Гладиаторът не мислеше за това, че утре отново трябва да се изправи в битка, за да продължи да живее

„За да избегна погледа му, насочих вниманието си към ремъците, които пристягаха бронята му. Виждах грубите ремъци, които се бяха впили в яките мускули отдолу. Гърдите му – обли и широки, здравите ръце и кривата сика. Той беше олицетворение на гладиатор. Гледах го на фона на стадиона. От одеве той бе обърнал взор към небето и се молеше на своите богове. Не беше ли Тангра неговият бог без, разбира се, той да знае това? Не го ли правеше ли самият Тангра толкова добър боец? Нямаше ли Тангра да направи така, че двамата да се изправим един срещу друг? Може би. Никой не беше казал, че ние, българите, имахме единствено право над Тангра. Може би и други народи, и други воини си бяха проправили път към сърцето на Бог. Пинас със сигурност беше един от тях. Той беше воин, цял живот беше живял като такъв и щеше да умре като такъв. Дали това щеше да стане от моята ръка?

Проследих погледа на Пинас и насочих взор нагоре, към синьото тракийско небе. Дали Тангра се намираше и тук, над Филипопол, в това небе? Можеше ли нашият бог да бъде толкова далеч от степта? С какво това небе беше по-различно от нашето? Скоро си отговорих на тези въпроси. Бях сигурен, че това беше най-красивото небе, което някога бях виждал. Тук небето бе изключително светло и чисто. Да, Тангра се намираше над нас. И дори Пинас да не знаеше за него, в този момент му се молеше. Молех се и аз. Моята молитва като че се закачи за тази на Пинас и аз видях неговата чистота и целеустременост. Гладиаторът не се молеше и не просеше за себе си, дори не благодареше, че е победил и че е по-силен. Пинас насищаше мига, той го изпълваше, беше забравил битката и това, че беше победил, той не мислеше за това, че утре пак ще трябва да се изправи в битка, за да продължи да живее. Не! Пинас насищаше настоящето. Като гладиатор, той се бе научил да живее без минало и без гузна съвест. Всеки гладиатор, за да продължи да живее със себе си, трябваше непрекъснато да изчиства миналото си. Там, в миналото, бяха хората, убити от него. За всеки нормален човек би било непосилно да живее с мисълта за това колко много смърт, нещастие и мъка е предизвикал. Гладиаторите се учеха да живеят с това. Те изчистваха миналото си и приемаха, че трябва да убиват, за останат живи. И всеки гладиатор трябваше да е готов за това, преди още да е излязъл на арената.

Гладиаторите не се замисляха за бъдещето. Тяхното бъдеще бе свързано само с това да убиват или да бъдат убити. Ето защо това, което Пинас правеше, беше да се отдаде на мига, на настоящето. Всички останали хора живеят със спомените си, те са привързани към своето минало. Те мечтаят и искат утре да направят това или онова. Обикновените хора са винаги разчекнати между тези двете и никога не са в настоящето. Затова и не харесваха настоящето, не го усещаха и не можеха да го отделят. Всеки следващ миг за тях, както е бъдеще, изведнъж става минало. Обикновените хора се молеха в бъдещето и миналото. Гладиаторите напротив, само те живееха и можеха да познаят настоящето. Гледах към небето и разбирах толкова добре всичко това…“

откъс от многотомната история „Тангра“

 

Бесите били народ мистериозен, те не допускали други хора в своята крепост – Родопа

„Преди да тръгне да завладее познаваемия свят – Ойкумене, Александър решил да направи поход към северните си съседи. В този поход той искал да провери бойната мощ на армията, завещана му от Филип. Това била Първа македонска фаланга, съставена от воини-ветерани, воювали години наред с баща му. Те били участвали в стотици битки, отличавали се със своята твърдост и издръжливост. Северната граница на Александрова Македония граничела с Родопа планина. Така първият досег на александровите воини бил с бесите.

Бесите или сатрите били свободолюбиви и храбри воини. Те обаче се отличавали най-вече със своята потайност и не били познати дори на своите съседи. Бесите били народ мистериозен, те не обичали да общуват с другите народи, не допускали други хора в своята крепост – Родопа. Криейки се в дебрите и мъглите на планината, те обичали мистиката и живеели свой вътрешен живот. Те били саможиви и горди хора и не обичали да зависят от други. Може би затова били толкова свободолюбиви и самостоятелни. Тук в тази планина те можели да си позволят това. Всеки бес бил господар на себе си, той се биел като отделна армия и бил самостоятелна бойна единица…

…Бесите обаче, понеже били едри и живели в тези планини, не използвали коне. Те воювали като пешаци. Тяхното въоръжение се състояло от едно от най-страховитите оръжия на античността, а и до днес – мечът ромфей. Ромфеят на бесите бил комбинация между меч, копие и алебарда. Той бил с дълга дръжка, която можела да се хваща с две ръце, имало разстояние пред ефеса, където също можело да се хваща. Това оръжие било тежко, то се носело на рамо, с него можело да се сече като с брадва, да се мушка като с копие или пика и да се сече и пробожда като с меч. Можело да се използва и като еднорък, и като двурък меч. Тежестта на ромфея определяла голямата сила, която била нужна, за да се води битка с това оръжие. Бесите били наричани воини-копиеносци и макар за тях да се носели легенди, били обвити в мистика и загадъчност.

