Древната българска традиция да си завързваме мартеница

В световната история годината винаги започвала с раждането на природата. Така годината започвала или в края на месец декември, или от месеца, който бил кръстен на бога на войната Марс. За българите март месец било времето, когато природата се събуждала след зимата, това било време за ново начало и живот. Тогава те се подготвяли за преброяване на българската армия. Всички мъже се събирали и се въоръжавали, за да са готови за предстоящите битки. Провеждали се състезания (кушии) (днес Тодоров ден), на които се проверявало бойното ниво и въоръжението на българските воини. На друг голям празник бойците провеждали битки помежду си на алай или гумно. Този празник при земеделските християнски народи съответства на Гергьов ден, а при волжките българи се нарича Сабантуй. Вярвало се, че ако на този празник се даде жертвоприношение, това ще омилостиви бог Тангра и той няма да поиска жертви от народа на българите по време на войните, които ще се проведат през цялата година.

Българите вярвали, че във вените им освен кръв тече и свещената сила – оренда. За да омилостивят Тангра, в по-древни времена те порязвали ръката си над китката, като капките кръв не трябвало да падат на земята, защото кръвта била свещена, а да изсъхнат на ръката. Някои воини връзвали бяло конче на китката си и така стичащата се кръв го обагряла и засъхвала по него. По-късно те престанали да си причиняват рани, а при честването на този празник си завързвали бял и червен конец, като продължение на прабългарската традиция. Белият цвят символизирал орендата, а червеният – кръвта.

Днес тази традиция е много популярна и има множество легенди за това откъде произлиза мартеницата, но е важно да се знаят нейните древни корени. Някои хора се притесняват, че тя е езически обред. Трябва да се знае, че голяма част от празниците и ритуалите в българската „християнска“ традиция са пренесени от най-дълбоката езическа древност на народа ни.

На всички българи, Честита Нова 7529 Българска Година!

В многотомната история „Тангра“ са описани ритуалните битки, които българите всяка година са провеждали. Със своите книги писателят Токораз Исто опитва да възроди българския дух и традиции.

Тези три цвята са краските на българите

„Авитохол бе потънал в някакво странно състояние. Изведнъж с възторг се отдели от саракта, в който бе потънал. Какво бе най-важното нещо, до което бе достигнал: че всеки българин трябва да съчетае в себе си три души и да следва Пътя на воина (багатура), Пътя на монаха (колобъра), Пътя на човека или на знаещия (тумира) и тогава в него ще се появи орендата, божественото прозрение; то ще бъде спуснато от Небето към него, това е Пътят на владетеля (кана).

Така всеки, по всяко време, можеше да стане българин. Българин е не толкова категория на човек, принадлежащ към народа на българите, колкото състояние на духа и Силата (орендата). Не по кръвта и наследството се определя дали си част от този народ. Изведнъж Авитохол разбра, че неправилно нарича хората българи и това поражда объркване и неяснота, защото всеки роден българин можеше да претендира, че е „просветен човек”, без да е такъв.

В следващия момент той отвори очи и видя знака, който бе нарисувал върху медния си щит. Знакът бе напълно симетричен. Авитохол мислеше дали ще има някакво значение за българина по кой от пътищата ще поеме? Той бе тръгнал като воин, а може би като шаман бе поел по Пътя на колобъра. Сега не можеше да определи по кой път точно бе тръгнал. Скоро разбра, че всъщност можеш да изминеш тези пътища само едновременно. В света имаше много воини, но много малко от тях можеха да са едновременно знаещи и да живеят живот на обикновени хора, да превърнат живота си в Път, трудно им беше да бъдат и примирени. Изведнъж Авитохол разбра, че Пътят на българина се изминава отвън едновременно от всяка същност – като воин, духовник, знаещ и владетел, и се върви навътре към сакралното, към кръста в центъра; в същото време се изминава отвътре – от центъра, навън. Това олицетворяваше едновременния, двоен път – на себепознанието и самоусъвършенстването.

Авитохол се изненада колко много знания всъщност бяха вплетени в тангристкия кръст. Този знак продължаваше да разкрива тайните си пред него. Колкото повече го гледаше, толкова повече разбираше, но не само неща свързани със самия знак, а духовността на човека и това, което трябваше да представлява българинът.

