Българският народ е изключително качествен народ…

Не това бе желязното в него, а духът му…

„В този момент на това място в света си дадоха среща всички стихии. Вятърът бе въздухът, морето бе водата, огънят представляваха гръмотевиците и светкавиците, дървото бе корабът, а желязото… Желязото бе той. Не защото бе облечен с желязна ризница и на бойния му колан висеше меч, не защото на гърба си бе превързал медния щит, а в едната си ръка стискаше туга. Не! Не това бе желязното в него, а духът му. Той бе по-твърд от желязото, с което бе облечен. В този сблъсък на стихии някой щеше да победи. Беше сигурен, че желязото ще надмогне останалите стихии, досега винаги бе ставало така. Той щеше да наложи волята си над света и над стихиите, така както бе успял да подчини на нея тленното си тяло, защото неговата воля бе продължение на волята на Бог. Това тяло той бе покорявал от младостта си, бе озаптявал, когато младостта го бе карала да подскача като див звяр, бе водил това тяло в битки и турнири, беше го калявал в бойни походи, беше го подлагал на лишения, болка, студ, глад, беше го яхал до изнуряване. Сега то му се отблагодаряваше за това, че се бе отнасял с него като с враг.“

откъс от първи том „Екскалибур“ на историческата поредица „Артур“

Този народ бе най-древният, съществувал още от зората на човечеството…

„През дългата си история Народът се бе наричал с различни имена. Може би затова неговото име не се споменаваше в аналите на историците, а само тумир знаеха цялата история. Другите можеха да го проследят само като някаква смътна сянка, която се появява ту тук, ту там. Навярно затова някои наричаха българите Липсващият народ. Историята на този народ беше жива, тя не се разкриваше на тези, които бяха недостойни да я научат, на негодните, слабите, страхливите. Тази история бе на славни хора, те бяха преплели душите си в историята на народа и продължаваха да го правят в саракта. Всеки, който знаеше историята на Народа, можеше да контролира душите на българите в саракта, затова историята се предаваше като магия, като ключ към саракта, към душите на воините. Тази история беше жива, защото българите бяха вечно живи и щяха да са живи, докато го имаше светът. Те никога нямаше да загинат и докато имаше и един жив българин, който да може да прозре мисията на Народа, той щеше да съживява орендата и да дава живот в душите на хората. Този мъж трябваше да е достоен, за да може да не осакатява душите и историята на своите предци…

Тумир знаеха, че историята на българите е жива и само като такава може да бъде пренесена и разбрана от следващите поколение. Не всички от Народа бяха достойни да я разберат. Обикновените хора никога нямаше да намерят сили на вникнат в истината. Само тези, които разглеждат историята като част от себе си, които свързват историята с настоящия си живот, които осъзнават, че в момента творят същата тази история, че са отговорни пред честта на своите предци, че имат дълг, можеха да разберат историята.“

www.orendabooks.com

Аз, Пресиан, воин от най-славният род от седемте богоизбрани…

„Аз, Пресиан, воин от рода Дуло. Най-славният род от седемте богоизбрани. Роден в година 6245 (736 по Христос). Като почувствах, че привършват дните ми, съдени ми да бъда на тази земя, и като завърших пътуването си, се оттеглих в една пещера в Мадара, където се отдадох на съзерцание и аскеза. Именно тук реших да опиша живота си и всичко, което ми се случи през него.

Пиша тези редове с думите на предците си, но с буквите на византийците, защото бог Тангра ни е дал знаци, с които да отбелязваме духовните неща, но не и да разказваме какво ни се е случило през деня. Знаците на Тангра са божествени, а гръцките знаци са за всичко. С тях можеш да запишеш и най-възвишените думи, но можеш и да ги изцапаш  и в най-мерзки слова. Тъй като моят живот не бе само духовен, а имаше и много болка, тъга и ежедневие, затова реших, че гръцките букви повече ще подхождат за него.

