Tag Archives: Токораз Исто

Животът всъщност представлява два мяха. В единия е силата, младостта, времето на човека…

Тангра_банер_нов„Той докосна чашата, а след това се зачуди колко повече знаеше от предния път, когато се намираше тук. Миналият път, когато вървеше към храма изсечен в скалите, все още беше момче, но беше много по-млад и силен. Сега беше старец, чувстваше се уморен и стар, но знаеше много повече неща за собствения си път. Не беше ли това мъдростта? Той разбра, че животът всъщност представлява два мяха. В единия е силата, младостта, времето на човека. Когато си млад, единият съд е препълнен с колкото течност Тангра ти е отредил, защото, ако не са ти отредени много дни, мяха ти може да не е много пълен. Другият съд е мъдростта. Отначало той е празен. Животът всъщност представлява преливане от единия съд в другия и колкото време живеем, толкова повече изливаме от единия си мях. Всичко това човек прави, докато е на гърба на своя кон. Конят е участта, съдбата. Човекът се опитва да прелива от единия мях в другия, от живота си и живеенето, от това, което му се случва, опитва се да извлече мъдрост. Ако човекът е умен, ако има подкрепата на Тангра, той изсипва малко от водата си по земята, по гърба на коня и по себе си, а повечето вкарва в мяха на своята мъдрост. Повечето хора, за съжаление, пръсват водата си и не съумяват и една капчица да прехвърлят във втория мях, други са толкова глупави и арогантни, че дори не виждат, че има втори мях и смятат, че трябва да изпият водата си. Всички тези са обречени на това да преживеят живота си безсмислено, а от това по-голям грях няма.“

откъс от поредицата „Тангра“

Вашият коментар

Filed under Книги, Токораз Исто

В този момент разбра, че всеки човек се появява на този свят незавършен и сам

„…Българинът не желаеше да бъде в този свят. Онзи свят, миналото, виденията, там му харесваше повече. Тук беше липсата, болката, самотата, това беше неговата незавършеност. В този момент разбра, че всеки човек се появява на този свят незавършен и сам. След това през целия си живот се опитва да попълни тази своя празнина. Повечето хора правят това механично, като се опитват чрез хората до себе си да запушват тези свои пробойни. Това са родителите, близките и роднините, приятелите, съпругите и съпрузите, децата, внуците, въобще всички, които смятат, че обичат и ги обичат. Такива хора са шумни, защото така заглушават своя страх от тишината и самотата, те са самодоволни, защото смятат, че са надмогнали самотата и незавършеността си. Идва обаче време, когато всеки човек започва да губи близките си същества и тогава в него отново зейват празнините. През тези дупки в душата му прониква смразяващият студ на самотата, от там надзърта болката, старостта и смъртта. Много от хората се пречупват точно в този момент, защото осъзнават, че няма как да спечелят тази битка. Чак тогава осъзнават истински, че са смъртни. Те губят илюзиите си, че приказката за света, семейството и себе си, която са изградили, е истинска и вечна. Това е тяхната идея, тя ги е успокоявала, хармонизирала, осмисляла е живота им, правила ги е щастливи. Скоро обаче грозната истина се озъбва срещу тях. Това става най-често след като загубят някой близък, когато камъните в тяхната крепост един след друг започнат да изчезват. Тогава те се прекършват, защото осъзнават, че това, което са мислили за вечно, е тленно и обречено на разруха…“

 откъс от поредицата „Тангра“

Вашият коментар

Filed under История, Книги

Има ли змейове и самовили днес?

Enichar_3D_clear_fonВ началото Бог направил първите хора много дребни и ниски – джуджета. Те не можели да обработват земята и ставали жертва на животните. След като изчезнали от земята, Бог направил великаните – хора високи над три метра, с огромни глави. Наричали се исполини, елини, латини, жидове, къпинци. Те живеели в планинските пещери и се хранели със сурово месо. Гласовете им били толкова силни, че можели да разговарят по между си от далечни планински върхове. Те не се бояли от гръмотевиците и влизали в люти битки със змейовете. Единствената заплаха за живота им била къпината. Поради високия си ръст и тромавата си походка, исполините се спъвали в храстите на къпината, падали и умирали. Затова били принудени да й принасят жертви и давали курбан. Бог видял, че тези хора не са пригодни за земните условия и също ги унищожил. Накрая той създал средния човек и го опасал на кръста с пояс.

Много хора смятат, че от исполините са останали само така наречените елински, жидовски или латински гробища, които представляват огромни камари от камъни. (жид – великан или нечиста сила) Когато днешни хора минат покрай тях, трябва да хвърлят камък върху тях, в знак на анатема. Според други някои жидове не са изчезнали и са успели да имат деца от средни жени, които Бог създал след тях. Днес такива са почти всички хора. Такива хора не могат да прескочат къпина и не могат да станат кесиждии.

