бъде освободена. Империята на падишаха била огромна, все още силна и нямало да допусне освобождаването на България, която се намирала в сърцето на Империята и отвсякъде била заобиколена от султански земи. Той прозрял, че няма как да стане освобождаването на тая земя нито с вътрешни сили, нито с помощ отвън и най-вече от Русия. А неговата чета била толкова голяма, че на моменти достигала 120 човека пък и повече. Колкото и силна да била войската му, добре обучена и въоръжена, тя не можела да се мери с кучетата на султана – еничарите. Така Вълчан дълго мислил и решил. Намалил броя на четниците в дружината и направил няколко дружини, които завардили почти всички проходи в Стара планина, Родопа, Рила, Странджа и Средна гора. Така той, вместо да се бие с четите си, започнал само да налага дан на керваните, които искали да преминат през опасните планински проходи и усои. Така всеки керван, от европейската част на Империята, за да стигне в Едирне или Стамбул, трябвало да плати на Вълчана. Строг бил той, но и справедлив, щом получил дан от кервана, издавал китаб, че товарът е обложен и повече не го облагал, дори негови хора да го спрели повторно. Ако друг войвода посмеел да пипне керван, обложен от Вълчана, си имал работа лично с него. Суров човек беше баща ми.

Четите били много, затова във всички краища на България се пеят песни за Вълчан войвода и от всички го смятат за свой.

За кратко време той събрал огромно богатство, което пазел в една пещера. Много хора искат да открият тази пещера, но никой няма да я намери, защото тя не е там, където я търсят. Освен това съкровище, той търсел заровени иманета още от тракийско, гръцко, римско, българско и турско време. Тези иманета се намират в няколко пещери, но повечето от тях са омагьосани и са им правени магии за скриване. Дори да минеш покрай тях, няма да ги видиш.

В китабите, които събрахме миналата година, точно преди битката при Караджов камък, се разказваше за тези съкровища. Аз тези пещери и съкровища не съм ги виждал. За да ги отворим, ще ни трябва Василка. Тя се справя с баене и магии. Докато вие събирате четата и я обучавате, аз ще отида до Козбунар, че отдавна не съм ходил и ще взема баба Василка – след тези думи, мъжът направи кратка пауза, след което продължи да говори: – Ето каква била идеята на Вълчан. Отначало той решил да помоли Русия с нейната войска да освободи България. Бил събрал толкова много пари, че можел да плати заплата на руските войници, пенсии на вдовиците на умрелите във войната и дори за движението на стоки, храна и оръдия. Той изпратил писмо до руския цар, в което го молил да изпрати руска войска на негови разноски, за да освободи България. Вълчан щял да плати за всичко. Въпреки щедрите дарове и парите, които предварително пратил, царят не се отнесъл сериозно и не изпратил исканата войска. Тогава Вълчан разбрал, че не може да разчита на помощ отвън. И понеже никой нямало да допусне образуване на Българска държава в сърцето на султанската империя, той решил да постъпи по друг начин. Решил да купи землището на няколко села, а след това да продължи да купува земя и така, докато не направи една голяма територия, под собствено управление. Така малко по малко трябвало да купи кааза, после санджак, после цяла Тракия, а Филибе да го остави за най-накрая. И малко по малко трябвало да купи земята на цяла България и без да излиза от пределите на Империята, да я оформи като голямо лично владение, като огромен хас. Постепенно щял да подмени законите, по които съдят кадиите, да намали броя на турците, да има собствени дружини и да създаде България в пределите на Империята на султана. Но дори и така баща ми никога не е смятал, че България ще бъде само на българите. На него му беше ясно, че тук, на тази земя, ще трябва да живеят в сговор и равноправие българи, помаци, турци, каракачани, цигани, арменци, евреи, власи и арнаути. В дружините си Вълчан имаше хора от всички тези народи.

Вълчан осъзнаваше, че един живот не е достатъчен, за да се направи това и го завеща на нас – неговите синове, да го продължим. Ние сигурно също няма да може да го завършим и да видим България и българите свободни, но аз съм сигурен, че това е правилният начин, за да я има отново България…“

