Tag Archives: Теодосий II

Това бе нетърпимо за български воин като мен…

„– Път, сторете път на пратеничеството на готските крале – извика силен глас. Това беше човек, който се движеше пред групата. Едва сега видях, че това не беше група, състояща се само от преторианци, а свита като нашата. Вътре, обградени отвсякъде от ромейските воини, се виждаха трима снажни мъже. Те ходеха с гордост, с високо изправени глави. Тримата бяха руси и високи, чертите на лицата им бяха сходни и се виждаше, че са роднини. Не можех да определя дали са братя, или братовчеди, но си личеше, че са родственици.

Нашите преторианци се отдръпнаха настрани, като ни избутаха, така че да направим път на следващата свита. Стоях и гледах готските владетели. Изпъчих гърди. В края на краищата аз бях пратеник на шахиншаха. В този момент си спомних как преди години се бях оплаквал на Баяр, че всички, които ме срещнат, издуват гърди. Сега аз направих същото. Когато се изравни с нас, готската свита спря пред вратата и търпеливо зачака. Мъжът, който ги предвождаше и беше като глашатай, влезе вътре. Тази роля при нас бе изпълнявал Марпалий. Сега го видях и него. Той се движеше отстрани, но си личеше, че е запознат с това кои са мъжете и урежда да ни изпреварят.

Тримата готи гледаха напред с гордостта на расови жребци и се държаха така все едно не ни забелязват. Аз се бях изпъчил и исках да ме погледнат, само един от тях обаче се обърна към мен. Той ме изгледа с любопитство, погледът му се хлъзна надолу към бойния ми български колан и премина от там, където обикновено висяха мечовете ми. Когато мъжът вдигна погледа си, там се бе загнездило пренебрежение. Бях сигурен, че е видял кожената торбичка с подковите, но сигурно е решил, че в нея има злато. Мъжът ме презираше и аз виждах това. Навярно ни бе сметнал за някаква търговска делегация и затова смяташе, че е нормално да ни изпреварят. Готските владетели, ако тези бяха такива, бяха с извити напред шапки, като скитските; единият от тях бе с лъскав шлем, със забито в него соколово перо. Разгневих се. Не стига, че ромеите ми бяха откраднали мечовете, а тези тук ме гледаха все едно съм търговец! Това бе нетърпимо за български воин като мен. Честта ми бе засегната, някакви си готи ме изпреварваха.

Марпалий се приближи до мен и каза:

– Посланик Ксеркс, готските крале ще минат преди вас, но вие трябва да решите!

– Кажете им, че съм посланик на персийския владетел – казах раздразнено аз.

– На кого? – учуди се Марпалий.

На готите. Кажете им, че съм воин и съм пратеник на персийския император!

– Това тях не ги интересува. Те са дошли на среща с император Теодосий ІІ и не се интересуват от вас.

Щом ни изпреварват, могат поне да се извинят! – казах аз. – Кажете им, че съм воин и че вие откраднахте оръжията ми! Да не си мислят, че сме някакви търговци, които могат ей така да изпреварят!

Последните думи вече виках. Това накара готите да погледнат към нас. Изгледах ги бавно и ги пронизвах с поглед. Не знаех дали разбираха гръцки, или виковете ми бяха привлекли тяхното внимание.

– Кажете им! – крещях аз.

Какво правите, посланик?! Това е недипломатично! Не мога да говоря с крале, нито вие можете да им кажете нещо! Вие сте обикновен посланик, а те са владетели на всичките източни готи, които не са в пределите на империята на василевса!

Готите ме гледаха със спокойни изражения на лицата и по никакъв начин не реагираха на виковете ми. Това още повече ме вбеси. Бях готов във всеки момент да скоча върху тях. Битката сигурно щеше да завърши с моята гибел, защото те бяха въоръжени с широките си плоски мечове и с ризници, а аз нямах дори ножче. Това ме накара да се почувствам още по-унизен.

Гледах готите и от гняв вече на български крещях към тях.

– Какво ме гледате? Аз също съм владетел! Аз съм последният останал българин, аз съм боил, аз съм багатур, аз съм тиун, аз съм канартикин, аз съм български владетел, аз съм последният кан на българите, аз ще възродя своя народ и отново ще го издигна от пепелта! Ще стана първият велик кан на българите! Какво ме гледате? Не съм бил владетел! Не съм имал право да говоря с тях…“

откъс от поредицата „Тангра“

Вашият коментар

Filed under История, Книги

Ние сме подвластни на времето, но не и тя… Тя е вечна!

