Отличих ви сред останалите народи и ви избрах…

„Според колобрите българите имат най-голяма възможност да станат истински хора, защото още при Сътворението били създадени така. Накрая, за да им вдъхне живот, Тангра им дал от дъха си, който бил оренда, и им казал:

„Създадох ви воини на Тангра, най-добрите воини в света. Отличих ви сред останалите народи и ви избрах. Оставих българите да властват както в този свят, така и на Небето. Дадох ви „Да” – най-доброто бойно умение. Орисах ви да побеждавате. Вие трябва да сте господари на себе си и на света. Така че не бива от нищо да се боите!”

Тези думи дават сила на нашите багатури, на колобрите, те са най-често повтаряните от тумир. Всички българи смятат, че това е тяхното предимство пред останалите народи.

Това обаче според мен е химера. Не може да има народ от просветени хора. Такъв народ не може да оцелее. Освен това духовното израстване е личен Път, личен избор. Никой не може да те накара да следваш Пътя или да си духовен. Това или го имаш и го правиш, или не. Днес не може да се каже, че българите са „светли хора”, но е важно, че сред нас винаги е имало хора на духа. Всички те са оставили духовна следа. Всичко това е намерило отражение в това, което смятаме за наш племенен духовен Път. Това, което изповядваме, не е вяра и не е религия, така както го разбират другите народи. Тангризмът не е религия. Тангризмът не е вяра. Ние не вярваме в Тангра. Може да се каже, че в Тангра и в Бог вярват другите народи. На тях, понеже не са част от него и не следват неговия истински Път, им се налага да вярват. Да вярваш означава да приемеш нещо, което не можеш да си обясниш, нещо, което не ти е ясно. Да вярваш означава да не докосваш това нещо, да не го подлагаш на съмнение, да не се взираш в него, да го пазиш като под похлупак, за теб то да бъде свещено. Ние не вярваме в Тангра. Понеже непрекъснато общуваме с него, понеже го чувстваме като част от нас, понеже сме негови продължения, понеже живеем в него, чрез него и като част от него, ние не вярваме в него. Ние живеем с Тангра. Останалите народи, понеже не притежават нашето учение, понеже не са облагодетелствани да получават оренда като нас, понеже Тангра не се спуска в техния боен строй и не воюва рамо до рамо с воините им, понеже на тях светът на алповете не им е познат, са принудени да вярват…“

откъс от историческата поредица „Тангра“, автор Токораз Исто

Според едно древно пророчество всеки българин трябва да съчетава в душата си три същности

Според едно древно пророчество всеки българин трябва да съчетава в душата си три същности. Първата е на мъдрец и просветен човек. Този път се нарича Пътят на човека. Някога тези хора са се представяли от една древна българска секта от слепи разказвачи – тумир. Тази традиция в България продължава до края на ХІХ век и е била олицетворявана от слепите-разказвачи гъдулари. Другата същност, която трябва да притежава всеки българин, е тази на воина. Това е Пътят на воина. В древността всички българи са били воини, боили, багатури и тиуни. Третата същност е тази на духовен човек. Това е Пътят на колобъра.

В пророчеството се казва, че всеки истински българин трябва да бъде просветен човек. Но за да стане истински българин, той трябва да съчетава в себе си воин, мъдрец и разказвач и духовник. В многотомната история „Тангра“ авторът е описал какво представлява българинът.

В знака „тангристки кръст” е закодирано знанието за тази най-съкровена тайна, как може отново да бъде създадена Велика България. В голям мащаб той символизира начина, по който се е управлявала древната българска държава – саракт, в която канът е стожерът или копието – туг, воините са мечовете, а колобрите са щита. А в малък мащаб символизира всеки български воин – копието е гръбнакът, ръцете са мечовете, а гърдите и торса са щитът. Копието с конската опашка символизира връзката на нашия народ с Тангра. То показва оста на орендата и върхът му като молитва е насочен към бог. Освен това долният край на копието идва от земята, средната част е скрита зад щита и оръжията, а горният край сочи към небето. В този смисъл долният край показва, че народът ни идва от древността и носи със себе си миналото. Днес силата е вложена в народа и дори да не се вижда, е скрита в него. Народът е щитът, а силата е тугът, който народът брани. В бъдеще силата пак ще ни води към Тангра…

Всъщност това бяха четири знака на Тангра слети един в друг. Тангристкият кръст олицетворява легендата за българите, че България ще я има, когато се съберат трима: колобър, багатур и тумир и накрая се появи канът ювиги.

