Тези три цвята са краските на българите

„Авитохол бе потънал в някакво странно състояние. Изведнъж с възторг се отдели от саракта, в който бе потънал. Какво бе най-важното нещо, до което бе достигнал: че всеки българин трябва да съчетае в себе си три души и да следва Пътя на воина (багатура), Пътя на монаха (колобъра), Пътя на човека или на знаещия (тумира) и тогава в него ще се появи орендата, божественото прозрение; то ще бъде спуснато от Небето към него, това е Пътят на владетеля (кана).

Така всеки, по всяко време, можеше да стане българин. Българин е не толкова категория на човек, принадлежащ към народа на българите, колкото състояние на духа и Силата (орендата). Не по кръвта и наследството се определя дали си част от този народ. Изведнъж Авитохол разбра, че неправилно нарича хората българи и това поражда объркване и неяснота, защото всеки роден българин можеше да претендира, че е „просветен човек”, без да е такъв.

В следващия момент той отвори очи и видя знака, който бе нарисувал върху медния си щит. Знакът бе напълно симетричен. Авитохол мислеше дали ще има някакво значение за българина по кой от пътищата ще поеме? Той бе тръгнал като воин, а може би като шаман бе поел по Пътя на колобъра. Сега не можеше да определи по кой път точно бе тръгнал. Скоро разбра, че всъщност можеш да изминеш тези пътища само едновременно. В света имаше много воини, но много малко от тях можеха да са едновременно знаещи и да живеят живот на обикновени хора, да превърнат живота си в Път, трудно им беше да бъдат и примирени. Изведнъж Авитохол разбра, че Пътят на българина се изминава отвън едновременно от всяка същност – като воин, духовник, знаещ и владетел, и се върви навътре към сакралното, към кръста в центъра; в същото време се изминава отвътре – от центъра, навън. Това олицетворяваше едновременния, двоен път – на себепознанието и самоусъвършенстването.

Авитохол се изненада колко много знания всъщност бяха вплетени в тангристкия кръст. Този знак продължаваше да разкрива тайните си пред него. Колкото повече го гледаше, толкова повече разбираше, но не само неща свързани със самия знак, а духовността на човека и това, което трябваше да представлява българинът.

Мъжът свали своя щит. От одеве се взираше като омагьосан в него. Ирник искаше да види какво толкова гледаше баща му. Той бе видял нарисувания от него знак, но му се струваше, че има и още нещо.

– Конската опашка при българите, поставена върху копие, е нашето знаме, тя е нашият флаг – каза Авитохол. – Както християните вървят с хоругвите пред войската си, така ние носим туга. Тугът е гръбнакът на народа ни, нашата ос, по която се спуска и издига орендата, тя е оста на Вселената.

В арийските народи всяко съсловие се отбелязва с различен цвят. Свещените български цветове са три. Червеният цвят е цветът на воините. Той е като цвета на кръвта. Зеленият цвят е на тумир, а белият – на колобрите. Тези три цвята са краските на българите. Воините са основата, те трябва да бъдат поставени най-отдолу. После са тумир, които са връзката между воините и народа, и духовниците – колобри. Най-отгоре с глави в Богa-Небе са колобрите. Ако някой ден България има знаме, то трябва да бъде съставено от тези три цвята и да бъдат наредени в тази последователност: бяло, зелено, червено. Така се разделя и човешкото тяло. Отдолу е червеният цвят, символизиращ енергията, по средата е неутралният – зеленият, а най-отгоре е главата, чистотата и белият цвят, цветът на орендата…“

откъс от многотомната история „Тангра“

Тези три цвята са краските на българите

„Авитохол бе потънал в някакво странно състояние. Изведнъж с възторг се отдели от саракта, в който бе потънал. Какво бе най-важното нещо, до което бе достигнал: че всеки българин трябва да съчетае в себе си три души и да следва Пътя на воина (багатура), Пътя на монаха (колобъра), Пътя на човека или на знаещия (тумира) и тогава в него ще се появи орендата, божественото прозрение; то ще бъде спуснато от Небето към него, това е Пътят на владетеля (кана).