„Както си ходеше, Теодосий се отдели от статуята на Зевс и тръгна по една галерия, която обграждаше огромната централна фигура. Тази галерия бе образувана от наредени много по-малки мраморни ваяния. Всички те бяха на богове и богини. Повечето от тях бяха по-големи от човешки ръст. Разбира се, никой дори не се доближаваше по размери до Зевс. Тези статуи обграждаха отвсякъде огромната скулптура и бяха поставени тук сякаш да правят компания на Зевс, най-силния и могъщ сред боговете. Все едно са армия, която му се подчинява или са негови компаньони. Зевс и всички тези богове всъщност представляваха Олимп. Да! Олимп в момента се намираше в това огромно помещение, в този храм на античността, който се помещаваше в двореца на василевса.

Фидий бе изваял Зевс съвършено, но останалите божества от галерията бяха не по-малко прекрасни от него. Тук бяха Атина, Афродита, Аполон, Хермес, Херакъл. Всички те бяха събрани и донесени тук. Някои от тях след Гърция бяха посетили и красили форумите на Рим, а сега в тази зала в Константинопол бе завършило тяхното пътешествие по света. Това беше тяхната гробница, техният край. Тук те щяха да посрещнат вечността. Като бе прибрал и скрил тези произведения на изкуството, той ги бе спасил от ревнивите ръце на вярващите християни, които иначе щяха да ги унищожат. Всички тези скулптури бяха излезли изпод ръцете на най-известните ваятели в продължение на векове. Те носеха същността на божествата, но това, което впечатляваше Теодосий, бе, че в тях се намираше частица от душата на майсторите, които ги бяха ваяли. Обикновените хора бяха виждали божествата в тези скулптори, той обаче, тъй като се прекланяше пред красотата, съзираше майсторите-ваятели и зрънцето светлина и гениалност, която бяха вложили във всяко едно свое творение. Ето как едно и също парче камък можеше да предизвика преклонение, но поради съвсем различни причини. Много пъти той се разхождаше сред по-малките скулптури и не само се опитваше да си припомни всичко, което знаеше за всяко едно от изобразяваните божества, но и се възхищаваше на изяществото и красотата им. Често те го вълнуваха повече, дърпаха по-вярна струна в душата му от огромната скулптура-планина на Зевс. Те, макар и не толкова внушителни, притежаваха повече красота и Светлина в себе си. Тяхното съвършенство и изящество бяха не по-малки от тези на произведението на Фидий. Теодосий не се прекланяше само пред красотата и съвършенството, които тези скулптури притежаваха, а пред силата скрита в тях.

Сега той дори не погледна към изящните мъжки и женски фигури. Мина покрай прекрасните бюстове, изваяните рамене и бедра, красивите глави, деликатните ръце. Не тази красота го вълнуваше тази нощ. Теодосий отмина всички тези скулптури и спря пред една невзрачна фигура, изваяна от камък.

През цялото време Приск следваше василевса. Тази скулптура беше антипод на всичко, което се съдържаше в тази зала. Библиотекарят знаеше за влечението и отношението на Теодосий към красотата. Той неведнъж бе ставал свидетел на среднощните му разсъждения и мнението на Теодосий до голяма степен съвпадаше с неговото. Но кое божество олицетворяваше тази скулптура? Приск я гледаше и не можеше да се досети. Тя приличаше на някакво грозно същество, но не беше сатир или демон. Не! То беше с тялото на обикновена стара жена, чиито телеса висяха, кожата й бе набръчкана, стара и увиснала. Приск задържа погледа си върху лицето на старицата. То беше страшно и грозно, цялото пресечено от дълбоки бръчки. Жената бе напълно гола, но тази голота го отблъскваше, отвращаваше го. Тя нямаше нищо общо с голотата на богините, които предизвикваха похот и възхищение със съвършените си форми. В лицето на тази жена отражение бе оставила смъртта, тази близост до смъртта накара мъжа да потрепери.

– Младостта е красива, а старостта грозна! – каза той.

– Какво?! – сепна се императорът, който явно бе изпаднал в дълбок размисъл. – Защо се мръщиш, Приск? – каза императорът и се засмя.

– Тази скулптура… – каза обърканият библиотекар. Той самият не бе наясно защо това изваяно парче мрамор го притесняваше.

– Това не са само скулптури – каза Теодосий и се усмихна с тънка ирония. – Това са божества – василевсът видя гримасата, която направи неговият личен съветник и секретар.

Теодосий знаеше, че като кани Приск с него в тези нощни разходки, подлага на изпитание вярата на библиотекаря. Тези скулптури го караха да се разкъсва между вярата и преклонението му пред красотата. За да го успокои, той каза:

Тук съм събрал оригиналите на почти всички гръцки и римски божества. Някои от скулптурите са точни копия на творбите на най-великите ваятели.

– Това го разбирам – каза Приск, като посочи фигурите около себе си, – но не и това!

– Какво, не си ли я виждал? Тя е толкова различна, трябва да си я забелязал!

– Виждал съм тази грозотия, но не мога да си обясня защо е тук.

– Трябва да те науча как да гледаш скулптурите! – после помълча известно време, като че ли се зачуди откъде да започне. След малко той попита, явно бе решил да започне разговора с въпрос. – Кажи ми какво виждаш?