откъс от поредицата „Ятаган и Меч“

Вашият коментар

Filed under История, Книги

Буен бил Индже и много силен, и никой не смеел да му се противопостави

Enichar_3D_clear_fon„През цялото време, докато беше в Станимака, Атанас Аскероглу се бе опитвал да открие Стоян и да го повика при себе си. Много се бе затъжил за по-малкия си „брат”, но не успя да го открие. Все пак научи историята му. Оказа се, че точно той бе онзи Индже, от когото бе пропищяла цяла Тракия, Странджа и Източните Родопи. След като завършил обучението си в корпуса, Индже бил разпределен в специална еничарска част, която да се заеме с унищожаването на кърджалийските банди и главатари. Явно еничарският Диван най-накрая бе решил да вземе мерки за унищожаването на бандитите, които правели положението на раята в Румелия нетърпимо. Те се бяха възползвали от опита на Аскероглу. По пътя обаче войниците се разбунтували, защото, вместо командири от еничарите, начело им бил поставен ленив и страхлив паша, който със сигурност щял да ги погуби. Ограден със специално подготвените еничари, той не бързал да изпълни заповедите на султана. Цялата орта вървяла бавно из Тракия и всяка вечер пашата си устройвал пищни веселби, с тежко ядене, много вино и кючекини. Той търсел преговори с кърджалийските главатари и най-вече с Емин ага, Сиври Бюлюкбаши, Дели Кадир, Едерханоглу, Кара Колю и сливенския аянин Тахир ага. Интересувал се от това как да ги облага с данък и да ги покровителства, но не и да воюва с тях. Еничарите били недоволни. Скоро те усетили за какво става въпрос. Една вечер Индже, който бил избран от йолдашите да ги представя, заявил на командира, че намеренията му са ясни на братята му еничари и те не са съгласни да бъдат под негово командване. Пияният паша вдигнал ръка срещу младия еничар, а онзи я счупил на мига, след това го грабнал, вдигнал го над главата си и така го трътнал, че го убил на място. След това Индже повел дружината, отказал да служи на паши, изпратени от султана, а сам станал султан на себе си. Казват, че истанбулският султан жестоко съжалил, защото сам бил създал още един, може би най-злият и най-добре подготвен кърджалия.

Така и било. Индже веднага разгърнал качествата си на воин, командир и водач. И ако другите кърджалии заставали начело на пасмина от убийци и всякаква паплач, то Индже бил начело на своите еничари. Скоро останалите кърджалии подвили крак и се присъединили към най-свирепия кърджалия. Той бил толкова зъл, че пред него бледнеели и Емин ага, и Кара Феиз. Именно Кара Феиз бил първият, който се присъединил към Индже. Кара Феиз нападал село Жеруна, но не можел да превземе богатото, добре пазено село. Тогава Индже, млад и силен, с черните си като гасени въглени очи и рядката брада, като гарван черна, се изправил и на юруш хората му превзели селото. Отначало Кара Феиз помислил да присъедини много по-младия от него Индже към себе си и дори да го направи свой байрактар, но на това предложение Индже само се усмихнал. Така старият кърджалия разбрал, че пътят пред него и четата му е само един – той да се присъедини и подчини на младия еничар. Така Кара Феиз станал първият знаменосец на Индже. После обаче към бандата на Индже се присъединили и останалите хайдушки водачи: страшният Едерханоглу, Дели Кадир, Сяро Барутчията, Кара Колю, дори огромният черен анадолец пехливан Сиври Бюлюкбаши. Така скоро Индже водил цяла орда от главорези, по-голяма от тази на Емин ага и голяма вражда имало между тези двамата. Всички знаели, че под слънцето няма място едновременно за Емин и Индже и очаквали големия сблъсък. Индже добре се грижил за кърджалиите си и винаги намирал начин да нападат богати села, които разорявали и унищожавали. Буен бил Индже и много силен, и никой не смеел да му се противопостави, освен Емин. Смел бил и винаги лично водил дружината си. Винаги яздил бял арабски ат, който бил гоен, силен и много по-висок и едър от останалите кърджалийски коне, които били врани – черни като крилете на гарван. Така главатарят им изглеждал още по-могъщ.

Индже бил странен човек, не пиел, не пушел – истински еничар, но пък бил християнин. Когато водил дружината си, бил страшен и не знаел що е пощада, но и когато почивал, не знаел мира. Така щом спрели някъде на лагер и разпънели шатрите, той започвал да се бори. Борил се подред с всичките си йолдаши, а после преборил дори огромния анадолски пехливанин Сиври Бюлюкбаши. Страшен пехливанин бил Индже и скоро всички щели да разберат откъде иде всичко.

При едно нападение над селото, от което бил Сяро Барутчията, Индже срещнал смела мома, която се наричала Пауна. Водил я известно време, но после я зарязал. С времето той се научил да пие, а пиел страшно и кръвясвали очите му. Веднъж повел ордата си пиян, но Пауна се забавила, защото грижи имала за малкото им дете. Тогава дяволът в Индже, подлуден от лютата ракия, подхвърлил бебето повито с пелени и го пернал с еничарския си ятаган. След това тръгнал с ордата си, без дори да се обърне назад. Коравите кърджалии, сами избили стотици невинни, „пречупили” сърцата си и никой вече не посмял да вдигне глас срещу Инджето. Тази история се разнесла из цяла Тракия и всички потръпвали само като я чуели. „

откъс от поредицата „Ятаган и Меч“, автор Токораз Исто

Вашият коментар

Filed under История, Книги, Токораз Исто