Древната българска традиция да си завързваме мартеница

В световната история годината винаги започвала с раждането на природата. Така годината започвала или в края на месец декември, или от месеца, който бил кръстен на бога на войната Марс. За българите март месец било времето, когато природата се събуждала след зимата, това било време за ново начало и живот. Тогава те се подготвяли за преброяване на българската армия. Всички мъже се събирали и се въоръжавали, за да са готови за предстоящите битки. Провеждали се състезания (кушии) (днес Тодоров ден), на които се проверявало бойното ниво и въоръжението на българските воини. На друг голям празник бойците провеждали битки помежду си на алай или гумно. Този празник при земеделските християнски народи съответства на Гергьов ден, а при волжките българи се нарича Сабантуй. Вярвало се, че ако на този празник се даде жертвоприношение, това ще омилостиви бог Тангра и той няма да поиска жертви от народа на българите по време на войните, които ще се проведат през цялата година.

Българите вярвали, че във вените им освен кръв тече и свещената сила – оренда. За да омилостивят Тангра, в по-древни времена те порязвали ръката си над китката, като капките кръв не трябвало да падат на земята, защото кръвта била свещена, а да изсъхнат на ръката. Някои воини връзвали бяло конче на китката си и така стичащата се кръв го обагряла и засъхвала по него. По-късно те престанали да си причиняват рани, а при честването на този празник си завързвали бял и червен конец, като продължение на прабългарската традиция. Белият цвят символизирал орендата, а червеният – кръвта.

Днес тази традиция е много популярна и има множество легенди за това откъде произлиза мартеницата, но е важно да се знаят нейните древни корени. Някои хора се притесняват, че тя е езически обред. Трябва да се знае, че голяма част от празниците и ритуалите в българската „християнска“ традиция са пренесени от най-дълбоката езическа древност на народа ни.

На всички българи, Честита Нова 7529 Българска Година!

В многотомната история „Тангра“ са описани ритуалните битки, които българите всяка година са провеждали. Със своите книги писателят Токораз Исто опитва да възроди българския дух и традиции.

Днес децата учат, но не знаят, нямат време да четат книги…

„Не е случайно уважението, което българите имат към учението, грамотността и книгите. Корените на този интерес може да се проследи от най-древни времена. Заради това през Средновековието в България има няколко книжовни школи и процентът на грамотност е бил по-висок от този във Византия, да не говорим за Западна Европа, където грамотни са само малцина монаси. Може би на това се дължи огромното желание на българите и гладът за грамотност и знания по време на робството и веднага след Освобождението. Става въпрос за килийните и взаимо-спомоществувателните училища, а по-късно светските гимназии и училища.

Днес ние правим най-голямото отстъпление от тази традиция. Съществува деградация на тази ценност, образованието вече не е издигнато на пиедестал, както бе доскоро, хората не желаят да бъдат умни, а да знаят само неща, които могат да им свършат работа и да им бъдат от полза за печеленето на пари. Българите вече не са онези любознателни хора, които са били, когато светът пред тях, по времето на турското робство или на комунизма, е бил затворен. Днес повечето хора, които имат възможност, обикалят света, но това за съжаление не води до увеличаване на знанията им и не заради това го правят, а за да се забавляват или по работа. В България има все повече тесни специалисти с ниско ниво на обща грамотност и култура. Невежеството, неграмотността и профанизацията са обхванали младите хора или поне повечето от тях. Учениците са подвластни изцяло на „матрицата“, те са оплетени в нея от малки. „Матрицата“ днес е много по-жестока от времето, когато ние бяхме деца и се формирахме като личности. Учебните програми са тежки, дистанцирани, обсебващи времето, децата учат, но не знаят, нямат време да четат книги и да се развиват сами, да изградят собствено критично мислене и мнение по повечето въпроси. Те не са учени на това и дори не знаят какво е то, когато им говоря за тези неща, те дори не разбират думите ми. За тях такъв свят не съществува. Те знаят само това, което им се изисква и го има в учебниците, учат го по принуда и никога не се запознават с алтернативна информация. Това ги изгражда като хора с ограничено мислене и мироглед, изключително лесни за манипулиране. А може би именно това е целта на тези, които искат да профанизират народа ни, за да го управляват по-лесно, да ни превърнат в потребители не само на стоки, а и на собствения си живот.“ – писателят Токораз Исто

www.orendabooks.com

Това е орендата – българинът посочи белия конец, след което…

„В този момент Авитохол видя две връвчици и веднага се сети какво да прави. Едната от връвчиците беше червена, а другата – бяла. Те сигурно се използваха за подшиване на кожените пергаменти, за да стане книгата здрава. Със светкавична бързина той извади камата на куриоса и преряза двете връвчици. Веднага ги раздели на две. Момчето го гледаше изумено.