Най-отдолу бяха тумир, това бяха обикновените хора. Това беше Пътят на хората. Отдясно се намираха воините. Те бяха силните, затова държаха дясната страна. Лявата страна беше на духовността, на колобрите. Горната страна беше на кана. Тя осъществяваше връзката с Тангра – Бога-Небе. По нея протичаше основната оренда.

 Всичко това е описано подробно в поредицата „Тангра“ на Токораз Исто

Тангра ли е било името на българския бог?

Наистина, никъде няма сигурен източник, който да доказва, че името на българския бог е било Тангра, освен на две места, където е загатнато, че може би е било точно така. Българската история винаги е била разкъсвана между учени, които са теглели чергата в собствената си посока. В изгода на някои от Великите сили това гнусно смесване на политика и конюнктура с история според мен е недопустимо. Не може да се нарече учен човек, който предварително е решил какво иска да докаже. След Освобождението по разбираеми причини групата, която се опитва да докаже, че българите нямат нищо общо с тюрките и че българският бог не се нарича Тангра, е най-голяма. И днес много хора държат името на българския бог да не е било Тангра, но това има малко общо с науката. След Освобождението различни групи са се опитвали да ни внушат, че българите сме славяни, че сме скити, че сме вярвали в някакви странни богове. В последно време изключително модерна стана тезата, че сме от сарматски произход (северноирански). Това е вярно, но някои хора стигнаха до там, че опитват да внушат, че сме зороастрийци. Те твърдят, че дори били открили храм в Плиска с правоъгълна форма, който бил зороастрийски. Знае се обаче, че зороастрийците, освен култ към огъня, който подробно съм разгледал в трета част „Шатру“ на романа „Тангра“, са приковавали телата на мъртвите върху каменни кули, за да изкълват птиците месата им. В България такива кули не са намерени. Българите не са славяни, разбира се, във вените ни има славянска кръв, така както има остготска, куманска, тракийска и най-много българска. Българите наричат своя бог Бог и като такъв той преминава и в християнската традиция. Формулата, която византийските императори използват, при българите е много различна. Нашите владетели най-често пишат за себе си: „От Бога владетел“, като не указват за кой бог става въпрос, но във всеки случай не и за Христос. (Това е станало, защото българските колобри и тумири застават зад християнството и решават да скрият тайните на нашата вяра в християнството. Това е причина българите само няколко години, след като официално са приели християнството, да създадат ереси. Този процес на прикриване на тангризма и внедряване на тайните на колобрите в християнството подборно ще бъде описан в романа „Покръстването“, който ще издадем след романите „Тангра“ и „България“.) Все пак най-вероятното име, с което поне в началото те са наричали своя бог, е Тангра, то има връзка още с шумерския Денгир, с Едфу от Бехдет. В поредицата „Тангра“ аз разказвам за седемте свещени стъпки на българите по земята и смятам, че на различните места сме наричали бог с различно име, но най-важното нещо е не името, а това, което сме влагали зад него. На това са посветени изследванията ми. За съжаление хора чели няколко книжки се опитват заради заглавието на моята книга да проведат спора дали Тангра е бил богът на българите, Ахура Мазда или Перун, а някои безумци твърдят, че сме били християни още преди Христос да е бил роден. На всички тях бих препоръчал да четат книгата и да опитат да вникнат в идеите, вложени в нея, защото там е заложен кодът за духовно израстване на всеки един от нас, единение и оцеляване на България. Моят съвет е по-малко крещете, не говорете, когато няма какво да кажете, слушайте, мълчете и четете!

Аз произлизам от един народ, който населяваше Великата степ…

„– Аз произлизам от един народ, който населяваше Великата степ. Там където зеленият цвят на степта се слива със синьото небе и само сутрин и вечер кървавият залез и изгрев вкарват клин между тази неразривна връзка. Там хората са в непрекъсната връзка с природата. От там, от онова място идвам аз. Ние сме великите ездачи на степта. Нашите души не са ограничени от стени и прегради. Такава е и нашата вяра. Ние вярваме в един бог, силен и свободен като нас, създател на всичко около нас, на природата, на небето и земята, на най-силния воин, на най-красивия кон и на най-нежната тревичка. Този бог ние наричаме Тангра.

– Чували сме за този бог, това не е ли богът на онези скити, които живеят на изток? – каза Аспасий.

