Голямата тайна на човешкия живот…

„Най-важният въпрос, който хората си задават, е за смисъла на човешкия живот. Голямата тайна на човешкия живот се състои в това, че той може да се изживее по много различни начини и от обикновен и прозаичен, от ежедневие, да се превърне в нещо изключително – живот-легенда. Начинът да направи човек това се нарича Път. Човекът, който се движи по Пътя, трябва да бъде силен, надрасъл предубежденията си, религиите, зависимостите и пороците, такъв човек се нарича аджирай. Той трябва да е духовно буден, да живее осъзнато и всяко нещо в своя живот да върши осъзнато, с контрол над живота, емоциите и мислите си, както и над стремежите. Когато човек контролира стремежите си и ги съобрази с орендата, това се нарича мисия. Такъв човек трябва да бъде воин, да се бори и никога да не се успива, трябва да бъде „човек на познанието“, духовна личност. Вярващи хора не могат да имат мисия, нито да бъдат духовни хора.“

историческа поредица „България“, автор Токораз Исто

Човешката съдба е като глина, а волята ти е ножът, с който я моделираш…

„Всеки човек сам трябва да реши какъв да бъде и как да изживее живота си. Човешката съдба е като глина, а волята ти е ножът, с който я моделираш. Колкото по-твърд е ножът, толкова по-точно и фино можеш да я оформиш и толкова глината е по-мека. Много е важно да знаеш кой си и какво има в главата ти, от тази глина някои хора изграждат прекрасни скулптури, други – чудовища. Всичко зависи от теб. Всеки трябва сам да реши това за себе си. И трябва да направиш това, докато си още дете. В най-крехка възраст трябва да поемеш отговорност за себе си и да хванеш живота си в ръце. Още докато си дете си длъжен да бъдеш умен. След това трябва да започнеш да действаш…“

Хората тук винаги бързат нанякъде…

„Вижте се! Това ли е вашата цивилизация? Телата ви са оковани в домове, душите ви са в оковите на страхове и слабост, живеете между четири стени и покрив, движите се в тесни улици, храните се с помия, хората ви са мръсни, болнави, отчаяни и бедни. Тук, в този град, ако някой не храни хората, те ще умрат от глад, защото те не могат да живеят по друг начин, не могат нищо да си уловят.

Хората тук са жалки, с малки цели, не само телата, а и душите им са оковани, мечтите също. Тук, в града, мечтите на тези изглеждат огромни, обсебват цялата им душа, но извън града, погледнати отстрани, те са малки и жалки, незначителни. Хората тук живеят като че са задължени да го правят и бързат, винаги бързат нанякъде, ако ги питаш накъде, знаят и ще отговорят, но като се замислиш, бързането им е безценно, безсмислено, наникъде, към гробищата. Моят прадядо е наричал този живот „матрица“ или „калъп“. Вие, западните хора, сте хора по калъп, живеете в калъпи, за да ви е по-лесно, воювате по калъпи и умирате все в същите калъпи, които наричате ковчези. Армиите ви са като създадени по калъп. Вие дори не подозирате какво е свободата, какво е да живееш, без да знаеш какво ще ти предложат съдбата и утрешният ден, да препускаш из степта, да срещнеш вълк и да не знаеш ти ли ще оцелееш тази вечер, или той…“ – историческа поредица „България“, автор Токораз Исто

Човешката съдба е като глина, а волята ти е ножът, с който я моделираш…

„Всеки човек сам трябва да реши какъв да бъде и как да изживее живота си. Човешката съдба е като глина, а волята ти е ножът, с който я моделираш. Колкото по-твърд е ножът, толкова по-точно и фино можеш да я оформиш и толкова глината е по-мека. Много е важно да знаеш кой си и какво има в главата ти, от тази глина някои хора изграждат прекрасни скулптури, други – чудовища. Всичко зависи от теб. Всеки трябва сам да реши това за себе си. И трябва да направиш това, докато си още дете. В най-крехка възраст трябва да поемеш отговорност за себе си и да хванеш живота си в ръце. Още докато си дете си длъжен да бъдеш умен. След това трябва да започнеш да действаш.

За да бъдеш герой, трябва да живееш различно от другите, обикновените хора. Да се събуждаш рано, преди тях, да лягаш последен, да се бориш всеки ден, всеки миг, да работиш повече и по-дълго от другите. Трябва да живееш различно и да не се притесняваш, да се гордееш с това. За един ден трябва да свършваш много повече работа от всичките ти другари, да изминаваш в пътя си повече крачки, отколкото другите изминават за месеци или години. Сам трябва да се принуждаваш да правиш това и никога да не оставяш някой друг да те кара да вършиш това или онова. Ако някой си позволи да те накара да вършиш нещо, трябва да се притесниш, защото това означава, че не си бил достатъчно активен. Ако искаш да станеш герой, никой няма да те накара да го направиш, защото обикновените хора там не са били, а тези, които са герои, не говорят и не принуждават другите да го правят. И никога не се равнявай по другарите и тези, които са около теб, не се оплаквай и не очаквай те да постъпят като теб, защото, за да бъдеш герой, ти трябва да правиш това, което те не искат или не могат! Пръв трябва да тръгваш срещу врага, трябва да вземаш най-тежкия камък, да работиш най-много! Ако те отглеждат десет коне, ти трябва да се грижиш за сто, когато нещо трябва да се свърши и са нужни доброволци, ти трябва пръв да вдигнеш ръка! Тази ръка ти трябва да вдигаш всеки път и трябва да започнеш това още от този момент!“

откъс от многотомната история „България“, автор Токораз Исто

Заслужава ли си такъв живот?

