Мъжът знаеше, че нарича българи не хората родени като такива, а тези, живеещи като достойни…

„Докато разговаряха, мъжете бяха влезли в банята и бавно се потопиха в басейнчето с топла вода. Българинът въздъхна дълбоко от удоволствие и облекчение. От много време тялото му бе копняло за такова блаженство. Той се отпусна и продължи да слуша думите на своя домакин. Колкото повече го слушаше, толкова уважението му към този умен и спокоен мъж нарастваше. Този бе истински господар и знатен римски гражданин. Личеше си, че е мъж достоен и умен. За българина бе удоволствие да го слуша. Мъжът продължаваше да говори:

– Днес гърците, които наричат себе си ромеи, са най-преданите и ревностни християни. Човек, ако не знае историята, би помислил, че те първи са приели християнството. Това обаче не е така. Аз съм трак, но по-късно моите предци започнали да се смятат за гърци и римляни. Днес ние се наричаме ромеи, което означава „римляни“, но се смятаме за гърци, макар да знаем, че нашият произход е тракийски, мога да се нарека и елин, но днес това име вече е равнозначно на езичник.

Елин всъщност не означава само грък. Елин не е име на народ или племе. За елини са се смятали много хора и достойни мъже, които не са били от гръцки произход. Елин не означава произход и народ, елин е цивилизационна категория. Елини са се наричали всички, които са се борили за знанието, за развитие на културата, изкуствата, цивилизацията. Много от онези мъже са принадлежали на други народи.

Авитохол слушаше внимателно. Тези думи му напомниха за нещо, което цял живот бе мислил. Хората се обединяваха по народност и произход, но по-важно от това кои са роднините ти бе това какви принципи изповядваш, към коя група сам се причисляваш и често това кои са приятелите ти, какви възгледи изповядваш, какъв е вкусът ти към изкуства, какво обичаш да четеш, как мислиш, колко си цивилизован и чувствителен, как възприемаш света е по-важно от роднините. Роднините и родителите си не можеш да избереш, но приятелите можеш и го правиш. Мъжът знаеше, че нарича българи не хората родени като такива, а тези, живеещи като достойни, просветени, осъзнати, духовни личности. Той наричаше българи дори хора, които бяха от други народи. Не бяха ли българи Сиджими, Деел, Меровей, Гундлеус и много други достойни хора, които бе срещал през целия си живот? Както някога елин бе означавал човек, борещ се за наука, цивилизация, така българин означаваше човек живеещ достойно, мъж на честта, доблестта и справедливостта, този който преследва осъзнат живот, духовен, мистичен, мъж на Светлината. Днес всички мъже, които бяха наследници на елините, смятаха, че трябва да изграждат Ромулум. Днес римските граждани, тези, които живеят в Рим и Константинопол, са наследници на същите онези елини, българите пък са тези, които дават смисъл на Варварикум. Римляните ги наричат варвари и ги обиждат и презират, но мъжът знаеше какво означава българин. Светът бе поделен между елините и българите, между Ромулум и Варварикум. Едните бяха осъзнатата част от „цивилизования свят“, а другите се бореха за Свободата и Светлината.“

Откъс от поредицата „Артур“, автор Токораз Исто

Филипопол е много по-древен от Атина, Константинопол и Адрианопол

„– Мнозина автори смятат, че това е най-древният град в света. Води се спор дали Дамаск, или Филипопол е по-древен. Тук са живели хора от най-древни времена. Това е уникално разположение, тепета, които осигурявали защита, плодородната низина е изхранвала жителите му, а реката Хеб (Хебър) давала вода на гражданите му както за пиене, така и за напояване. Филипопол е много по-древен от Атина, Константинопол и Адрианопол. В сравнение с него Александрия и Рим са пеленачета. Тук е имало селище, откакто по земята има хора. Мнозина смятат, че точно тук е бил раят.

През града минава един от главните пътища, пресичащи тази част на света – Виа Милитарис. Филипопол отговаря на всички изисквания, за да бъде голям град. Има река, естествено е защитен от тепетата, доведена е вода от планината и е естествен център на цялата тази широка равнина.

Приск още не беше спрял да говори, когато развълнуваният Флавий Мантан заговори:

– Не, тук не е бил раят. Раят и днес се намира тук. Всички граждани на Филипопол живеят в рая. Това е най-плодородната земя, слънцето затопля земята и през лятото, и през зимата, а водата от Хеб напоява нивите на селяните. Водата тук се намира толкова плитко под земята, че всеки има кладенец в нивата си. Тук е раят!