– Не! Повечето хора, които са идвали да изследват степта, бъркат народите в нея. Ние не сме скити и не сме тюрки, макар да сме живели на едно място, защото ние, народите на степта, се движим и се случва един народ след време да живее върху земята на друг народ. Ние не сме така привързани към едно място и не градим държавите си около територията, а около народа си. По това ние се различаваме от останалия, „цивилизования” свят. Ние държим на Небето, което винаги е едно и също и е над нас. Небето е нашият бог. Вие обратно на нас се прекланяте повече пред земята, вашите държави се определят от земята, върху която живеете. Вие живеете върху тези територии от хилядолетия и ги браните като живота си. Може би затова сте много по-привързани към тленното и към материалния свят. При нас Тангра е най-важен и макар да сменяме територията си, ние винаги оставаме с Тангра в сърцата си. Ние виждаме Тангра в тревичката, в пеперудата, в слънчевия лъч или в полъха на вятъра.

Останалите народи в степта вярват в Тенгри, но той е малко по-различен бог от нашия. Така народите ни, отвън погледнати, са еднакви, но ние сме различни…“

откъс от поредицата „Тангра“

Този символ показваше, че канската власт е поверена на кана лично от Тангра

„…Единствената „украса” се намираше зад гърба на кана. Това беше един сребърен боен български щит, върху който беше изкован знакът на бог Тангра, зад него от двете страни бяха кръстосани меч и сабя, а най-отзад по средата изправено стоеше бойното знаме на българите – туг. То представляваше копие с конска опашка на върха си. Всичко това беше поставено зад гърба на кана и внушаваше, че канската власт е поверена на кана лично от Тангра. Щитът олицетворяваше защитата на народа и на нашата религия. Мечът символизираше личните воински и доблестни качества на всеки български воин. Мечът е лично оръжие и най-често се използваше в единични двубои, затова той олицетворяваше личните бойни качества на всеки българин. Сабята бе оръжие, което се използваше в конна битка при вихрена атака, тя символизира единството, тактическите качества на българите и показваше българските воини в общите действия като армия и войска.

Докато щитът символизираше отбраната и защитата, мечът и сабята показваха нашата мощ и силата ни и в нападение. Копието с конската опашка символизираше връзката на нашия народ с Тангра. То показваше оста на орендата и върхът му като молитва бе насочен към нашия бог. Освен това долният край на копието идваше от земята, средната част беше скрита зад щита и оръжията, а горният край сочеше към небето. В този смисъл долният край показваше, че народът ни идва от древността и носи със себе си миналото. Днес силата е вложена в народа и дори да не се вижда, е скрита в него. Народът е щитът, а силата е туга, който народът брани. В бъдеще силата пак ще ни води към Тангра…“

откъс от многотомната история „Тангра“

Няма как да живеем в общество от нов вид, ако ние сме старите

Токораз Исто за протестите в България

„Аз смятам, че протестите са напълно заслужени, защото хората твърде дълго бяха лъгани и малтретирани и беше подменяна тяхната воля. Искрено съм учуден и възхитен от това, че много от хората показаха изключителна зрялост, че не се поддадоха на провокации и запазиха яснота на исканията си. От много години чрез книгите си се опитвам да събудя българите и сега съм щастлив, когато виждам блясъка в очите им. Виждам желанието им да постигнат нещо повече от това да натъпчат търбусите си и да ги излъжат за пореден път. Много хора чувстват напъна на орендата и говорят за това, че трябва да се смени системата. Повечето от тях обаче не разбират това, което казват. За да се постигне смяна на системата, трябва да се стигне до „матрицата”. Единственият шанс да се постигне свобода е чрез разрушаване на „матрицата”. Следващата крачка е да осъзнаят „матрицата” или социума и да се изправят срещу него. Колкото и да се променя системата, ако не се надрасне „матрицата”, свобода не може да се постигне. Анархията също не е решение.

В протестите има едни хора, които се борят, за да напълнят тумбаците си, да излеят натрупания гняв или да не плащат несправедливо големите сметки. Техният устрем ще спадне пръв. Други се борят за свобода. Те обаче също ще спрат, когато се промени това, което наричат „система”.

Истинската промяна може да настъпи само ако хората надраснат „матрицата”. Това обаче не може да стане чрез социума. Хората в социума са оковани, несвободни и е задължително да бъдат експлоатирани. Върху този принцип съществува „матрицата”, тя изчерпва жизнените сили на всички, които участват в нея. В „матрицата” дори тези, които са на върха на пирамидата, не са свободни.