Не знам дали двадесет и четири букви ще стигнат, за да опиша целия си живот и дали ще са ми достатъчни, да предам всичките си чувства и премеждия, които преживях, защото душата на воин е широка като степта, а гръцките букви са направени да се пишат в сгради и ограждат като със зид душата на воина…“

откъс от историческия роман „Пътуването“, автор Токораз Исто

„Тангра“, освен исторически роман, е и Книга на Пътя

„– Г-н Токораз Исто, сагата „Тангра” е най-голямата книга, която съм виждал, може ли да ми кажете колко години я писахте?

– Писах тази история точно пет години и двадесет и седем дни. Тя отне пет години от живота ми. Пет години живях с героите, страдах с тях, биех се, оцелявах, слушах и изричах мислите им, вървях рамо до рамо с тях в изтощителни бойни походи и пътешествия. Пет години страдах с българите, борих се за всеки един от тях, самоотвержено се раздавах, за да създадем отново България, да възродим нашия народ. Това се случваше не само в книгата, но и в настоящето. Днешна България е смъртно ранена и скоро няма да я има, тя се намира в ситуацията, описана в книгата. Докато пишех за онази България и тогавашните българи, възраждах не само тях, но и днешна България. Пишейки, водех своята борба. Аз бях Авитохол, воювах, създавах и възраждах България, освен воин и багатур, бях и тумир и записвах историята на българите.

„Тангра” е най-голямата сага и роман, издаван досега в света, тя трябва да се разглежда заедно с поредицата „Артур“, която е неотменна част от нея. Освен това е най-голямата книга за българската история, най-голямата книга за Атила.

– Все пак от колко книги се състои поредицата? Защо я написахте толкова дълга?

– Поредицата „Тангра“ се състои от 13 тома и повече от 8 000 страници. Българският народ е древен и велик и историята ни може да бъде описана достойно само в едно толкова значимо съчинение. Много пъти са ме питали защо книгите ми са толкова големи, не можах ли да опиша всичко това в една книга или в по-малко страници.

Поредицата е толкова дълга, защото разказаната в нея история е значима и важна, това е историята на целия ни народ. Героите, описани в нея, са велики хора и личности, не е редно да бъдат окастрени и описани в някакво книжле. Те имат нужда да живеят, да се разгърнат, да дишат волно. Ако сте чели „Тангра“, знаете, че няма как всичко описано в нея да бъде сбутано в една книга, претупано или осакатено. Ако се направи това, книгата няма да бъде същата, историята ще е различна, аз няма да съм Токораз Исто, а и едва ли ще има хора, които ще я прочетат.

Аз пиша за хората, които обичат да четат много и имат концентрация и търпение да го правят. Обичам истинските, големите, значимите истории. За съжаление днес големите хора, а и учениците не четат достатъчно. Дори в училище все по-малко четат оригиналните романи, които изучават, и все повече четат съкратените, преразказани и адаптирани книги (учебни помагала). Когато ги попитам как може да четат тези „парцали“, те ми отговарят, че нямат време за истинските книги. Да, но преразказаният роман е претоплена и развалена манджа, той е нищо. Това е все едно вместо филм да гледаш снимки. Тези съкратени романи са мъртви, те нямат душа. Това е надгробният камък на романа. И добре, като нямат време да четат, с какво запълват толкова ценното си спестено време? Осмислят ли го повече от четенето на един добър роман, на една стойностна книга? Аз не знам нещо по-стойностно, с което можеш да замениш четенето. Не! Те просто го разпиляват. Пестят от четене, за да прахосат времето си за глупости.

Повечето млади хора въобще не четат, дори когато са задължени, а какво остава да имат изграден навик да четат за удоволствие в свободното си време.

„Тангра”, освен исторически роман, е и Книга на Пътя, а както всеки Път, така и духовният се нуждае от време, за да бъдат изминати определени стъпки. В книгата описах стъпките, които един човек изминава, за да стане воин и от дете да се превърне в просветен човек.