Хората по тези земи са богати и спокойни. Дори робите живеят добре, те са сити, здрави и се радват на добрия климат. За съжаление богатствата на тази земя винаги са привличали зли сили, които минават като мор и я плячкосват…

– Градът е построен около девет хълма. Двата са по-отдалечени и по-ниски. Около тепетата има нещо като ореол. Хората, които живеят тук, са специални. През деня е много красиво и хубаво, но вечер, когато слънцето тръгва да залязва, става наистина магическо. Небето все едно е закачено на върховете на Хемус и Родопа и ние се намираме в нещо като огромна палатка.

– Виждам Хем – казах аз и посочих към един висок връх, който се извисяваше отдясно в далечината. – Траки ли живеят тук?

– Да! Чували ли сте за траките? – попита ме Флавий Мантан.

Бероес ми беше разказвал за траките, когато ми бе говорил за скитите. От него знаех, че те са арии, което си личеше по това, че при тях, както при всички арии, имаше три съсловия: владетели, жреци и воини.

– Филипопол е градът на едно от най-известните племена, така наречените сатри или беси. Те населяват планината Родопа, но стигнали и до тук, където върху три от хълмовете изградили крепост с високи непристъпни стени. Този град бил наречен Пулпудева. Дева на тракийски означава град, а Пулпу е езеро.

– Защо езеро? Има ли езеро около града?

– Някога Хеброс е обграждала града, а точно под трихълмието е имало голямо езеро (Днес на мястото на Тунела, Чифте баня, Съдебна палата и гимназия „Св. Св. Кирил и Методий“). По-късно градът се наричал Евмолпия. Евмолпиас означава „Сладкопоен”. Това име му било дадено като прозвище. Той бил легендарен тракийски владетел, син на Посейдон и Хиона, която, за да скрие прегрешението си с Борей (северният вятър), хвърлила новороденото си в реката. Посейдон го спасил и го пренесъл в Етиопия, за да го отгледа Бентесикюме. Когато пораснал, Евмолп се оженил за една от нейните дъщери, но изнасилил друга от дъщерите й, затова бил принуден да бяга. Той взел със себе си сина си Исмар при тракийския цар Тегюрий, който бил владетел над този град. След това опитал да направи заговор срещу царя, който го приел. Заговорът бил разкрит и Евмолп избягал в град Елевзин, който се намирал съвсем близо до Атина. След смъртта на сина му Исмар, Тегюрий повиквал Евмолп при себе си, помирил се с него и го направил наследник на царството си. По-късно цар Евмолп взел страната на елевзинците във войната им срещу атиняните. Той се притекъл на помощ на старите си приятели с голяма тракийска войска, но бил убит в сражение от атинския цар Ерехтей.

Евмолп бил един от най-посветените хора, живели по онова време. Той бил лично посветен от богинята Деметра в нейните мистерии и се счита за митичен основател на рода на евмолпидите, които изпълняват най-важната длъжност на мистериите, тази на Хиерофанта (върховен жрец). Някои учени смятат, че и Евмолп, подобно на Орфей, взел участие в похода на аргонавтите и там е описан като жрец и посветен човек. Според мнозина той е учил при жреците в Египет и Етиопия. Негова статуя била изваяна от известния скулптор Мирон и била поставена в Партенона на Акропола в Атина.

В Атина се провеждали религиозни игри, които се наричали Елевзински мистерии. Смята се, че от времето на Евмолп има връзка между игрите в Евмолпия и тези, провеждани в Атина.

По-късно градът бил наречен на Филип Македонски, който бил враг на всички гърци и траки. Той обаче не харесвал Филипопол.

– Филип бил във Филипопол само един или два пъти. Много от учените смятат, че градът не е наречен на този Филип, бащата на Александър Македонски, който се наричал още Филип ІІ Аминта. Знае се, че той разрешил единствено на един град да носи неговото име и това бил град, който се намира на северния бряг на морето, в древността наричано Тракийско (днес Бяло Море). Този град днес се нарича Филипи. Мнозина смятат, че Филипопол е наречен на други двама императори, носещи името Филип. Единият бил Филип V, който управлявал Римската империя в продължение на 26 години и укрепил най-вече Филипопол. Той дал дъщеря си за съпруга на тракийския владетел Терес ІІ, който управлявал Тракия от Филипопол. Другият император се наричал Филип І Арабина, който дал много пари за изграждането на града. Това станало, докато той бил император и през 274 година решил да отбележи 1000 години от създаването на град Рим. Тогава той отпуснал огромни средства за облагородяване на главните градове на провинциите. Така Филипопол станал много по-красив.

Градът бил наричан още Тримонциум, което на латински означава „Трихълмие”.