Според мен българите имат шанс да създадат нов свят, който дори не мога да нарека обществено-социална система. Той ще бъде отрицание на „матрицата”. В нейната основа може да стои единствено свободата.

За да се разруши „матрицата”, хората трябва да са духовно будни, просветени и осъзнати. Когато искаш да се пребориш с „матрицата”, трябва да разбереш, че всичко започва от човека и той проектира в „матрицата” себе си. Борбата трябва да започне от самите нас. Човек трябва едновременно да преследва пътя на освобождаване отвън и на смъкване на собствените си окови.

Знам, че много хора няма да ме разберат и ще сметнат, че това са просто думи. Няма как да живеем в общество от нов вид, ако ние сме старите. Не може да не сме зрели, да сме безотговорни, егоистични и зли, а обществото да е добро.

Много хора смятат, че пиша утопии и написаното в книгите ми е само философия. Искам да кажа, че всичко, което съм описал, е истинско и може да се живее по този начин. Искам да заявя, че в България има кан ювиги, тумири и колобри, България отново е жива, жив е българският саракт, орендата пулсира във вените ни, „Да” е живо, има живи българи (просветени хора).

Аз знам, че много хора са вдъхновени от книгите ми, но в същото време осъзнавам, че всеки ги разбира докъдето може да вникне в тях. За съжаление днес хората  не са готови за Велика България (Епохата на Водолея). Смятам, че те все още са оковани от страхове, вяра, скрупули, от идеи за любов, щастие. Всичко, което пиша в книгите си, е личен Път, той не може да бъде постигнат отвън, не може да бъде наложен и изискан. Всеки сам ще измине своя Път и ще създаде Велика България, когато е готов за това. Аз съм в саракта и ви очаквам!“

Българите бяха призвани да запознаят човечеството с един нов тип организация на света

„– Има един народ, който може да се изправи срещу Европа и да я победи. Не с армия и сила, а с идеи. Европа досега не се е изправяла срещу такъв враг, не е виждала такъв народ. Той е носител на Светлината. Неговият бог му е завещал да има мисия сред народите. Те носят в себе си идеята за друго устройство на света, един свят от осъзнати личности, а не социални същества оформени в държави. Такъв е мирогледът на съвременните хора.

(бел. на автора – това е актуално и в наши дни, и днес вниманието и погледът на индивида е насочен навън, а не навътре. Хората живеят в общества, структури, родове, но не познават себе си. Те не обръщат внимание на вътрешния си живот, а се самоопределят чрез другите, като непрекъснато се оглеждат в тях.)

Този народ обаче носи познанието за изграждането на империя от друг тип, в която човекът и неговият вътрешен свят ще бъдат най-важни, ще стоят в центъра. Не обществото, а човекът. Свят, в който всеки преди всичко ще се самоизгражда и работи със себе си. Няма да се подчинява на общи правила и морал, няма да допуска да бъде мачкан от групата. Това ще бъде друг свят. Всеки човек ще се бори да постигне Бог, но не по начина, по който това се прави в съвременния свят, чрез религиите, чрез литургии, шествия, събиране в черкви, а лично, като прекара духовния си Път през себе си, като изследва лично Бог. Този народ трябваше да научи хората как да живеят осъзнато, как да премахнат вярата от живота си, как да издигнат съществуването си на качествено ново ниво.

– За хуните ли говориш? – попита Орест, а Есла гледаше неразбиращо.

Авитохол не каза нищо. Той говореше за българите. Чак сега започна да разбира мисията, с която народът му беше натоварен от Тангра. Едва сега осъзна, че до този момент всички империи всъщност бяха една империя. Индия, Персия, Константинопол, Египет, Европа, всички те бяха една и съща империя. Общество. Социум. Това дядо му беше наричал „матрица”. В основата на тези империи неизменно бе стояла винаги една и съща „матрица”. Хората в тях бяха носили това познание. Българите бяха призвани да запознаят човечеството с един нов тип организация на света. Не просто нова империя, а империя на духа, която отрича и разрушава останалите империи, които могат да се нарекат империи на благата. Този малък народ беше натоварен от Тангра с велика мисия…

