Воинът е човек, който се опитва да накара малкото дете в себе си да порасне

„– Дядо, от много време и ти и багатур-багаинът Баяр, когато ми обяснявате нещо, ми казвате, че трябва да бъда цялостен, завършен и ненаранен човек, какво означава това?

Като чу въпроса ми, старецът се замисли, поглади дългата си рядка бяла брадичка и някак се сви, все едно ни напусна. Гордеех се. Явно му бях задал сериозен въпрос и това, че един толкова мъдър човек, какъвто беше дядо ми, се замисли ме накара да изпитам задоволство. Изведнъж за мое учудване старецът заговори със силния си дълбок глас, който като че извираше от недрата на земята и каза нещо, което отново не разбрах.

– Тази нощ е важна за теб. Когато ти направя знак и вдигна двете си ръце нагоре, това ще означава да го направиш. Сега слушай, но не забравяй знака! Разбра ли, Тохол?

Всъщност нищо не разбирах, но в този момент това ми се стори, че е някаква приумица на дядо ми, затова поклатих глава. Откъде да знам какво означава „да го направиш”?

– Вдигна ли ръце, правиш го! – повтори дядо, като че ли да се увери, че съм разбрал. Без нищо да разбирам, аз отново кимнах. След това погледнах към Баяр, за да видя дали той не е разбрал нещо повече от мен, но моят учител седеше без въобще да издава, че е тук и че участва в разговора.

– Когато аз и Баяр ти говорим за това, че не трябва да бъдеш наранен, имаме предвид следното. Всеки човек, когато се роди, понеже е малък, безпомощен и не може сам да оцелее, търси подкрепа. В лицето на своите родители той намира хора, които да се грижат за него, да го хранят, да го защитават, да го учат. Всичко това остава в хората като спомен, често като смътно чувство, като нагласа за цял живот, че те са малки, слаби и безпомощни. Веднага след това идва и това, че за тях трябва да се грижи някой, някой трябва да им дава храната, да ги защитава, да им помага. Тази рана, този спомен остава за цял живот. Дори най-силните и смели боили носят в себе си спомена за онова слабо, безпомощно същество, за което някой трябва да се грижи. Цял живот воините се опитват да прикрият това малко дете, което е незавършено, слабо, мънкащо, ревливо, сополиво, но в същото време се опитва да командва и да определя живота им. Това е малкото дете във всеки един от нас.

Повечето хора грешат като се опитват да скрият това дете. Други се борят с него, но никога не надрастват неговата наранена същност. Истинският път на воина е да се опитва не да крие детето и не да го затваря в дълбините на своята душа, а да го накара да порасне. Да го изважда на показ и да мисли върху всяко негово действие. Воинът е човек, който се опитва да накара малкото дете в себе си да порасне. Той се опитва да взема колкото се може по-малко решения с тази си своя същност. Когато малкото дете порасне, споменът за това, че си слаб, че не можеш да живееш сам, че си накърним, нескопосан, незавършен, изчезва. Няма как майстор в „Да”, боил или воин да има малко дете в себе си, защото то ще бъде неговото слабо звено. Тази негова същност ще му пречи да бъде силен, смел и свободен. Тя ще го кара да се държи като непохватно дете.

И така човек през целия си живот, ако не се бори с малката си същност, запомня това нещо, което разбира като първо нещо в своя живот – че е слаб и несъвършен и сам не може да се справи с живота. Това разбиране го съпътства винаги и навсякъде. И понеже знае, че е несъвършен, през цялото време той се стреми към съвършенство…“

откъс от първа книга „Тохол“, автор Токораз Исто

Канът ювиги даде знак и цялата българска конница като един се „закова“ на място…

„От насрещния отряд се отдели един воин. Имаше две възможности – да бъде вестоносец или преговарящ – табар, или самият владетел на хуните Руа. За да провери каква е ситуацията, канът ювиги даде знак и цялата българска конница като един се „закова” на място. Българските коне бяха обучени при команда да застиват като изсечени от камък. Това винаги респектираше противниковите армии. Воините също стояха върху седлата напълно неподвижни. Единственото движение в нашата армия беше на гривите и опашките на конете, развявани от вятъра. Сега обаче и той, като че ли осъзнавайки напрегнатостта на ситуацията, се скри и се загледа в това, което ставаше. За миг ми се стори, че целият свят е спрял своето движение и напрегнат следи това, което ставаше пред очите ни.

Като гледах нашите воини, се сетих за българските медальони. Върху тях беше изобразен кон, а върху гърба му, без да се изобразява тялото на воина, се поставяше само главата му. Така конят изглеждаше като слят с българския воин. Като че двамата представляваха едно същество, включващо в себе си кон и конник слети в едно. Сега българските воини изглеждаха по този начин.

Когато се приближи на достатъчно разстояние, за да може да бъде разпознат, препускащият човек спря. След като българският кан видя, че това е канът на хуните Руа, тръгна към него и се приближи. Двамата владетели стояха един срещу друг и известно време разговаряха. След малко се обърнаха и всеки се отправи към армията си. Канът се обърна към българските воини и извика само една дума, която предизвика страхотно движение.

– Шпалир!

Конницата се разцепи, както монолитен ледник се пропуква и разтваря. Всички воини се наредиха в две редици на доста голямо разстояние един от друг. Те бяха толкова дълги, че достигнаха до нашия лагер. Редиците гледаха една към друга. Хората на ичургу-боила бяха от едната страна, а от другата страна срещу тях бяха воините на кавкана. Получи се широка алея, по която хунските воини започнаха да минават. Когато стигнаха в средата на шпалира, българите ги приветстваха, като вдигнаха мечове и ги развъртяха с викове над главите си. В първия миг помислих, че ще атакуват и ще ги съсекат.

Въпреки че на пръв поглед приехме хуните като добри домакини, във въздуха витаеше някакво скрито напрежение. Беше невъзможно българите да обърнат гръб на армията на хуните, затова ние ги пуснахме в шпалир. Имаше много рискове за хуните, но те сами се бяха поставили в това положение и се бяха натрапили като наши гости. Затова ние като домакини имахме право да определяме правилата. Хуните бяха принудени да се подчинят и дори да се разкрият пред нас и да покажат уязвимостта си.

По-късно се понесе мълвата, че канът Руа дошъл непоканен и е помолил българския владетел в името на старото приятелство да разреши на неговата делегация да се включи в българския събор. По смирението, с което хуните идваха, всички единодушно решихме, че канът им е решил да покани българите като съюзници в нещо, което е решил да предприеме…“

откъс първи том „Тохол“ от поредицата „Тангра“