– Това е кръвта – каза Авитохол и посочи червеното конче. – Помниш ли миналата година как кръвта напои само едната връвчица? Това е орендата – българинът посочи белия конец, след което пресука двете връвчици. – Явно, когато орендата и кръвта напуснат тялото, се разделят и вече не се смесват. Може би това е така, защото кръвта е тялото, тя е тленна, орендата е духът, въздухът. Днес е специален ден, защото започва новата българска година. Тъй като няма да можем да проведем битка и да пренесем саможертва на Тангра, затова аз измислих това, да си вържем тези пресукани бяла и червена връвчици. Така все едно сме дали своята саможертва към Тангра и му благодарим. И всеки човек, който си завърже такъв конец на първи март, нека се смята за българин, принесъл своята саможертва и дар в нозете на Тангра. Нека носим тази връвчица седем дни, а след това я закачим на цъфнало дърво. Помниш ли онова дърво, което ти показах? То беше шаманско дърво, на него българите привързваха своите оброчни върви и ленти.

– Но онова дърво беше сухо – каза момчето.

– Не, то беше зелено и цъфтеше, но в другите светове. То символизираше Световното дърво, това което хуните наричат Бой Терек. Може да има хора, които да завързват връвчиците си на оброчни места.

– Разбрах, татко. На коя ръка да завържа тази връвчица?

– На лявата, представи си, че държиш меча с дясната ръка, значи ще порежеш лявата.

Двамата мъже опитаха сами да си завържат връвчиците, от двете страни на които Авитохол бе направил възелчета, но не успяха. Беше много трудно сам да направиш това, затова всеки върза на другия такава на лявата китка.

– От този ден нека на всеки първи март, където и да се намираш, да си завързваш едно пресукано бяло и червено конче и да отправяш мислите си към Тангра, за България, саракта и за мен! Това да бъде твоята молитва!

– Татко, това не е ли лъжа? Като си завържем бял и червен конец, по този начин не се ли опитваме да излъжем Тангра?

– Не! За Тангра не е важно какво точно правиш, а жестът и това, което влагаш в него. Нагласата и дали си искрен е по-важна. Бог се вглежда в душите на хората, той не гледа само делата им. Може да се молиш на Бог, но в душичката си да си малко, злобно, егоистично човече. Дори да се молиш правилно, да го правиш пред истинския Бог, това няма да те направи голям, значим и велик човек. Бог е направил така, че малките хора въобще да не могат да го познаят.

– Значи като завързахме тези кончета, все едно извършихме жертвоприношение към Тангра?

– Да! Бог може да отхвърли и най-горещата молитва, и най-правилно изпълнената литургия, ако са престорени!

Ако си българин, тоест мъдър, духовен, чист, просветен човек, ако следваш, чувстваш и живееш според орендата и волята на Тангра, дори две кончета да си завържеш, то е жертвоприношение и ще бъде прието и оценено от Тангра. Ако си недостоен и кръвта ти изтече, Тангра няма да го оцени.

Тангра не иска нашата кръв. Той не желае формални актове. Това не е театър. Той иска много повече – нашия пълноценен живот. Като си завързваме червено и бяло конче, ние искаме да му покажем не само, че сме готови да умрем в негова чест, но и сме посветили живота си и спазваме мисията, която ни е отредил. Така ние му доказваме, че сме истински българи. Това е най-висшето жертвоприношение. Да живеем като българи, това иска Тангра от нас.“

На всички българи, Честита Нова 7526 Българска Година!

В многотомната история „Тангра“ са описани ритуалните битки, които българите всяка година са провеждали. Със своите книги писателят Токораз Исто опитва да възроди българския дух и традиции.

Да притежаваш бойния колан на велик воин се смяташе за голяма чест

„Вечерта Баяр ме повика при себе си. Влязох в юртата, която толкова добре познавах. Багатурът стоеше изправен. Най-почтително подгънах коляно и го поздравих. Знаех, че Баяр иска да ми каже нещо важно. Той обаче не заговори. Приближи се до мен, докосна двете ми рамене, подхвана ме и направи знак да се изправя, след това ме накара да облека пълното си бойно снаряжение. Аз го направих. След това с особена тържественост той ми подаде меча си. Много добре познавах оръжието на багатур-багаина, много пъти се бях възхищавал на качеството на изработката на острието и ръкохватката. Това беше изключително оръжие, много по-леко от останалите мечове. Въпреки че беше по-тънко от всички остриета, които бях виждал, беше много по-силно от тях. Освен всичко то бе изковано от две части. Вътрешната беше гъвкава и позволяваше то да се огъва и да не се чупи и така поемаше силата на чуждите удари, а външната бе закалена и всеки път нащърбяваше острието, с което се срещнеше. Често, след като се упражнявахме двамата с моя учител, острието ми заприличваше на трион и ми се налагаше да нося меча си за поправка на ковач, за да възвърне гладкостта на острието ми.