Така всеки, по всяко време, можеше да стане българин. Българин е не толкова категория на човек, принадлежащ към народа на българите, колкото състояние на духа и Силата (орендата). Не по кръвта и наследството се определя дали си част от този народ. Изведнъж Авитохол разбра, че неправилно нарича хората българи и това поражда объркване и неяснота, защото всеки роден българин можеше да претендира, че е „просветен човек”, без да е такъв.

В следващия момент той отвори очи и видя знака, който бе нарисувал върху медния си щит. Знакът бе напълно симетричен. Авитохол мислеше дали ще има някакво значение за българина по кой от пътищата ще поеме? Той бе тръгнал като воин, а може би като шаман бе поел по Пътя на колобъра. Сега не можеше да определи по кой път точно бе тръгнал. Скоро разбра, че всъщност можеш да изминеш тези пътища само едновременно. В света имаше много воини, но много малко от тях можеха да са едновременно знаещи и да живеят живот на обикновени хора, да превърнат живота си в Път, трудно им беше да бъдат и примирени. Изведнъж Авитохол разбра, че Пътят на българина се изминава отвън едновременно от всяка същност – като воин, духовник, знаещ и владетел, и се върви навътре към сакралното, към кръста в центъра; в същото време се изминава отвътре – от центъра, навън. Това олицетворяваше едновременния, двоен път – на себепознанието и самоусъвършенстването.

Авитохол се изненада колко много знания всъщност бяха вплетени в тангристкия кръст. Този знак продължаваше да разкрива тайните си пред него. Колкото повече го гледаше, толкова повече разбираше, но не само неща свързани със самия знак, а духовността на човека и това, което трябваше да представлява българинът.

Мъжът свали своя щит. От одеве се взираше като омагьосан в него. Ирник искаше да види какво толкова гледаше баща му. Той бе видял нарисувания от него знак, но му се струваше, че има и още нещо.

– Конската опашка при българите, поставена върху копие, е нашето знаме, тя е нашият флаг – каза Авитохол. – Както християните вървят с хоругвите пред войската си, така ние носим туга. Тугът е гръбнакът на народа ни, нашата ос, по която се спуска и издига орендата, тя е оста на Вселената.

В арийските народи всяко съсловие се отбелязва с различен цвят. Свещените български цветове са три. Червеният цвят е цветът на воините. Той е като цвета на кръвта. Зеленият цвят е на тумир, а белият – на колобрите. Тези три цвята са краските на българите. Воините са основата, те трябва да бъдат поставени най-отдолу. После са тумир, които са връзката между воините и народа, и духовниците – колобри. Най-отгоре с глави в Богa-Небе са колобрите. Ако някой ден България има знаме, то трябва да бъде съставено от тези три цвята и да бъдат наредени в тази последователност: бяло, зелено, червено. Така се разделя и човешкото тяло. Отдолу е червеният цвят, символизиращ енергията, по средата е неутралният – зеленият, а най-отгоре е главата, чистотата и белият цвят, цветът на орендата…“

откъс от многотомната история „Тангра“

Време е да напишем своята история и да я прочетем със собствените си очи

„За живота на Атила има разказани много лъжи. Една от тях е срещата му с папа Лъв І Велики, когато за пръв и единствен път римски папа посреща чужд владетел, пада на коляно пред него и моли за милост над Рим. Папата плаче и трепери от страх пред страховития владетел. Атила пощадява града и Италия, но отнема цялото злато на Ватикана. По-късно тази среща е разказана по съвсем различен начин. Рафаел в картината си („L’Incontro di Leone Magno con Attila“, 1514г., Рафаел Санцио да Урбино) рисува Атила като страхливец. Християните разказват лъжата, че като видял папата, Атила се разтреперил. В това време над главите на двамата мъже летели свети Петър и Павел и, признавайки тяхната мощ, а с това и силата на християнството, каганът на хуните се сринал на земята и запълзял пред папата. Тази сцена е типичен пример за това как истината може да бъде извъртяна и представена по съвсем различен начин.