„Човек, който се страхува за здравето и живота си, не може да бъде воин. Такива хора са страхливци. Знаеш ли колко много страхливци съм срещал в живота си? Тези са като статуи застинали по Пътя. Много от тях продължиха да говорят какви воини са, но нямаха сили да прекрачат и не са нищо повече от страхливци. Ако и ти си такъв, продължавай да говориш за болката, да се оплакваш, да очакваш от такива като теб съчувствие! Това можеш да правиш, но тогава няма как да се наречеш мой син!

– Татко, това, което ми описваш, съвсем не е радостно! Ти искаш да кажеш, че така ще бъде цял живот! Че цял живот ще бъда съпровождан от опасността да бъда убит, болката, терзанието, страданието ще са мои неизменни спътници! Заслужава ли си такъв живот?

– Това всеки сам избира за себе си. Ако носиш в себе си душа на воин, ти ще преглътнеш този горчив хап. Воинът е такъв и не може да живее по друг начин. Ако рискът ти се струва прекалено голям, това означава, че просто не си роден за воин. Болката е минимумът, който трябва да си готов да понесеш, за да бъдеш воин.

– И докога ще продължава това?

– Докато не умреш.

– Не съм съгласен! Не желая да изпитвам болка и да страдам през целия си живот! Искам да живея, да бъда щастлив!

– Много хора се жалват и казват, че животът е лош, тежък, че е дело на Сатаната. Аз веднага мога да докажа, че животът е хубав. Ако земята беше място, където всички страдат, тя щеше да бъде като ад. Тогава всички хора щяха да искат, колкото се може по-бързо, да се самоубият и да напуснат този свят, да се разделят с живота си. Болките и страданията щяха да ги подтикват да направят това. Когато човек реши, че няма смисъл да живее и да преживява страдание, което няма да има край, той би посегнал на живота си. Ние обаче не наблюдаваме подобно нещо. Всички хора със зъби и нокти се борят да останат живи, да поживеят още миг повече, дори тези, които цял живот се оплакват. А тези, които се самоубиват, правят това с огромно съжаление. Животът е хубав, затова те така се разделят с него. Това е най-сигурното доказателство, че земята и този живот са желани, че хората са повече щастливи тук, отколкото нещастни, че са доволни и това тук е по-скоро раят, отколкото адът. Най-важният извод от всичко казано дотук е, че си заслужава да се живее. Какъвто и да е животът – добър, лош, колкото и болки и страдание да има в него, трябва да го изживееш, да приемеш това, което съдбата (Бог) ти е предопределила.

Ти казваш, че искаш да си щастлив, но трябва да знаеш, че хората, които живеят неосъзнато, като някакви идиоти, се стремят към това щастие. Можеш да бъдеш щастлив само ако си глупак, но това означава, че ще живееш както всички глупаци, в „матрицата“, неосъзнато. Аз вече съм ти обяснявал разликата между това да се стремиш да бъдеш щастлив и да възприемаш щастието като преживяване и това да си щастлив, но като състояние.

Ти мислил ли си какво е болката? – българинът спря за миг, след което продължи да говори: – Болката е най-страшното нещо на света. Болката и страхът са едно и също нещо. Много хора смятат, че ги е страх от смъртта, но всъщност ги е страх от болката. Страхът изгражда този свят. Този свят, в който ние можем да съществуваме, е изтъкан от болка или поне ние така го възприемаме, но всъщност болка няма. Болката е нещо, което ние преживяваме, но тя няма материално изражение. Човек изпитва болка, несигурност и страдание, но може и да си внуши това. Ако знаеш, че няма болка и страдание, можеш да направиш така, че тя да не съществува за теб…“ – откъс от многотомната история „Тангра“, автор Токораз Исто

http://www.orendabooks.com

Българските воини бяха в състояние да се изправят дори срещу волята на Тангра

„Досега българинът се опитваше да се откопчи от хватката на могъщата сила. Тази сила беше безлика и сляпа. Тя беше могъща, защото подчиняваше милиони на волята си. Тя се наричаше съдба. Той обаче беше багатур. Той трябваше да подложи на съмнение съдбата си, да я разнищи, да я огледа и прецени доколко и дали въобще да я следва. От обикновен човек трябваше да се превърне във воин и да подчини съдбата си, да я превърне в участ, дори да я промени, ако се налага. В съдбата той трябваше да включи и свободната си воля на воин и да я промени. Съдбата беше волята на Бог, но докато другите народи приемаха безропотно волята на „най-могъщата сила” и й се подчиняваха, българите знаеха, че съдбата и това, което Бог ти е отредил, е само предложение. Дори когато те чувстват това по един категоричен начин, като неумолима воля, това е само път, по който биха могли да тръгнат. Българинът знаеше, че ако иска да бъде уважаван от Бог, ако иска Пътят му да бъде наблюдаван и подкрепян, да бъде интересен на Тангра, не бива да приема безропотно волята, спусната му от Небето. Българите се опитваха, дори когато следваха предначертанието си, да го правят със своя избор. Те смесваха съдбата, спусната им от Тангра, със собствената си воля. Понякога следваха съдбата, но правеха това осъзнато, ако се налагаше и преценяха, че така трябва, те дори бяха в състояние да се опълчат и да тръгнат срещу волята на Тангра.“

откъс от многотомната история „Тангра“