– Един ден този народ трябва да изпълни мисията си. Може би това няма да стане скоро. Може би аз няма да съм жив. Вероятно светът тогава ще е друг. Тангра обаче иска светът да има няколко пътя, по които да се развива. Пътят… – Авитохол мислено добави „на българите” – е нужен на Тангра – при тези думи българинът като обсебен стана и излезе навън. Там цареше мрак. Авитохол се отдръпна встрани и падна на колене под някакво дърво. След това започна да мълви припряно някакви думи. Всеки, който го погледнеше, би си помислил, че човекът е обладан от религиозен порив, но не беше така. Устните му се движеха сами и мълвяха: – Винаги трябва да има българи и то не такива, родени като българи и живеещи като прасета. Винаги трябва да има просветени хора на духа – българи, хора светли, живеещи осъзнато, воюващи с „матрицата” в себе си и обществото. Този Път ни е завещан от Тангра! Това е Пътят на българите! Аз трябва да съхраня и запазя Пътя на българите! Да го предам на своите наследници! Аз трябва да поведа война срещу Европа и империите на материалното! Аз съм Авитохол! Аз съм Посветеният! Аз съм призваният от Тангра!

Авитохол повдигна двете си ръце към Тангра. Той не се молеше, нито общуваше с Тангра, а чувстваше орендата и я прие с разтворени обятия.“

откъс от поредицата „Тангра“

България беше нещо много по-силно, истинско и по-желано от него от целия свят

„…Българинът оседла великолепното животно. Помилва меката му муцуна, конят тръпнеше от допира със своя господар. Авитохол гледаше като омагьосан потръпващите, разширяващи се ноздри на животното. Той мечтаеше да лети върху гърба на този жребец. Kолкото и да обикаляше света, в него бе вродено чувството да бъде номад. Искаше да владее света от седлото на Аспа. Мечтаеше да бъде свободен, да се носи над степта, да прелита над широките свободни пространства. Това всъщност бе неговата представа за свобода, за живот и сила. Каквото и да правеше, стигаше все до това: да има един кон, едно седло и да притежава целия свят. Авитохол не се блазнеше от дворци, злато, имоти, пари. Неговият копнеж бе свободата. „Можеше ли да стане истински Световен владетел?” – това се питаше българинът. Или каквото и да станеше, той щеше да си мечтае за своето малко царство, за своите българи, за багатурите. Авитохол милваше черната, потръпваща муцуна на Аспа и се питаше: „Беше ли готов, имаше ли мащаб в душата си, за да властва над света?” В един момент се замисли. Защо му беше светът? Светът бе многолик и в същото време безличен. Да владееш хора беше безсмислено. Всеки човек беше отделен свят. Как да владееш всички светове? Само Бог можеше да владее света. Авитохол мислеше и за религиите. Какво като християнството беше огромна религия, след като всеки християнин вярваше в нещо свое си. Посветените сред християните се бяха отделили и се наричаха гностици. Останалите вярваха в различни, повърхностни, често смешни и недостойни неща. Християните се молеха, вярваха и бяха подвластни на страховете си. Това, което изповядваха, не беше религия, а нещо безформено, аморфно и безлично…

Съвсем друго нещо беше тангризмът. Всеки тангрист беше посветен и просветен човек. Той беше човек на духа, на самоосъзнаването. Да наричаш себе си тангрист означаваше ниво, отношение към света, към себе си и Бог. Авитохол се замисли. Дали искаше да бъде християнин само за да бъде частица от една от най-големите религии? Нуждаеше ли се душата му на воин от това? Не! Нямаше нужда да бъде част от нещо значимо, за да бъде щастлив, да бъде себе си. Авитохол беше завършен човек, той беше достатъчен на себе си. Той беше воин. Нямаше нужда да бъде част от силна армия, за да бъде силен воин. Авитохол можеше да върви по Пътя си сам. Той предпочиташе да бъде сам. Всъщност през целия си Път беше научил това, че само когато върви сам по Пътя, може да измине истински своя Път. Воинът е воин само когато е насаме със себе си и Пътя си. Едва сега разбра, че не искаше да бъде Световен владетел и да владее всички народи. Душата му на воин копнееше да възроди България. България беше нещо много по-силно, истинско и по-желано от него от целия свят. Авитохол искаше да създаде нещо смислено, да се бори за нещо, което си заслужава. Той трябваше да създаде отново България. Българите щяха да бъдат живи, докато го имаше него. Той беше последният българин. Вече знаеше своята мисия. Трябваше да поведе Аспа. Трябваше да измисли как да възроди България…“

откъс от шести том „Атила“ от поредицата „Тангра“