В нашата история също много сражения са били „изкривени“ от хронисти. Това се отнася и до нашите християнски автори, които превратно са описали не само битки. Само няколко години след като насилствено ни е било наложено християнството, те пишат презрително за своите славни и достойни предци като за „онези варвари“, „езичниците“. Така превратно е разказана историята и за Владимир Расате, който отначало е описан като достоен и смел владетел, но когато се връща към отческата си религия, за него вече се говори като за куче, неверник, отстъпник и се използват всякакви обидни думи. Симеон и Борис също са описани невярно и превратно. В своите книги „България“ и „Покръстването“ ще се опитам да развенчая пропагандата на подобни лъжи, описани и внушавани ни най-вече от византийските и християнски източници. Неведнъж съм казвал, че за съжаление нашата история винаги е била писана от враговете ни. Време е да напишем своята история и да я прочетем със собствените си очи, да я осветим със собствените си умове. Аз съм Токораз Исто, което означава „тумир“, но в същото време съм воин, колобър и кан. Последвайте ме в това пътешествие към нашите корени, за да разберем настоящето и да създадем бъдеще за себе си и децата си! Това бъдеще не е задължително да бъде свързано нито с територия, нито с държава, то е в саракта. Тази книга създава и възражда саракта на българите!“ – Токораз Исто

За да бъде създадена отново България, орендата действа по определен начин

Старецът спря и се усмихна. Личеше си, че дългото обяснение го е уморило, но усмивката показваше, че е доволен. Помислих, че разговорът за тази вечер е привършил. Все пак останах малко разочарован. Тумир беше казал, че ще ми съобщи нещо важно, но нещата, които ми каза, не ме впечатлиха особено, аз в общи линии ги знаех. Не ги бях чувал толкова добре обяснени, но не ми бяха съвсем непознати.

Докато чаках да приключим, старецът заговори и аз разбрах, че се бях лъгал. Истинският разговор явно тепърва предстоеше.

– Най-съкровеното знание за орендата е, че тя може да се скрие, но не и да изчезне. Мисията на всеки българин е България да се запази, да оцелее и да пребъде. Както в началото, така и в края на света цялата земя трябва да бъде само българска и ние ще бъдем хората, които ще се изправим пред нашия бог Тангра и ще му покажем какво сме успели да направим на земята и на какво сме научили останалите народи. И ако Тангра хареса това, ще ни остави, ако ли не, ще ни унищожи и ще направи друг народ свои любимци, но за да стане всичко това най-важното е да се запази България и българите да оцелеят. Няма значение къде в пространството ще се намира България, по-важно е да я има като духовна територия. Това сътворение на света може да се нарече българско. Това е епохата на българите и така ще бъде, докато животът не бъде унищожен.

Нещо като че ли изпълни гърдите ми. Сега бях сигурен, тумирът наистина беше най-умният човек на земята и беше посветен в най-дълбоките тайни на Вселената. Много пъти бях чувал българите да говорят за мисията, с която Тангра ги е натоварил, но мисля, че в повечето случаи и те самите не бяха наясно с тази мисия. Едва сега разбрах, че старецът ми разкрива именно тази мисия. Едва сега осъзнах колко са дълбоки познанията на човека, седящ пред мен.

– За да се запазим и оцелеем, орендата позволява целият ни български народ да съществува в спадове и възходи за дълъг период от време. Тя позволява целият народ да се покръства и дори да приема други богове, но орендата винаги остава. Тя понякога излиза и разбужда целия ни народ и така знанието за Тангра и българското се събуждат отново. Това досега винаги е спасявало нашия народ и го е предпазвало и в най-суровите му изпитания. Дори когато другите народи около нас са изчезвали и са били претопявани или изтривани от лицето на Земята, ние сме оцелявали. В такива тежки моменти ни е спасявала орендата, която ни е позволявала да бъдем силни и едновременно с това гъвкави и устойчиви. Орендата ни учи да бъдем търпеливи, да издържаме и да се опираме на Силата.