– Има обаче една голяма заблуда сред хората, а може би и сред вас, историците – каза влиятелният филипополец. – Много от вас смятат, че Филипопол е построен от бащата на Александър Македонски. Няма как Филип да е изградил Филипопол, защото той е много древен град. Много преди Филип и Македония въобще да ги е имало. Дори има нещо друго. Ние знаем, че Филип не е превземал Филипопол. Той се опитал да го разруши, след като с вероломство влязъл в него. Дори той не влязъл, а останал на стан извън града…“

откъс от многотомната история „Тангра“

Караджата харесвал само този връх, защото той му осигурявал сигурност и защита

„Докато вървяха, монахът му разказа легендата за хайдут Караджа. Той върлувал из тези балкани, в областта на селата Бачкьой, Яврово, Добралък, чак до Куклен. Хайдут Караджа измислил кауците, по-късно от него ги заел Вълчан войвода. Всъщност кауците ги ушил някой си Пракоски Динчо. От всички места за зимуване Караджата харесвал само този връх. Затова започнали да го наричат Караджов камък. Той му осигурявал сигурност и защита. Именно тук било мястото, където хайдут Караджа отвел най-лютия враг на раята в целите Родопи – наипина Ясъоглу. (наипин – наместник съдия, като помощник на кадията, по-скоро съдия изпълнител) Ясъоглу морял раята в цялата област на Родопите, но Караджа го пленил. След това го вързал с едно въже през кръста и го провесил от Караджов камък над бездната. Хайдутите отстъпили на двеста крачки и започнали да стрелят един след друг по въжето. Те стреляли бавно и не бързали. Въжето било дебело и когато някой го улучвал, от него се късали върви, а Ясъоглу се полюшвал и пропадал все повече и повече над бездната.

Хората разказват, че Ясъоглу толкова се уплашил, че пребледнял като платно и при всеки изстрел се изпускал в шалварите си. Като втрещен той гледал към зеещата под краката му бездна, осеяна с остри канари. Наглият доскоро и напет турчин сега си бил глътнал езика. Той не знаел дали не е по-добре някой от хайдутите да трепне и да го застреля, така както си виси. Това според него било за предпочитане пред ужаса от сполучливия последен изстрел, който щял да скъса няколкото последни конопени върви и да го изпрати в пропастта. Ясъоглу висял и не смеел да диша, защото постоянно чувал как конопените върви се късат и пращят.

– Знаеш ли края на историята? – попита най-накрая Глигорко.

– Не – отвърна момчето.

– Караджа не го убил, простил му. Той решил, че след такова изпитание турчинът ще стане друг човек. И по-добре да го остави, отколкото да се налага след една година да постъпва така и с друг наипин.

Така и станало. Ясъоглу се променил. Започнал да уважава раята и скоро станал един от най-справедливите наипи, които имало в Родопите. Той съдил не по това кой какъв е, а според делата и спазвайки справедливостта.

Така привечер те стигнаха до село Врата. Това беше малко селце. Врата, но към какво? Местността беше чудна. Конете бяха много уморени, затова, когато се стъмни съвсем, тримата слязоха от гърбовете им и ги поведоха на повод. Селото беше много малко, по-скоро махала. Това беше една долина, отвсякъде обградена от високи хълмове, като венец. Но долината не беше като чаша, защото конусовиден връх се издигаше в средата й. Най-високият връх, от обграждащите я, се наричаше Караджов камък и те бяха тръгнали именно натам.

Село Врата беше два реда къщи, от двете страни на пътя. По средата имаше чешма с един чучур, от който буйно течеше вода. Селото дори нямаше мегдан. Тримата мъже оставиха конете хубаво да се напият, а Яне се приближи до монаха и запита:

– Защо това село се нарича Врата?

Монахът, който знаеше всичко, каза:

– Има поверие, че някога тук Орфей слязъл в ада да дири своята любима, която се казвала Евридика. Някъде тук станало всичко това. Може би затова селото е кръстено така. Виждаш ли ей оня връх?

Яне погледна, попът сочеше към конусовидния връх в средата на долината.

– Всъщност това не е връх, а плато. Само от тук изглежда така. Нарича се Белинташ. Старите хора говорят, че някога тук имало огромен град и светилище. Траките езичници смятали, че тук е мястото, където трите свята се сливали: светът на хората, подземният свят на сенките и светът на боговете. Чувал ли си за Олимп?

– Чувал съм!

– Смята се, че някога митът за Олимп се е зародил точно тук и това бил истинският Олимп, преди гърците да го откраднат и да го занесат на тяхната планина. Много от историите, които си чул като гръцки, са били измислени в Мала Азия и тук, в Тракия. Тук жреците на бесите можели да пътуват между световете, но правели това с вестители. Извършвали жертвоприношения и по душите на убитите животни изпращали вести на боговете, а вътрешностите на изкормените животни хвърляли там – и старецът посочи една урва…“

откъс от поредицата „Ятаган и Меч“