Книгите, които пиша, са толкова дълги, защото днес „матрицата” и ежедневието са много агресивни, те ни преследват навсякъде, владеят улицата, влизат в нашия дом, остават ни без лично пространство, нахлуват в главите ни, обсебват мислите ни. Със своите книги се опитвам да дам възможност на всеки читател, поне докато чете, да си отвоюва лична територия. Опитвам се да осигуря повече време и по-широка територия за всеки читател, решил да остане насаме с мислите си, да отдели време за себе си, за себепознанието си. Голямата, задълбочена книга осигурява повече такова време, от което всеки човек на Пътя се нуждае.“

из интервю с писателя Токораз Исто

Книгите на Токораз Исто можете да поръчате с отстъпка от нашия сайт: www.orendabooks.com

Дълбочината, до която писателят достига в произведенията си, е непосилна за обяснение с прости думи…

Стоян Цветкашки е автор на поредиците исторически романи „Тангра“ и „Ятаган и Меч“, които печата под псевдонима Токораз Исто. В превод името означава ТОзи, КОйто РАЗказва ИСТОрии, а сакралното значение е тумир.

Дълбочината, до която писателят достига в произведенията си, е непосилна за обяснение с прости думи, тъй като Токораз Исто е перото на Бог. Чрез него Великият създател е представил много малка част от Висшия промисъл. Малка, но напълно достатъчна, за да посветите времето и енергията си за нея, защото тя е сакрална.

Това, което Токораз Исто представя, е Път, но за да го поемете, е нужен кураж. Този Път е посвещение, той е духовно осъзнаване, което изисква подготовка.

Всеки, който смята себе си за поне малко одухотворен, трябва да се отдаде на романа „Тангра“. Тази книга е от онези, които не се четат с очи, а с душа. Енергията е толкова силна, че усещаш как се влива в тялото, поглъща те и те води…

Води те към дълбоко скритите кътчета на душата, задава въпроси, чиито отговори по една или друга причина избягваш… Тя те провокира, кара те да я усетиш, да я осъзнаеш, да я приемеш, да се слееш с нея, да я оставиш да те води, да й се отдадеш…

Как се представя такъв автор? Как се представя такова творчество? Те говорят сами за себе си.

Интервюто с писателя можете да прочетете тук

Благодаря на Токораз Исто, че отдаде на мен и читателите на „Форум“ частица от духовността си, макар и за кратко.

Драгомира ГЕОРГИЕВА, в-к „Форум“

Време е да напишем своята история и да я прочетем със собствените си очи

„За живота на Атила има разказани много лъжи. Една от тях е срещата му с папа Лъв І Велики, когато за пръв и единствен път римски папа посреща чужд владетел, пада на коляно пред него и моли за милост над Рим. Папата плаче и трепери от страх пред страховития владетел. Атила пощадява града и Италия, но отнема цялото злато на Ватикана. По-късно тази среща е разказана по съвсем различен начин. Рафаел в картината си („L’Incontro di Leone Magno con Attila“, 1514г., Рафаел Санцио да Урбино) рисува Атила като страхливец. Християните разказват лъжата, че като видял папата, Атила се разтреперил. В това време над главите на двамата мъже летели свети Петър и Павел и, признавайки тяхната мощ, а с това и силата на християнството, каганът на хуните се сринал на земята и запълзял пред папата. Тази сцена е типичен пример за това как истината може да бъде извъртяна и представена по съвсем различен начин.

В нашата история също много сражения са били „изкривени“ от хронисти. Това се отнася и до нашите християнски автори, които превратно са описали не само битки. Само няколко години след като насилствено ни е било наложено християнството, те пишат презрително за своите славни и достойни предци като за „онези варвари“, „езичниците“. Така превратно е разказана историята и за Владимир Расате, който отначало е описан като достоен и смел владетел, но когато се връща към отческата си религия, за него вече се говори като за куче, неверник, отстъпник и се използват всякакви обидни думи. Симеон и Борис също са описани невярно и превратно. В своите книги „България“ и „Покръстването“ ще се опитам да развенчая пропагандата на подобни лъжи, описани и внушавани ни най-вече от византийските и християнски източници. Неведнъж съм казвал, че за съжаление нашата история винаги е била писана от враговете ни. Време е да напишем своята история и да я прочетем със собствените си очи, да я осветим със собствените си умове. Аз съм Токораз Исто, което означава „тумир“, но в същото време съм воин, колобър и кан. Последвайте ме в това пътешествие към нашите корени, за да разберем настоящето и да създадем бъдеще за себе си и децата си! Това бъдеще не е задължително да бъде свързано нито с територия, нито с държава, то е в саракта. Тази книга създава и възражда саракта на българите!“ – Токораз Исто