Но сега слушай най-важното нещо, защото няма откъде да чуеш тази история и няма кой друг да ти я каже. За да бъде създадена отново България, орендата действа по един определен начин. Тя се събужда в душите на трима души. Единият от тях е боил (воин) и неговата задача е да възроди българското бойно изкуство. Той обикновено се чувства воин от момента, в който се роди, и е волеви, силен и търпелив. Освен всичко друго той има задача да брани останалите хора, у които се събужда орендата. Другият човек, у когото се събужда орендата, е тумир. У него се събужда интерес към историята на българите, той бива насочван и открива всички знания, които са нужни на българския род. След време той открива, че „знае” всичко, което е нужно. Това е човекът на знанието. Третият човек, у когото се събужда орендата, е колобър. Той открива истините за древната религия на българите и е в единение с Тангра. Ако се налага, Тангра ще му донесе знамение за осъвременяване на собственото му духовно учение.

Така България може да съществува отново само ако тези трима българи се съберат. И е казано, те ще се познаят и по магическия Път ще призоват и четвъртия човек, у когото се е събудила орендата, а той е владетелят – канът. Защото е казано – един трябва да властва над българския народ и той ще бъде от рода Дуло.

Когато се съберат четиримата, могат да създадат отново България, защото носят в пълнота познание за нея.

Знам, че съществува един знак, в който е закодирано всичко това. Този знак се нарича „тангристки кръст” и в него е закодирано знанието за тази най-съкровена тайна.

– А какво представлява тангристкият кръст, учителю? – поинтересувах се аз. Беше ми толкова интересно това, което тумир разказваше, че не бях усетил как вече бяхме говорили почти цяла нощ. Въпреки дългия разговор, старецът изглеждаше свеж и очите му блестяха със страст. Той като че ли се зареждаше от силата, за която говореше. Очаквах той да се опита да ми нарисува тангристки кръст, но вместо това каза:

– Само върховният колобър може да ти покаже тангристкия кръст, той го носи като медальон около врата си. Медальонът и канският пръстен показват, че зад него застава канът и цяла България или канът колобър и цялото съсловие на колобрите.“

 откъс поредицата „Тангра“

схема тангристки кръст:

Българите бяха хора на дълга и честта

„Дългът и честта са две категории, които определят поведението на воина. Честта е пряко свързана със самоуважението. Много хора смятат, че за тях златото е най-важно, други твърдят, че това са децата, любимите им хора, трети считат себе си за най-важни, но всички те грешат. В основата на всеки човек стои самоуважението. То ни дава сила да понесем себе си, да приемем своите слаби страни и несъвършенства. Самоуважението е най-съкровената територия на всеки човек. Само по себе си то е нищо и се нуждае от реализация. Най-жестоко наранен е човек, чието самоуважение е засегнато. Затова приятелите могат да нараняват по-лошо от враговете. Реализацията на себеуважението в света, отражението му се нарича уважение. Голямото самоуважение изисква голямо уважение. Човек чувства, че има проблем, когато има разминаване между големината на самоуважението (самомнението) и уважението, което демонстрират заобикалящите го. Всеки човек се оглежда в околните като в огледало. Там той иска да види себе си колкото се може по-близо до представата, която има за себе си.

Честта предшества себеуважението. Това е поведение, на което всеки воин се подчинява. Различните воини могат да имат различна представа за честта. Честта е лична територия, в която воинът не допуска никого. Тя обуславя един периметър, в който той осигурява своето достойнство. Който прекрачи тази граница, засяга честта на човека или воина.