Мъжът свали своя щит. От одеве се взираше като омагьосан в него. Ирник искаше да види какво толкова гледаше баща му. Той бе видял нарисувания от него знак, но му се струваше, че има и още нещо.

– Конската опашка при българите, поставена върху копие, е нашето знаме, тя е нашият флаг – каза Авитохол. – Както християните вървят с хоругвите пред войската си, така ние носим туга. Тугът е гръбнакът на народа ни, нашата ос, по която се спуска и издига орендата, тя е оста на Вселената.

В арийските народи всяко съсловие се отбелязва с различен цвят. Свещените български цветове са три. Червеният цвят е цветът на воините. Той е като цвета на кръвта. Зеленият цвят е на тумир, а белият – на колобрите. Тези три цвята са краските на българите. Воините са основата, те трябва да бъдат поставени най-отдолу. После са тумир, които са връзката между воините и народа, и духовниците – колобри. Най-отгоре с глави в Богa-Небе са колобрите. Ако някой ден България има знаме, то трябва да бъде съставено от тези три цвята и да бъдат наредени в тази последователност: бяло, зелено, червено. Така се разделя и човешкото тяло. Отдолу е червеният цвят, символизиращ енергията, по средата е неутралният – зеленият, а най-отгоре е главата, чистотата и белият цвят, цветът на орендата…“

откъс от многотомната история „Тангра“

Древната българска традиция да си завързваме мартеница

В световната история годината винаги започвала с раждането на природата. Така годината започвала или в края на месец декември, или от месеца, който бил кръстен на бога на войната Марс. За българите март месец било времето, когато природата се събуждала след зимата, това било време за ново начало и живот. Тогава те се подготвяли за преброяване на българската армия. Всички мъже се събирали и се въоръжавали, за да са готови за предстоящите битки. Провеждали се състезания (кушии) (днес Тодоров ден), на които се проверявало бойното ниво и въоръжението на българските воини. На друг голям празник бойците провеждали битки помежду си на алай или гумно. Този празник при земеделските християнски народи съответства на Гергьов ден, а при волжките българи се нарича Сабантуй. Вярвало се, че ако на този празник се даде жертвоприношение, това ще омилостиви бог Тангра и той няма да поиска жертви от народа на българите по време на войните, които ще се проведат през цялата година.

Българите вярвали, че във вените им освен кръв тече и свещената сила – оренда. За да омилостивят Тангра, в по-древни времена те порязвали ръката си над китката, като капките кръв не трябвало да падат на земята, защото кръвта била свещена, а да изсъхнат на ръката. Някои воини връзвали бяло конче на китката си и така стичащата се кръв го обагряла и засъхвала по него. По-късно те престанали да си причиняват рани, а при честването на този празник си завързвали бял и червен конец, като продължение на прабългарската традиция. Белият цвят символизирал орендата, а червеният – кръвта.

Днес тази традиция е много популярна и има множество легенди за това откъде произлиза мартеницата, но е важно да се знаят нейните древни корени. Някои хора се притесняват, че тя е езически обред. Трябва да се знае, че голяма част от празниците и ритуалите в българската „християнска“ традиция са пренесени от най-дълбоката езическа древност на народа ни.

На всички българи, Честита Нова 7528 Българска Година!

В многотомната история „Тангра“ са описани ритуалните битки, които българите всяка година са провеждали. Със своите книги писателят Токораз Исто опитва да възроди българския дух и традиции.

Това е орендата – българинът посочи белия конец, след което…

„В този момент Авитохол видя две връвчици и веднага се сети какво да прави. Едната от връвчиците беше червена, а другата – бяла. Със светкавична бързина извади камата и преряза двете връвчици. Веднага ги раздели на две.

Ирник го гледаше изумен.