Някога сред тумирите е имало толкова добри разказвачи, че лично бог Тангра е слизал да ги слуша

„Тумир беше специална секта сред българите, която се състоеше от седем разказвачи. Канът ювиги – върховният владетел на българския народ, беше глава на сектата на тумирите. Те бяха специални хора, тях ги посочваше лично бог Тангра, те помнеха цялата история на българите от най-древните времена до днес. Обикаляха из българската земя и разказваха приказки и истински истории, които се бяха превърнали в легенди и митове. За да не може историята на българите да бъде научена и използвана срещу нас от враговете ни, тя беше разделена на седем и всеки тумир знаеше само своята част. Това се правеше, защото в нашата история беше кодирана тайната за успехите на нашия народ и за битките, които сме спечелили. Единствено на големия празник на народа ни, който се провеждаше на седем години, седмината се събираха и последователно разказваха цялата история на народа ни. Племето притихваше и по цели дни слушаше историите на тумир.

Легендите разказваха, че някога сред тумирите е имало толкова добри разказвачи, че лично бог Тангра е слизал да ги слуша. Смяташе се, че да слушаш разказите на тумир е като да общуваш с Тангра, защото Бог присъстваше постоянно в разказите им. И всяка тяхна дума е като произнасяне на божието име и като молитва.

През останалото време тумир обикаляха из българските земи и носеха своите истории и в най-затънтените юрти. Да те посети тумир се считаше за голяма чест и той се приемаше като най-скъп гост. Всяка юрта, в която пожелаеше да отседне тумир, трябваше да се грижи за него. Домакините бяха длъжни да осигурят храна, подслон и сигурност на разказвача. Той можеше да остане при тях колкото пожелаеше. Колкото по-дълго останеше тумир, толкова повече истории щяха да чуят хората от юртата и толкова повече благодат щеше да излее Тангра над хората чрез него. Смяташе се, че лично бог Тангра направлява стъпките и действията на тумир. Тумир никога не ловуваха, не воюваха, не биваше да носят оръжие и ако те не заговореха първи, никой нямаше право да ги заговаря. Хората смятаха, че тумир непрекъснато повтарят наум историите, които трябваше да знаят. Смисълът на живота на всеки тумир бе да не забравя и да не промени историята, която трябва да разказва. Всеки тумир според дядо ми се отличавал с изключителна памет и ясен, силен глас. Старият шаман твърдеше, че е чувал всичките живи днес седем тумири.

Освен че беше чест да бъдеш тумир, беше голяма отговорност и тежко бреме, защото, за да не забравят да са винаги съсредоточени и за да останат винаги тумир, на младите разказвачи, когато достигаха бойна зрялост, им се избождаха очите. Така тумирите цял живот обикаляха със своите дълги черни власеници с качулки и се взираха с невиждащите си очи към върховния Бог на българите.„

откъс от поредицата „Тангра“

Разговорите между хората най-общо могат да се разделят на четири типа

„– Разговорите между хората най-общо могат да се разделят на четири типа. Това деление е напълно условно, но ще ти помогне да се ориентираш.

Първият тип разговори са тези, които се водят най-често. Това са разговорите за глупости. В повечето случаи хората говорят за това или онова, оплакват се от болежки, от това кой какво им е направил, какво се е случило през деня, но най-много говорят за храна. Те се отнасят към нея все едно най-важното нещо на света е да се наядат. Толкова много мислят и говорят за храна, че не им остава време да мислят и говорят за друго. За тях всичко се върти около яденето и храната. За тези, които пият, понякога виното или кумисът са по-важни дори от храната. Тези разговори са от клюкарски тип.