Честта определя поведението на воина и той твърдо следва пътя, който тя му подсказва. Именно тя обуславя твърдостта в поведението и неотстъпчивостта в постъпките. Честта понякога ни кара да вземаме ирационални решения. Ние осъзнаваме, че именно тя ни води към загуби, понасяне на болка и лишения, дори гибел, но след като нашата чест го изисква, нищо не можем да направим. Знаем, че за „нормалните хора” понякога нашите битки изглеждат безсмислени и ненужни, но за нас те са въпрос на живот и смърт, защото дори не можем да си представим да изживеем живота си без чест. На хората, които не уважават и не познават честта, не може да се обясни нищо за нея, защото за тях тя не съществува.

Българите бяха хора на дълга и честта. Ние знаехме, че дългът е предадената и наследена чест от нашите предци. Дълг означава, че ние сме длъжни пред тяхната чест и памет, защото те са ни завещали своята неопетнена чест. И от момента, в който се наречем българи, ние вече сме длъжни на воините живели преди нас, на нашите деди, защото носим същото име като тях, макар да не сме достойни и още да не сме защитили честта си. Българите осъзнаваха колко свято е името, което носеха. Заради това име бяха загубили живота си толкова достойни хора, че цял живот да воюваха, нямаше да могат да се отблагодарят за това, което предците са им завещали, и нямаше да могат да върнат този дълг. Всеки един от тях се опитваше да живее така, че да върне дълга и да се прослави дотолкова, че да има право да се нареди до своите предци, a името му да бъде запомнено и разказано от тумир. За да стане това, ти трябва да върнеш своя дълг, да се изравниш в саракта с най-великите воини и чак след това да изсечеш името си и това, което си сътворил, в разказите на тумирите и каменната твърд на нашия Бог-Небе.

Доблестта и достойнството произлизат от честта и са част от нея.

Воините на всички народи използват честта, дълга, доблестта и достойнството като оръжия или се прикриват зад тях като щит. Те казват: „Върша злини, защото честта ми бе засегната!” Тук е разликата между всички останали воини и българите. Това е разликата между Торе и „Да”. Ние също сме мъже на честта, непрекъснато усещаме дълга към предците си. Ние имаме доблест и достойнство, но знаем, че всички тези са от малката същност на човека. Те произлизат от желанието на слабото дете в нас да порасне, да бъде силно и значимо, да се държи безупречно, да стане голям воин, да бъде забелязано и оценено. Ние осъзнаваме, че в основата на тези качества стои комплексът за незначителност и непълноценност. Българите сме такива, но се опитваме да осветлим своите тъмни кътчета, да ги обясним, да се подчиняваме на разума. Всяка външна битка ние насочваме навътре към себе си. Ние сме воини на двата пътя, хора на тангристкия кръст. Ние следваме повелите на Българския Бог.“

откъс от многотомната история „Тангра“

Истинският воин не служи на егото си, а го изгражда като свой противник и воюва срещу него

„– Пътят на воина има някои дефекти, в основата на всички тях стои егото. Човекът тръгва и воюва чрез егото си, той постига целите си, но всички те са продиктувани от егото. Целта е да се преодолее егото, а не да се задоволява, защото, колкото повече му даваш, толкова по-силно става то. Егото на човек е безкрайно и е голямо, колкото е голямо въображението му. Истинският воин не служи на егото си, а го изгражда като противника си и чрез яснотата на своето разбиране воюва срещу него. Всяка частица от победеното его той превръща в аз. Така се достига до момента на преодоляване на егото.

Всеки човек има три начина, по които може да се справи с егото и разделението в себе си.

Пътят на колобъра е, когато противникът се преодолява с противоположното. На воина се противопоставя добрината и мъдростта. На силата и агресията се противопоставя любовта. Всъщност думата „противопоставя” не е съвсем точна.

Пътят на воина е да го преодоляваш със същото. Срещу воина противник се изправя друг воин.

Пътят на тумир е, когато нещата се изследват и човекът опитва да ги опише, изведе и осмисли. Пътят на тумир е Пътят на мъдростта.

Истинският българин е човек, който използва и трите подхода едновременно. В душата на всеки българин живее колобър, тумир и багатур. Символът, който изразява тази борба и това състояние, се нарича тангристки кръст.