Държах меча и го гледах с благоговение. Въпреки че украсата беше много по-проста и беше направена от мед, той си беше все така красив и стойностен. Никога не бях виждал толкова красив меч.

Самият Баяр носеше на бойния си колан меча на кавкана Иратаис, който той му бе подарил. Така всеки един от нас щеше да бъде с меча на своя учител.

Българските мечове, освен по всичко останало, се различаваха и по регалиите. Само канът имаше право да носи меч украсен със злато. Обикновено това бяха изключителни оръжия, при нас те не се предаваха от един владетел на друг, както беше при някои народи, а бойното оръжие се погребваше заедно с него. Сребърни регалии можеха да носят само „хранените хора” на кана. Това бяха най-висшите владетели на българите. Всички останали българи бяхме длъжни да носим мечове украсени само с желязо и мед. Така че Баяр беше приготвил личния си меч за мен.

Друг жест, който ме потресе изключително много, беше това, че Баяр ми подаде един красив български колан. Всеки български воин имаше такъв. На него се закачаше торбичка с огниво, малък мех с вода, нож, меч и други неща. Коланът бе съставен от метални плочки, богато украсени със сребро, мед и злато, на които задължително бе отбелязан родовия знак на воина. На колана ми най-отпред от злато бе апликиран знакът на рода Вокил. Тъй като сегашният кавкан Иратаис и Баяр бяха главите на рода, коланът показваше, че аз произлизам от най-висшите владетелски кръгове на рода Вокил.

На всеки български колан се отбелязваше длъжността, която воинът заемаше, описваше се бойното му ниво и дори се отбелязваха всички битки, в които е участвал. Коланът беше свещен предмет. Ние смятахме, че в него е заключена душата на българския воин и когато българинът го препаше, той се слива с бойната си душа и добива единство. От момента, в който воинът получеше бойния си колан, трябваше винаги да го носи, никога да не се разделя с него и да внимава да не го загуби. Върху колана се отбелязваше целия живот на воина. Да притежаваш бойния колан на велик воин се смяташе за голяма чест. Въпреки че коланът се погребваше заедно с починалия воин, някои колани се предаваха в родовете като семейна реликва. Наказанието за загубен колан беше много тежко. Смяташе се, че така Тангра показва, че е оттеглил благоволението и орендата си от воина и той, независимо до какъв ранг е израснал и какво място в саракта заема, трябва да започне бойния си път отначало.

Поех бойния си колан и в същото време погледнах колана на човека, който ми го подаваше. Коланът на Баяр беше най-красивият и отрупан колан, който бях виждал. Личеше си, че принадлежи на велик воин.

Баяр забеляза погледа ми и докато ми подаваше колана, сухо каза:

– Нека Тангра ти даде сила и оренда и ти предначертае Път, в края на който коланът, който ти давам, да бъде по-красив от този, който гледаш! Знай, че всеки орнамент по колана, освен красива и блестяща страна, има и друга, а тя се състои в това да търпиш лишения, да страдаш, да те раняват и тъпчат и всеки път трябва да ставаш, да продължаваш и побеждаваш! Ти гледаш колана ми и смяташ, че съм велик воин, но аз не нося тези украшения, за да се хваля и да показвам на останалите кой съм и какъв е бойният ми Път, а за да си напомням откъде съм тръгнал, колко Път съм изминал, колко пъти съм се изправял и какво съм преживял! Нося колана, за да ми напомня, че съм велик воин и нямам право да отстъпвам дори стъпка назад от бойния си Път, както това не съм правил никога досега!

Стоях срещу Баяр и тръпнех от вълнение да получа колана си. Почти не чувах какво ми говореше. Когато свърши и ми постави колана, бях истински щастлив.

Накрая традицията бе спазена докрай и получих истински боен кон. Върху коня си видях дамгата на Баяр и рода Вокил. Бях щастлив, чувствах се завършен воин. Някога бях мислел, че дамгата върху конете ми може би трябва да бъде като знака на медальона ми, но знаех, че ако това се случи, ще бъде много по-късно. Почти през цялото време докосвах ръкохватката на меча си или гладката хладна повърхност на колана си и това ме изпълваше с гордост. Аз бях щастлив!…“

откъс от първа книга „Тохол“ от поредицата „Тангра“