Смятало се, че те са единствените воини, които, освен с пешаци, могат да влязат в битка и с конници, и дори да се изправят срещу бойна колесница. Това те правели, като развъртали ромфеите над себе си и така отсичали главите на хората, возещи се в колесницата. Когато армия от беси се изправела срещу някой враг, развъртените ромфеи били описвани от гръцките историци като най-зловещото зрелище на света…“

откъс от пети том „Виктор“ от поредицата „Тангра“

Според много историци името на Орфей всъщност произлиза от древната дума за арфа

„Орфей бил роден във Филипопол. Днес неговите наследници живеят сред нас. Той бил певец, владетел и създател на орфическото учение. Това учение останалите траки смятат за ерес, точно както християните наричат ерес всяко ново тълкувание на божествената същност на Христос.

Според преданията Орфей бил син на тракийския владетел на река Хебър (днес Марица) – Еагър или Ойадър, и музата на епическата поезия Калиопа (Хубавогласната). Историкът Диодор споменава, че Еагър бил лудо влюбен в Калиопа.

Според много историци името на Орфей всъщност произлиза от древната дума за арфа, съставена от думите „аур” – светлина и „рофае” – лекувам. Бил наречен така, защото лекувал душите на хората с вълшебната сила на музиката.

Някои хора смятат, че Орфей бил син на самия Аполон, защото всички изкуства и музиката произлизат от Аполон. Има историци, които смятат, че Орфей живял по времето на Мойсей, пет века преди Омир и Троянската война и тринадесет века преди Христа.

Орфей бил избран от Язон да участва с него в пътешествието на Арго, в търсене и похищаване на Златното руно. Той се отличил при това пътешествие.

Кратка и драматична била любовта му. В деня на сватбеното си шествие неговата любима, горската нимфа Евридика, била ухапана смъртоносно от змия. Орфей толкова обичал Евридика, че слязъл в подземното царство. Там аедът с лирата си трогнал дори сенките на мъртвите. В земята, където нямало страст и живот, неговата музика успяла да разцепи мрака и мълчанието. Орфей успял да разплаче боговете на подземното царство Плутон и Персефона. Те позволили на тракийския певец да изведе своята любима, нещо което не се е случвало никога преди и след това. Единственото условие, което поставили боговете, било Орфей да не се обръща назад. Орфей повел Евридика, но по някое време престанал да чува стъпките й. От копнеж и притеснение той обърнал взора си назад. В този момент водачът на душите отново сграбчил Евридика и я върнал обратно. С разкъсана душа от повторната загуба на своята любима, самообвиняващият се Орфей се върнал в родната Тракия, която изпълнил с мъката си.

След тази загуба, Орфей заживял във Филипопол, отблъсквайки всяко женско присъствие. Заради пренебрежението му към жените, при една нощна оргия, която се провеждала в храма на Дионисий при скалите на Трихълмието, жените-жрици вакханките го убили с камъни и разкъсали тялото му на парчета. Главата му била отрязана и хвърлена от скалата долу в мътните води на реката Хебър. Дори отсечена, главата продължавала да пее и да поддържа световната песен. Водите я отнесли чак до остров Лесбос, където бил издигнат храм-прорицалище, посветен на Орфей, в който оракул предсказвал съдбите на хората. Смята се, че неслучайно именно там се родила сладкогласната поетеса Сафо.

Ученикът на Орфей, легендарният Лин, наредил своя учител като пръв сред писателите. Той нарекъл Орфей най-велик сред разказвачите и го славел повече като разказвач, отколкото като музикант.“

откъс от многотомната поредица „Тангра“ на Токораз Исто

Научете историята на тепетата във Филипопол

„Най-високото тепе (днес Джендем тепе, Младежки хълм), което е отдалечено от града на запад, е било заселено с кедрова гора и се наричало Кендрисос. На върха на това тепе живеели така наречените кендриси. Те били наречени така на кедрите и на гората, обрасла това тепе. На върха имало огромен храм, посветен на Аполон Кендрисийски. (По-късно на негово място била построена черква, посветена на Свети Илия. Именно Свети Илия наследил вярването в Аполон.)

На второто по височина тепе (днес Бунарджика или познато още като Альоша) живеела филията на хераклидите. На върха имало издигната огромна статуя на Херакъл. В този квартал живеели хора, които вярвали в това, че човек чрез подвизите си може да се издигне до ниво на бог, така както Херакъл придобил божествена същност. От този квартал излизали най-добрите воини на града. Там живеело жреческото съсловие.

Между това тепе и Трихълмието (днес Старият Пловдив) има още едно тепе. То било населено от така наречените орфици. Тези орфици са наследници на Орфей, защото Орфей бил роден точно в този град.  Той бил певец, владетел и създател на орфическото учение. Това учение останалите траки смятат за ерес, точно както християните наричат ерес всяко ново тълкувание на божествената същност на Христос.

 Други две тепета се извисявали не далеч от тук. Едното се наричало Петра, което на гръцки означава камък (Днес това тепе го няма, на негово място е изворът с много добра вода, който се нарича Каменица. Тези две тепета – Каменица и Лаута, са били използвани като източник за строителен материал. За разлика от Марково тепе, което се е извисявало на мястото на хотел „Лайпциг” и е превърнато в павета, другите две тепета са унищожени за строителни материали.), другото тепе зад него се наричало Лаута. Там живеели тези, които наричали себе си родопеи. Всички тези фили били филипополийци, но с различен произход.

Евмолпийците живеели на Трихълмието, имало още еврийци, кръстени на реката, която някога се е наричала Еврос. Еврос или Хебър (Марица) и дала името на целия континент. Отначало Европа се наричало само поречието на река Еврос (Марица) и особено около нейната делта. Днес от Босфора до Херкулесовите стълбове (Гибралтар), цялата тази земя се нарича Европа. Първите европейци обаче и първата земя, наречена Европа, били именно тук…“