– Това е кръвта – каза Авитохол и посочи червеното конче. – Помниш ли миналата година как кръвта напои само едната връвчица? Това е орендата – българинът посочи белия конец, след което пресука двете връвчици. – Явно, когато орендата и кръвта напуснат тялото, се разделят и вече не се смесват. Може би това е така, защото кръвта е тялото, тя е тленна, орендата е духът, въздухът. Днес е специален ден, защото започва новата българска година. Тъй като няма да можем да проведем битка и да пренесем саможертва на Тангра, затова аз измислих това, да си вържем тези пресукани бяла и червена връвчици. Така все едно сме дали своята саможертва към Тангра и му благодарим. И всеки човек, който си завърже такъв конец на първи март, нека се смята за българин, принесъл своята саможертва и дар в нозете на Тангра. Нека носим тази връвчица седем дни, а след това я закачим на цъфнало дърво.

– Разбрах, татко. На коя ръка да завържа тази връвчица?

– На лявата, представи си, че държиш меча с дясната ръка, значи ще порежеш лявата.

От този ден нека на всеки първи март, където и да се намираш, да си завързваш едно пресукано бяло и червено конче и да отправяш мислите си към Тангра, за България, саракта и за мен! Това да бъде твоята молитва!

– Татко, това не е ли лъжа? Като си завържем бял и червен конец, по този начин не се ли опитваме да излъжем Тангра?

– Не! За Тангра не е важно какво точно правиш, а жестът и това, което влагаш в него. Нагласата и дали си искрен е по-важна. Бог се вглежда в душите на хората, той не гледа само делата им. Може да се молиш на Бог, но в душичката си да си малко, злобно, егоистично човече. Дори да се молиш правилно, да го правиш пред истинския Бог, това няма да те направи голям, значим и велик човек. Бог е направил така, че малките хора въобще да не могат да го познаят.

– Значи като завързахме тези кончета, все едно извършихме жертвоприношение към Тангра?

– Да! Бог може да отхвърли и най-горещата молитва, и най-правилно изпълнената литургия, ако са престорени!

Ако си българин, тоест мъдър, духовен, чист, просветен човек, ако следваш, чувстваш и живееш според орендата и волята на Тангра, дори две кончета да си завържеш, то е жертвоприношение и ще бъде прието и оценено от Тангра. Ако си недостоен и кръвта ти изтече, Тангра няма да го оцени. Кръвта на прасето, вълка и агнето са си кръв на агне, вълк и прасе.

– Татко, какво искаш да кажеш?

– Прасетата са хората, които нямат духовност, а се ровят в нечистотиите на живота и не вдигат дори глава, за да видят, че има и друг свят, и друг живот. Тези хора живеят в кочината и калната локва. Агнетата са малодушните, страхливите, боязливите, несамостоятелните хора, те никога няма да опознаят света, защото предпочитат да стоят на едно място, на безопасно; дори когато ходят, те избират отъпкани пътища. Вълците са хора, които се борят, но те нямат душа и стават зли. Те носят на света повече зло, отколкото добро. Както в тангристкия кръст има три същности, тези три животни олицетворяват липсата им. Хората прасета са бездуховни и мръсни, при тях отсъства жаждата за знание и духовност. Агнетата са смирени, приличат на духовни, но нямат същност на воин и не могат да се движат самостоятелно по пътя, а имат нужда от стадо. Вълците са воини, но нямат духовност и човечност.

Тангра не иска нашата кръв. Той не желае формални актове. Това не е театър. Той иска много повече – нашия пълноценен живот. Като си завързваме червено и бяло конче, ние искаме да му покажем не само, че сме готови да умрем в негова чест, но и сме посветили живота си и спазваме мисията, която ни е отредил. Така ние му доказваме, че сме истински българи. Това е най-висшето жертвоприношение. Да живеем като българи, това иска Тангра от нас.“

На всички българи, Честита Нова 7527 Българска Година!

В многотомната история „Тангра“ са описани ритуалните битки, които българите всяка година са провеждали. Със своите книги писателят Токораз Исто опитва да възроди българския дух и традиции.