Когато слушаш тези разговори, не бива да се подвеждаш и да се вслушаш какво говорят хората. В този момент трябва да знаеш следното: когато хората говорят по този начин, изразяват неудовлетвореността си от живота си. Често те дори не разбират това. На тях им се струва, че животът е несправедлив, болестите ги преследват, зимата е студена, децата им не ги слушат, възрастните са глупави, храната не е вкусна, разказват си какво са пили или яли. Спомнят си някакви неща, случили се преди време. Понякога се смеят и се шегуват, забавлявайки се. Тези разговори са тъжни и никога не изразяват това, което хората искат да кажат. Истината е следната, понеже тези хора са незавършени и нямат цялост, те се чувстват наранени и неудовлетворени. На тях все нещо им пречи, „убива ги обувката“, но те не съзират, че всичко това е, защото са незавършени и наранени.

Този тип разговор или живот, отношения между хората се нарича тип „овца“. Нали знаеш какво е овца?

Овцете са стадни животни, те са тревопасни. За да оцеляват, те непрекъснато се врат една в друга, притискат се, като по този начин ограничават личната си свобода. Тяхната тактика е такава, да се притискат и хищникът да избере тяхната сестра вместо тях. Това предопределя те да са слаби, беззащитни, предателски настроени и лицемерни. Овцете са глупави и единственото, което по цял ден правят, е да блеят. Те имат дебело руно, с което се отделят от околния свят, за да не бъдат наранени. Обикновените хора са като тях. И те така се врат един в друг, зависят от мнението на стадото и се нуждаят от неговата подкрепа. Стадото обаче не може да се управлява, ако няма куче или овчар.

Затова нарекох този тип разговори „овца“, защото тези хора са като овце и блеят като тях. Тези разговори са блеене. Най-важното нещо, което трябва да знаеш за овцете, е, че те винаги гледат една от друга. Ако една глупава овца се хвърли в пропастта, другите, без да мислят, ще я последват. Овцете са последователи. Те следват една и съща религия, обличат се една като друга, учат се да харесват едни и същи неща, блеят по един начин, мислят по един начин. Това животно най-пълно разкрива начина на живот и разговорите между повечето хора.

Има обаче и втори тип разговори, които хората водят. Този тип е много по-рядко срещан от разговорите на овцете. Той представлява разговори уж за „дълбоки“ теми. Хората говорят дълбокомислено, уж споделят мъдрост, но всъщност само говорят. Правят си вятър на устата. Тези разговори приличат на духовни, но не са. Това са просто приказки за развлечение. Понеже не ги удовлетворяват разговорите на овцете, те често имат нужда да водят някакви по-сложни разговори, да оцветят живота си в някакви по-специални цветове. Тогава идват тези разговори и този тип живот. Към него спада и религията. Този тип разговори или отношения между хората могат да се нарекат „разговори на магарето“. Нарекъл съм ги на това животно, защото то не е благородно, силно и издръжливо е, но обикновено се прави на такова, каквото не е. Овцете са класически жертви, магаретата уж са свободни, уж са красиви, уж са силни, уж са умни, уж са коне, но не са. Такива са и тези разговори, уж са умни, уж са за изкуства, уж покриват потребности от духовност, но не могат да го направят.

Третият тип разговори са за работа. Българите основно говореха за две неща – за битки и коне. Всеки народ има свои такива разговори според това, което основно правят. Отделните съсловия в другите държави също имат свои професионални разговори. Търговците говорят за търговия, воините – за битки, селяните – за времето и реколтите, занаятчиите – за цените и за техни си неща, матроните – за червила, лакове, помади. Тези разговори са благородни, когато се водят, хората изведнъж стават сериозни и задълбочени, защото това е тяхната работа, от това зависи да живеят и оцеляват. За мнозина това е по-важно от техния живот. Те осъзнават, че зависят от тези разговори и са много сериозни по време на провеждането им. Понякога, когато слушаш такива разговори. може да се подведеш, че хората са зрели, с голяма духовна възраст, след това ги чуваш как говорят помежду си като овце и разбираш, че си се лъгал много сериозно, че хората са си „деца“ и „овце“.