Изненаданият Приск помълча, за да избере правилните думи, а след това каза:

– Това е една просташка скулптура. Прекалено реалистична, не е божество, а пресъздава най-обикновен човек и то по най-отблъскващ начин. Не мога да разбера защо ваятелят, ако въобще може да се нарече така, е изобразил една стара, грозна жена? Наистина не мога да проумея защо е направил това. Кому е нужно да пресъздава умората, отчаянието, старостта? Светът и без това е прекалено грозен, защо е нужно да се увеличава грозотата в него? Знаете ли кой е авторът на това нещо? Каква е била тази дързост, която го е накарала да извае нечия баба съвсем гола? Проява на прекалено лош вкус е да покажеш и увековечиш нещо такова! Не е хубаво, в стремежа да бъдеш забелязан и да провокираш хората, да стигаш до тук! Това е проява на висша горделивост и светотатство!

– Това тук – каза Теодосий и с широк жест посочи всички скулптури – е красота! Така смятат хората, те винаги са се стремили към тези скулптури. Искали са да ги видят, да се докоснат до тях, да ги измерват, да ги милват и говорят с тях. Те са ги оглеждали, възхищавали са се. Правели са това, защото са откривали в тях част от себе си, съвършената част от своето същество. Този досег ги е извисявал. Малцина обаче са правели това не за да се въздигнат, а за да си докажат, че са по-умни, живи и красиви от тях. – Той отново посочи скулптурите. – Но това е илюзия, защото много от тези фигури са много по-живи от повечето хора – каза василевсът и един вид пое репликата на своя мистик. Личеше си, че този разговор му харесва, този вид словесен двубой му допада, това поемане и предаване на реплики го караше да бъде щастлив.

– Тази скулптура обаче е различна – каза Приск. – Тук ваятелят е събрал пошлостта, неуместността, грозотата. Защо му е било нужно да го прави?

– Ти смяташ, че тази скулптура е нелепа, така ли да го разбирам?

– Да!

– Отначало и аз мислех като теб. Когато за пръв път видях това произведение на изкуството, помислих, че е най-ужасното нещо, което съм виждал. Но колкото повече го наблюдавах, толкова по-ясно съзирах, че това е едно от най-прекрасните неща, които са били извайвани. Човек трябва да култивира своя вкус и да развива дълбочината на разбирането си. Така самият човек става задълбочен. Най-важното нещо, изказано безмълвно, чрез този къс мрамор, е това, че както хората откриват себе си в образите на богини и богове, така виждат себе си и в тленното, и докато съвършеното е божествено, тленното е човешко, а е нормално то да е много по-близо до хората. Така че в тази скулптура хората откриват себе си. Тя им е близка. Не ги кара да се стремят към някакво съвършенство, не поражда напрежение в тях. И ако красивите скулптури пораждат стремеж към съвършенство и самоусъвършенстване, тази скулптура ни учи как да се изследваме, показва ни как изглеждаме отстрани, но без заблуди и емоции, прави ни наблюдатели на самите нас. Тя ни настройва към себепознание и по този начин е по-близо до духовния ни Път.

Скулпторът вижда хубавото момиче и може да я състари във въображението си и да я извае като старицата, в която ще се превърне след време. Задълбоченият скулптор може да обърне времето, да наблюдава една старица и да види хубавицата, която тя е била в младостта си. Талантливият художник вижда старата жена и я изобразява такава, каквато е, но всеки, който я погледне, съзира най-красивата жена, която някога е срещал. Някои я виждат млада, други – зряла, трети – стара. Тези, които цял живот са обичали една жена, разпознават нея, но все едно я гледат във времето, всеки ден.

Този, който не е срещнал любовта в живота си, остава с усещането, че в съсухреното, сбръчкано тяло е скрита, окована една хубавица и тя е неговата любима.

Като наблюдаваш тази скулптура, тя те кара да преживееш една безкрайна трагедия на това, че животът е краен, а материята – тленна, че старостта, грозотата и самотата са част от нашето бъдеще, за тези, които имат шанс да ги доживеят. За такива смъртта не е наказание и ужас, а привилегия.

Тази скулптура притежава нещо, от което се страхуват и самите богове. Огледай ги! Всички те са изобразени в разцвета на силите си, в своята младост. Те са вечни и не остаряват. Те са вечно млади. Попитай се, такъв ли е животът наистина? Не! Нашият живот не е такъв. Такава е нашата мечта. Пред живота и времето обаче мечтите се стопяват, остаряват, излиняват и изчезват. В същото време само те могат да надделеят над тези. В тази зала ти виждаш една битка между младостта, красотата и вечността от една страна и обикновения, реалния живот от друга. Познай кой ще победи?…“

откъс от поредицата „Тангра“, автор Токораз Исто

Вашият коментар

Filed under История, Книги