Канът бе върховен глава, той бе водач на всички български воини…

„Гледах константинополския двор и се опитвах да го сравня с българския. Двата бяха толкова различни. Всъщност българите нямахме двор в смисъла, в който се разбираше в Индия, Персия и Константинопол. При нас канът бе върховен глава, той бе водач на цялото племе, на всички български воини, на сектата на колобрите и тумир. Канът бе връзката на българите с Тангра, той бе основният носител на орендата. Нашият „двор” всъщност бе съветът на държавата ни. Те се наричаха „хранени хора” и там влизаха седмината велики. Наричаше се също Съвет на великите седем или Съвет на великите боили. В него влизаха само хора водачи на съсловия, всеки един от които бе посветен. Хората от нашия двор се наричаха „хранени хора”, защото степта бе сурова. Смяташе се, че нашите водачи живеят благодарение на благодатта на Тангра, която достига до тях чрез ръката на кана-ювиги. Канът обикновено се хранеше сам. Единствените случаи, в които си позволяваше да приема храна в присъствието на други хора, беше, когато около него бяха най-близките до него „хранени хора”. Когато имаше събиране, канът сядаше на място малко по-високо от останалите. Той винаги седеше сам на маса, защото никой не бе достоен за неговата трапеза, всички останали седяха по-ниско от него. Канът трябваше да вкуси от храната пръв и чак след това се хранеха останалите. Структурата на племето при българите бе ясна. Канът хранеше болярите и „хранените хора”, те пък хранеха българите, които им бяха подчинени. Така българите бяха хранени хора на своите командири, а канът хранеше всички.“

откъс от многотомнта истоиря „Тангра“, автор Токораз Исто

Отличих ви сред останалите народи и ви избрах…

„Според колобрите българите имат най-голяма възможност да станат истински хора, защото още при Сътворението били създадени така. Накрая, за да им вдъхне живот, Тангра им дал от дъха си, който бил оренда, и им казал:

„Създадох ви воини на Тангра, най-добрите воини в света. Отличих ви сред останалите народи и ви избрах. Оставих българите да властват както в този свят, така и на Небето. Дадох ви „Да” – най-доброто бойно умение. Орисах ви да побеждавате. Вие трябва да сте господари на себе си и на света. Така че не бива от нищо да се боите!”

Тези думи дават сила на нашите багатури, на колобрите, те са най-често повтаряните от тумир. Всички българи смятат, че това е тяхното предимство пред останалите народи.

Това обаче според мен е химера. Не може да има народ от просветени хора. Такъв народ не може да оцелее. Освен това духовното израстване е личен Път, личен избор. Никой не може да те накара да следваш Пътя или да си духовен. Това или го имаш и го правиш, или не. Днес не може да се каже, че българите са „светли хора”, но е важно, че сред нас винаги е имало хора на духа. Всички те са оставили духовна следа. Всичко това е намерило отражение в това, което смятаме за наш племенен духовен Път. Това, което изповядваме, не е вяра и не е религия, така както го разбират другите народи. Тангризмът не е религия. Тангризмът не е вяра. Ние не вярваме в Тангра. Може да се каже, че в Тангра и в Бог вярват другите народи. На тях, понеже не са част от него и не следват неговия истински Път, им се налага да вярват. Да вярваш означава да приемеш нещо, което не можеш да си обясниш, нещо, което не ти е ясно. Да вярваш означава да не докосваш това нещо, да не го подлагаш на съмнение, да не се взираш в него, да го пазиш като под похлупак, за теб то да бъде свещено. Ние не вярваме в Тангра. Понеже непрекъснато общуваме с него, понеже го чувстваме като част от нас, понеже сме негови продължения, понеже живеем в него, чрез него и като част от него, ние не вярваме в него. Ние живеем с Тангра. Останалите народи, понеже не притежават нашето учение, понеже не са облагодетелствани да получават оренда като нас, понеже Тангра не се спуска в техния боен строй и не воюва рамо до рамо с воините им, понеже на тях светът на алповете не им е познат, са принудени да вярват…“

откъс от историческата поредица „Тангра“, автор Токораз Исто

Това, което ни обединява, е орендата…

“– Говори ѝ! – каза ми съвсем сериозно Баяр.

– Какво да ѝ говоря? – троснато попитах аз.

– Разкажи ѝ за себе си.

– Какво? – изумих се аз.

– Разкажи ѝ кой си.

– Това е много обидно – отвърнах аз.

– Защо да е обидно? – учудено попита Баяр.

