Този, който е позволил да бъде победен, няма право да претендира за народната любов

„Навсякъде шествието бе посрещнато с голямо въодушевление. Хората се бяха пременили в най-новите си дрехи, за да почетат щастливия ден на своя владетел. Едва сега мъжът се уверяваше колко много поданиците на Британия се нуждаеха от тази сватба, от празненство, по някакъв начин кралят да напомни, че е жив, да вземе един избор на живота, за да вдъхне увереност и на тях. Много често, когато хората нямат собствен живот или той е толкова обикновен и незначителен, не им се случва нищо интересно, там цари сивота и скука, те се взират в своите господари. Това е синдромът на васала. Тогава човек започва да следи живота на своите господари и чрез тях да изживява това, което на него не му се случва. В основата на това е и клюкарството. И така много често тези хора със затаен дъх следят раждането на „малкия господар”, с по-голям интерес и тръпка, отколкото раждането на собственото си дете, те знаят с какво се храни господарят, как живее, как спи, как се събужда, с кого спи или се кара. Това за тях става по-интересно от собствените им тегоби, радости и мъки. Това е така, защото всичко това е загърнато в мечти и желания и на тях да им се случват такива неща. То е обвито в привлекателната форма на приказка, в него има нещо блестящо, шарено, прекрасно. Пример за това са приказките, които са плод на същото това желание. Повечето приказки се отнасят до кралете, за живота на господарите. Така тези хора постепенно се привързват и започват да живеят чрез живота на другите. Интересът им е задоволен, но в същото време това е едно безопасно съзерцание отстрани, при което не изживяваш нещата наистина, а наужким и не можеш да бъдеш наранен. Ако господарят им случайно загуби битка, същите тия, които преди това са го боготворили, идентифицирали са се с него и са запълвали свободното си време в обсъждане на живота му, са и първите, които се отричат от него. Те не таят и най-малкия сантимент към загубилия, той заслужава само презрение. Този, който е позволил да бъде победен, няма право да претендира за народната любов. Хората обичат триумфаторите и така тяхната обич и възхищение се прехвърлят към онзи, който е успял да порази предишния им кумир. Противно на очакваното всичко това не предизвиква никаква колизия и противоречие в поданиците. За тях е важно да има кого да боготворят и превъзнасят, стига той да се намира на върха. Мъжът бе наясно, че много монархии се възползват от този феномен, за да демонстрират единение и сплотеност на народа, който се олицетворяваше със своя владетел, колкото и лъжливо и преходно да бе това положение. Всяка болка, която владетелят преживява, всяка негова радост, всяко негово решение, са болка, радост и решение и на народа. В основата на всичко това обаче стои един нездрав стремеж и липса на собствена идентичност и живот.“

Откъс от поредицата „Артур“, автор Токораз Исто