Конете са по-благородни животни, те вършат основната работа и осигуряват лова, оцеляването при битки; в някои от другите държави дори ги впрягат. Понеже конете са основна тема на разговор за българите, наравно с битките, нарекох тези разговори, този тип отношения и начин за водене на живота от „типа на коня“.

Магарешките разговори всъщност искат да бъдат като конските.

Има и един последен тип разговори, това са най-ценните и редки разговори. Това са разговорите между зрели духовни хора с голяма духовна възраст. Тези разговори са задълбочени и сериозни. В тях става въпрос за живота на хората. Това са разговори, в които не се говорят пословици и поговорки, а хората открито и без заобикалки говорят за себе си, за живота си. Този тип разговори са най-благородни. Това са истинските разговори, които оказват влияние на човешкия живот. Всъщност човешкият живот е изграден само от времето, в което си водил такъв тип разговори или си живял живота си по такъв начин. Така се оказва, че някои хора са живели истински само няколко мига, а някои и по-малко. Аз винаги съм казвал, че човек е това, за което мисли. Сега бих допълнил: Само мислите, които не си водил като овца, магаре и кон имат значение, всичко друго е преходно и не е истински живот.

Ти, Тохол, някога замислял ли си се колко време всъщност си живял истински?

Такъв тип разговори могат да се водят от истински мъдреци и воини. Само самостоятелни хора, хищници, такива, които винаги са безупречни и в адекватност, са способни да живеят и да говорят така. Затова нарекох този тип разговори и начин на живот на „барса“. Всички хора искат разговорите им да бъдат като барските и се стремят към тях, но не могат. Повечето никога не постигат състоянието на барса. За тях това е недостижимо. Те ги имитират и подражават и тогава разговорите им стават тип „магаре“, но не могат да живеят и говорят така, защото са изпразнени от съдържание. И магарешките, и конските се опитват да ги наподобят, но не могат. Овчите въобще не знаят за тяхното съществуване. И често овцете, като се уплашат, се опитват да водят само магарешки разговори, защото барски не могат. А има хора, които цял живот се опитват да работят и да водят разговори от типа на „коня“. Останалите хора ги ценят, но ти трябва да знаеш, че това те правят от страх и защото не искат да водят овчи разговори.

Ти трябва да знаеш, че само един тип разговори и отношения между хората имат значение, само един тип мисли могат да осмислят живота ти и това е поведението на барса.“

откъс от първи том „Тохол“ от поредицата „Тангра“

Българите са създали повечето легенди, които са разпространени по света

„– Татко, ти си ми разказвал много истории, които после съм чувал като хунски, слушал съм ги разказани като тюркски, готски и германски, като галски и келтски, като кумански и хазарски, дори като славянски. Защо е така? Когато се опитам да им кажа, че тези истории са български, те ми се подиграват. Те са като лешояди, разкъсали и погълнали тялото на българската история. Това ме обижда!

– Историите на всеки народ се градят върху легенди. Нашият народ е създателят на повечето легенди, които днес са разпространени по света. Макар отдавна да са забравили откъде идват, от кой народ точно, те са били разказани първо от нашия народ. Ние сме хората, създали легендите на повечето народи.

– Българите не са ли се притеснявали, че другите народи крадат историята и легендите им?

– Не! Всеки народ, всяко племе има собствена душа. Българите нямат своя душа, защото притежават душата на цялото човечество. Затова те не се притесняват да не бъдат ограбени и не изпитват ревност към историята и митовете. Те осъзнават, че няма как някой да им ги открадне, защото тази история е на всички. Българите не се стремят да притежават, както и не им се налага да крадат. Наистина, много народи крадат нашата история, но ние не се чувстваме ограбени, защото сме над тази дребнавост. Ние сме толкова древни, че имаме повече история, отколкото можем да понесем.

Тези, които разчитат само на историята, правят това, защото в настоящето нямат нищо стойностно. Българите живеят в настоящето и осъзнават, че във всеки един момент творят история. Защо им е мъртвата, изживяна, преминала вече история?  Тумир помнят историята не за да я преразказват, взирайки се в славното минало, а защото тя им помага да направят следващата си стъпка и да стоят твърдо на краката си в настоящето.“

откъс от многотомната история „Тангра“