– Защото аз съм човек, а тя е трева. Тревата е храна на конете, а аз съм роден да яздя коне.

– Ти смяташ, че си повече от тревичката. Тревичката ти се струва незначителна. Степта обаче е съставена от много такива тревички. Ако ти не уважаваш една тревичка, ти не уважаваш и степта, а това означава, че не уважаваш Тангра, защото Тангра е степта. Ти трудно подгъваш крак пред тревичката и не намираш сили да ѝ поговориш. Трудно намираш думи за себе си и не знаеш кой си. Ти иначе с лекота подгъваш крак пред един Тангра, който си си измислил, но пред живия Тангра, пред природата, пред степта не подгъваш крак. Този Бог, на който се молиш, не е истинският, защото е измислен от теб, затова толкова лесно подгъваш крак пред него. Пред твоя бог се покланяш, но не и пред истинския.

– Тохол, степта е жива. Всяка мушица в нея, всяка тревица, плъх, кон, куче, чакал, човек, всичко в нея е живо. В момента, в който се слееш със степта, ще осъзнаеш, че тя е жива. Никога не бива да я гледаш като наблюдател, да се възприемаш като нещо отделно от нея, като нещо повече. Ако ти се отдръпнеш от степта, и тя ще се отдръпне от теб. Ако го направиш, ставаш чужд, а чуждият на степта човек живее във враждебна среда и не разбира нищо от това, което е около него и което му се случва, защото не разбира степта. Ако осъзнаеш, че степта е жива, ще започнеш да уважаваш и най-дребната мушица в нея. Мушицата с нищо не е по-малка от теб. Както конят не е по-любим на Тангра, защото е по-голям от теб, така и ти не си по-мил от мушицата, защото си по-голям от нея.

– Учителю, това, което ми казвате, го разбирам, но не очаквах да го чуя от вас. По-естествено щеше да бъде, ако го бях чул от дядо ми.

– Не е важно от кого го научаваш, важно е дали вникваш в дълбочината му.

– Степта е жива, Тохол! Степта е жива! Природата е жива! Земята е жива! Всяко нещо, което виждаш, до което се докосваш, е живо. Целият свят е жив и е едно същество. Жив е камъкът, жива е пръстта, живи са тревите и храстите. Те обаче живеят свой живот и имат различно време от нас. Ние сме живи за себе си, но сме живи и в един по-голям организъм, наречен Тангра. Тангра не е само Небето. Тангра е и всичко между Небето и земята. Тангра е всичко. Тангра е животът. Духът на живота е орендата. Така както нашите органи са живи, всеки един от тях за себе си, но в същото време са част от нас. В нашия свят ние сме центърът, в света на Тангра той е центърът. За да бъдеш българин, трябва да разбереш това. За да си българин, трябва да си жив и като себе си, и като Тангра. Българите никога не прекъсват живота си в Тангра. И така както никой орган не бива да живее за себе си и да се опитва да бъде над другите, така трябва да бъде и с българите. Ако някой се опитва да стане по-важен от другите, организмът боледува. Всеки един от нас е важен и всеки има своето място в народа ни. Не може да се каже главата ли е по-важна, или краката. Тангра се нуждае от всеки един от нас.

Ние трябва да помним, че сме част от Тангра, че сме най-важната част за него. Това, което ни обединява, е орендата, това е душата на Тангра. Всеки един от нас е част от Тангра, но в същото време самият той е цялостният Тангра.“

откъс от многотомната българска история „Тангра“, автор Токораз Исто

 

Името трябва да се извоюва и да бъде посочено от съдбата…

„Същата вечер трябваше да премина сериозно изпитание, при което щях да получа мъжкото си воинско име. Името, което родителите ми бяха дали при раждането ми, беше само за да ме наричат с него, но то не беше мое истинско име. Името трябва да се извоюва и да бъде посочено от съдбата. Отначало всички ние получавахме детски имена и едва с встъпването в бойна зрелост имахме право да получим истинското си име. Това беше нашето воинско име. То не беше просто наименование на човека. В него беше кодирана съдбата и сакралната същност на всеки воин. Не е чудно, че много от великите воини не разкриваха истинските си имена, защото се страхуваха някой да не се възползва от тях. Те се представяха с измислени имена. Имаше хора, които не успяваха от първия път да научат името си. Те опитваха много пъти и се подлагаха на страшни изпитания, докато успеят. Но понякога се случваше воините никога да не получат благодатта на Тангра и въпреки това те се опитваха до края на живота си да разберат името си.