Помни! Силата идва със смирението! Воинът е смирен! Той знае, че всяка победа, колкото негова, толкова е и на Бог. Има случаи, когато победителят го е направил без чест, но в повечето случаи този, който побеждава, го прави с чест, а другите умират в безчестие!

– Значи силата на воините се определя от правдата? – попита Ирник.

– Не, от Бог! Силата и правдата произлизат от смирението, от липсата на воина. Когато човек разбере, че е единен, но не само със себе си, а когато прозре, че е едно с Вселената.“

откъс от многотомната история „Тангра“

Тангра изпратил на българите най-голямата сила – орендата

„Според едно древно българско сказание Тангра изпратил на българите най-голямата сила – орендата, тя трябвало непрекъснато да напомня на българите за Тангра. Тази сила е в основата на голямата сила на българите. Орендата е чудна сила, тя няма нищо общо със силата на другите народи. Те също познават вътрешната сила, но при тях тя не е с божествен произход. Личната сила те смятат, че е някаква човешка сила, но Тангра не им е разкрил божествената връзка, както е направил с нас, българите. На нас Тангра ни е разкрил как вътрешната ни сила да се слее с вътрешната сила на Бог, а неговата вътрешна сила е орендата. Орендата е част от нашия Път на извисяване, нашия Път на придвижване напред, тя е нашият духовен Път. Но орендата в същото време е и нещо повече, тя определя Пътя на движение на всеки един българин. Орендата предопределя съдбата на всеки български воин. Орендата не е само божия воля, тя дава свобода на всеки воин да има свободна воля. Тя дава свобода и не задължава българите, давайки им достатъчна свобода и свободен избор.

Орендата води българските воини по бойния и духовен Път. Това дали воинът ще допуснете тя да го води в живота му зависи изцяло от него. Тази сила е върхът в търсенето и проявите на така наречената „свободна воля”. Само воините притежават свободна воля и могат да се докоснат до орендата. Повечето хора нямат сила да приемат съдбата си и се страхуват от орендата, за тях е по-лесно да я отрекат. Това, че някой не признава Силата или се прави, че тя не съществува, не намалява съкрушителната й безмилостност.

Орендата води българите от седемте свещени рода и всеки, който е българин, притежава оренда. Щом човекът е роден българин, той завинаги остава такъв. Все пак има два вида българи – изявени и неизявени. Неизявените българи са тези, които имат оренда и тя ги води, но те дори не подозират за това. Дори да вярват в друг бог, да се нарекат с друго име или да се отрекат от себе си, те си остават българи и орендата продължава да ги води. Такива хора, ако приемат друга вяра, когато почувстват орендата, смятат, че ги води друг бог, но всъщност това е Тангра.

Източните народи наричат вътрешната сила – чи или ки, персите я наричат хварно, индусите – прана, християните – Свети Дух, а елините – пневма. Но всички тези народи преразказват за истинската сила или познават само някаква част от нея. И това кой и доколко да владее познанието за божествената сила зависи от колобрите – българските жреци на Тангра.

Тумирът като че ли се беше сетил нещо и вметна последните думи, но след това се върна към предишните си думи.

– Българите имат вярата, че орендата е толкова силна, че никога не изчезва. Ние смятаме, че каквото и да прави човек, каквато и вяра да приеме, както и да се нарича, с който и народ да се смеси, той запазва своята оренда. А орендата има следното свойство, тя може да стои скрита в продължение на поколения, но рано или късно се активира и избухва. А с това тя връща отново у човека познанието за истинското духовно учение на българите и истинския български бог – Тангра.