След средните хора Бог решил да създаде най-съвършените същества, затова създал змейовете. Женските змейове се наричат самовили. На тях обаче им било много трудно да имат деца, затова змейовете започнали да си вземат жени от средните хора. Самовилите, като останали сами, не можели да бъдат със средни мъже и станали вещерки. Така с времето останали много малко чисти змейове и самовили. Днес във всеки един човек има среден човек, къпинчо и змей.“

Защо хората се страхуват толкова много от змейовете и самовилите? Защо старата вещерка му беше казала, че ако вземе за жена самовила, поколението му ще бъде прокълнато до десето коляно?

Отговорът веднага се появи пред него и той беше толкова ясен. Яне се учуди как досега не беше разбрал това, като то през цялото време е било пред очите му.

В света от хилядолетия се водеше война между хората и змейовете. Хората избиваха змейовете, защото се страхуваха от тях. Кои ли бяха змейовете? Откъде ли идваха? Дали идваха някъде отдалеч, от звездите, или бяха в себе си ангели и серафими? Едва сега Яне разбра защо беше толкова различен от останалите, защо винаги вършеше нещата с лекота, защо се бореше и биеше толкова добре…

В поредицата „Ятаган и Меч“ Токораз Исто разказва много за змейовете и самовилите и по какъв начин народните вярвания и предания са преплетени с живота ни.

Гледай видео

Вашият коментар

Filed under История, Книги, Токораз Исто

Книгите на Токораз Исто не могат да се четат дистанцирано, а трябва да се съпреживеят…

Тангра_банер_нов„Много хора в началото ме питаха защо съм нарекъл книгата си „Тангра” и дали съм сигурен, че това е бил богът на нашите предци. Те се опитваха да спорят и да докажат своята правота, но си личеше, че нямат потенциал да научат истината. Те не питаха, защото душите им са жадни за знанието и не защото бяха изследователи на Бог, а понеже смятаха, че знаят много и се опитваха да си го докажат. Повечето от тях така и не започнаха да четат книгата ми. Такива хора нямат силата да прочетат моите книги, защото те са само за хора, които вътре в себе си са започнали и изминали дълъг път от своето духовно пътешествие. Само хора, които са готови и непрекъснато си задават въпроси, а не търсят лесни отговори, са в състояние да прочетат книги като „Ятаган и Меч”, „Тангра”, „Артур”, „България” и „Покръстването”, а и всички книги, които пиша.

Аз се прекланям пред своите читатели, защото смятам, че те сами са поели по Пътя на духовното си израстване. Ако човек не е подготвен, той няма силата да прочете моите романи. За мен е чест, че в това свое пътуване за малко са ме взели със себе си и ние се движим заедно, един до друг. Аз като воин вървя до тях рамо до рамо, като тумир им разказвам историите за Бог и орендата, за българите и нашите кане, като колобър споделям с тях орендата, за да изградим заедно саракта. Щастлив съм, че има хора, на които им е интересно това, което съм написал, и имат подтик в себе си да изградят Велика България. Моите книги не са обикновено четиво и не са за развлечение. Те не могат да се четат дистанцирано, а трябва да се съпреживеят, животът и четенето да се слеят и да се превърнат в Път. Те подтикват към магическо пътешествие всеки, който ги чете искрено и задълбочено. Само тогава един човек може да каже, че е чел моите книги. Те не са справочник, исторически роман или философско четиво, те са Книги на Пътя, Живи книги.

Ако тези, които уж питат какво е било името на българския Бог, можеха да прочетат тази книга, не само щяха да разберат какво е било името на древния бог на българите, но и какво българите са влагали зад името „Бог”, с което наричали своя Бог, а това е много по-важно от това как са го наричали. Това, че го назовавали „Бог”, не означава, че в себе си не са го наричали Денгир, Тангра, Едфу и по много други начини. Хората, независимо как изговарят Бог с уста, в мислите си го наричат с различни имена и влагат различен смисъл в името му. За това много хора вярват в Исус или Аллах, но всъщност всеки вярва в нещо свое си. Тези от вас, който четат внимателно и с душа, са разбрали не само какво е било името на българския Бог, но и какво нашите предци са влагали в това име. Аз не искам да споря, да доказвам, не се нуждая от последователи и вяра. Надявам се читателите да оценят това мое откровение и да споделят това духовно пътешествие с мен… поне донякъде.“

Токораз Исто

1 коментар

Filed under История, Книги, Токораз Исто