С баща ми се качихме в една пещера, която се намираше над селото ни. Там той ме остави само с един мях с вода. Трябваше в продължение на няколко дни да остана зазидан в пещерата, докато не получа знак как да се казвам. В нея трябваше да се отдам на съзерцание. Седнах и останах така дълго време. Постепенно загубих представа за времето и само вътрешното ми чувство ме караше да поддържам идеята от колко време съм в пещерата. Гладът въобще не ме измъчваше, но първата нощ едва издържах без сън. Клепачите ми натежаваха, но всеки път щом се унасях, главата ми тежко се отпускаше и се събуждах. Втората вечер вече се чувствах доста зле. От дългото стоене неподвижен и поради това, че не бях спал две нощи, изпаднах в състояние на транс. Започнах да получавам странни видения. Изведнъж пещерата започна да се движи и да се изкривява. Добивах усещането ту че летя, ту че потъвам. Това продължи и на втория ден. Напълно загубих контрол над себе си. Вече не знаех кой съм и къде се намирам. Започнах да чувам гласове, а бях сигурен, че съм сам в пещерата. После почувствах как някой поставя ръка на рамото ми. Бях подготвен, знаех, че това са заблуди на моите усещания и не се поддадох. Третата нощ нещата станаха нетърпими. Тялото ми страдаше. Не знаех дали съм буден, или сънувам, чувствах се като в кошмар. Исках и трябваше да направя нещо, но не знаех какво. Ту изпадах в състояние на активност, което бе съпроводено с бурни измамни видения, ту в състояние на апатия – тогава стоях срещу стената, а часовете минаваха, без да ги усещам, все едно, че бях мъртъв.

 Изведнъж всичко се промени, помислих, че умирам. Чух изключително силен тътен. Гърмът беше толкова силен, че както бях седнал срещу стената, подскочих и паднах назад. От ударната вълна дъхът ми секна. Боляха ме гърдите и коремът. Въпреки това пак седнах и продължих да гледам към стената. Изведнъж пред мен възсия ярка светлина. Тя бе толкова силна, че за миг ме заслепи. Пред очите ми се появи огромен конник. Не изпитвах никакъв страх. Гледах страховития воин право в очите. Веднага разбрах – това беше бог Тангра. Тропотът на коня бе толкова силен, че отекваше в цялото ми тяло. Изведнъж конникът спря пред мен, а аз го гледах отдолу. От очите му струеше светлина. Той държеше в ръката си копие, което също като него светеше…“

откъс от книгата „Пътуването“, автор Токораз Исто

Този народ бе най-древният, съществувал още от зората на човечеството…

„През дългата си история Народът се бе наричал с различни имена. Може би затова неговото име не се споменаваше в аналите на историците, а само тумир знаеха цялата история. Другите можеха да го проследят само като някаква смътна сянка, която се появява ту тук, ту там. Навярно затова някои наричаха българите Липсващият народ. Историята на този народ беше жива, тя не се разкриваше на тези, които бяха недостойни да я научат, на негодните, слабите, страхливите. Тази история бе на славни хора, те бяха преплели душите си в историята на народа и продължаваха да го правят в саракта. Всеки, който знаеше историята на Народа, можеше да контролира душите на българите в саракта, затова историята се предаваше като магия, като ключ към саракта, към душите на воините. Тази история беше жива, защото българите бяха вечно живи и щяха да са живи, докато го имаше светът. Те никога нямаше да загинат и докато имаше и един жив българин, който да може да прозре мисията на Народа, той щеше да съживява орендата и да дава живот в душите на хората. Този мъж трябваше да е достоен, за да може да не осакатява душите и историята на своите предци…