Има хора, които чрез делата си привличат орендата в себе си и й дават водещо място в живота си. Това са истинските българи. Те веднъж са българи, родени и притежаващи оренда, а после са хора на духа и на орендата – българи по Път и призвание.„

откъс от многотомната поредица „Тангра“

Според едно древно пророчество всеки българин трябва да съчетава в душата си три същности

Според едно древно пророчество всеки българин трябва да съчетава в душата си три същности. Първата е на мъдрец и просветен човек. Този път се нарича Пътят на човека. Някога тези хора са се представяли от една древна българска секта от слепи разказвачи – тумир. Тази традиция в България продължава до края на ХІХ век и е била олицетворявана от слепите-разказвачи гъдулари. Другата същност, която трябва да притежава всеки българин, е тази на воина. Това е Пътят на воина. В древността всички българи са били воини, боили, багатури и тиуни. Третата същност е тази на духовен човек. Това е Пътят на колобъра.

В пророчеството се казва, че всеки истински българин трябва да бъде просветен човек. Но за да стане истински българин, той трябва да съчетава в себе си воин, мъдрец и разказвач и духовник. В многотомната история „Тангра“ авторът е описал какво представлява българинът.

В знака „тангристки кръст” е закодирано знанието за тази най-съкровена тайна, как може отново да бъде създадена Велика България. В голям мащаб той символизира начина, по който се е управлявала древната българска държава – саракт, в която канът е стожерът или копието – туг, воините са мечовете, а колобрите са щита. А в малък мащаб символизира всеки български воин – копието е гръбнакът, ръцете са мечовете, а гърдите и торса са щитът. Копието с конската опашка символизира връзката на нашия народ с Тангра. То показва оста на орендата и върхът му като молитва е насочен към бог. Освен това долният край на копието идва от земята, средната част е скрита зад щита и оръжията, а горният край сочи към небето. В този смисъл долният край показва, че народът ни идва от древността и носи със себе си миналото. Днес силата е вложена в народа и дори да не се вижда, е скрита в него. Народът е щитът, а силата е тугът, който народът брани. В бъдеще силата пак ще ни води към Тангра…

Всъщност това бяха четири знака на Тангра слети един в друг. Тангристкият кръст олицетворява легендата за българите, че България ще я има, когато се съберат трима: колобър, багатур и тумир и накрая се появи канът ювиги.

Най-отдолу бяха тумир, това бяха обикновените хора. Това беше Пътят на хората. Отдясно се намираха воините. Те бяха силните, затова държаха дясната страна. Лявата страна беше на духовността, на колобрите. Горната страна беше на кана. Тя осъществяваше връзката с Тангра – Бога-Небе. По нея протичаше основната оренда.

 Всичко това е описано подробно в поредицата „Тангра“ на Токораз Исто

Този символ показваше, че канската власт е поверена на кана лично от Тангра

„…Единствената „украса” се намираше зад гърба на кана. Това беше един сребърен боен български щит, върху който беше изкован знакът на бог Тангра, зад него от двете страни бяха кръстосани меч и сабя, а най-отзад по средата изправено стоеше бойното знаме на българите – туг. То представляваше копие с конска опашка на върха си. Всичко това беше поставено зад гърба на кана и внушаваше, че канската власт е поверена на кана лично от Тангра. Щитът олицетворяваше защитата на народа и на нашата религия. Мечът символизираше личните воински и доблестни качества на всеки български воин. Мечът е лично оръжие и най-често се използваше в единични двубои, затова той олицетворяваше личните бойни качества на всеки българин. Сабята бе оръжие, което се използваше в конна битка при вихрена атака, тя символизира единството, тактическите качества на българите и показваше българските воини в общите действия като армия и войска.

Докато щитът символизираше отбраната и защитата, мечът и сабята показваха нашата мощ и силата ни и в нападение. Копието с конската опашка символизираше връзката на нашия народ с Тангра. То показваше оста на орендата и върхът му като молитва бе насочен към нашия бог. Освен това долният край на копието идваше от земята, средната част беше скрита зад щита и оръжията, а горният край сочеше към небето. В този смисъл долният край показваше, че народът ни идва от древността и носи със себе си миналото. Днес силата е вложена в народа и дори да не се вижда, е скрита в него. Народът е щитът, а силата е туга, който народът брани. В бъдеще силата пак ще ни води към Тангра…“

откъс от многотомната история „Тангра“