Тумир знаеха, че историята на българите е жива и само като такава може да бъде пренесена и разбрана от следващите поколение. Не всички от Народа бяха достойни да я разберат. Обикновените хора никога нямаше да намерят сили на вникнат в истината. Само тези, които разглеждат историята като част от себе си, които свързват историята с настоящия си живот, които осъзнават, че в момента творят същата тази история, че са отговорни пред честта на своите предци, че имат дълг, можеха да разберат историята.“

www.orendabooks.com

Ще оцелеем не защото сме силни и не чрез силата си…

„Като дете много обичах да ходя в една широка долина, която се простираше зад юртата на дядо ми. Там гледах как в различните сезони различни билки и цветя провеждаха своите битки. Напролет поникваха ситни бели цветчета, които властваха над долината твърде кратко, за няколко дни само. Отначало те бяха като сняг, после засипваха долината, а накрая като преспи оставаха само в слънчевите й части. Цветчетата бяха искрящи, толкова бели и нежни. После се появяваха жълти цветя, цветовете им бяха силни и издръжливи. Те се разпростираха над долината като велика армия, която превзема всичко по пътя си. Не, те не превземаха, а се държаха така все едно тази територия е тяхна. После някаква лилава „армия” се появяваше изпод земята и се опитваше да измести жълтите цветчета. Създаваше огромна територия като петно върху жълтия цвят. Битката продължаваше и през нощите, защото всяка сутрин границата между двата цвята се променяше и ту този или онзи цвят вземаше надмощие. Всеки ден наблюдавах това, което се случваше пред очите ми. Дядо ми заставаше до мен и ми разказваше за билките и болестите, аз обаче прехласнат наблюдавах битката между двете армии – жълтата и лилавата. Това бяха минзухарите. Лилавата армия като болест създаваше малки петна върху жълтата снага. След няколко дни отнякъде се появяваше синя армия, тя много приличаше на лилавата, но цветовете й бяха още по-големи. Докато един ден цялата долина не бе превзета от червения цвят на мака. Той беше висок, с крехко стебълце, но цветовете му се извисяваха над сините, жълтите и лилавите „воини”. За една вечер той разцъфваше и застилаше долината с кървава пелена. Нежните цветчета на маковете се вееха и ми приличаха на туг. Дори при най-лек повей на вятъра, червеният килим оживяваше. Той беше като червена китайска коприна. Всичко бе толкова красиво, нежно и ефирно. Животът в долината можеше да се оприличи на битка, но в същото време бе толкова крехък и красив. Всеки път, когато наблюдавах маковете, изпадах във възхищение, защото си представях, че маковете са копията с конски опашки на нашите туглу.

Още тогава разбрах, че дори когато воюват и се движат, цветята го правят в границата на някаква територия. Долината бе тяхната Велика степ.

След маковете, долината биваше превземана от лалетата. Когато те се изтегляха, се виждаше, че от минзухарите бяха останали само грозни останки, които с нищо не напомняха, че тези цветя някога бяха властвали над долината.

Аз наблюдавах всичко това внимателно и със страст. Първият път бях като поразен и разказах за това на багатур-багаина. Той се замисли и каза, че и с народите, населяващи Великата степ, се случва същото. Всеки народ властва над степта и смята, че е по-силен от нея, че е вечен. Степта обаче е мъдра. Тя не вярва на никого от народите. Тя помни много като тях. Степта е древна и само се усмихва на техните детски викове, предизвикателства и претенции. И никога никой не бива да мисли, че е единствен, най-силен и вечен. Никой не е вечен. Вечна е степта, а степта е Тангра.

– Днес ние сме най-силните – ми беше казал учителят тогава, – но не бива да забравяме, че това е временно. Ще оцелеем не защото сме силни и не чрез силата си. Не може да бъдем по-силни от живота, кръговрата и времето. В степта оцелява този, който е мъдър. Ние сме силни, но мъдри ли сме? Ако сме мъдри, ще бъдем като степта, ще бъдем близо до Тангра и тогава ще ни има винаги. Мъдрият не иска да бъде най-силен. Мъдрият няма нужда да властва, той не се интересува от борби и битки. Мъдрият е като долината, за която ми разказа. Всички останали са армиите от цветя, които са привидно силни, но с времето силата им изтлява.“

откъс от първи том „Тохол“, поредица „Тангра“