Tag Archives: туг

Тези три цвята са краските на българите

6„Авитохол бе потънал в някакво странно състояние. Изведнъж с възторг се отдели от саракта, в който бе потънал. Какво бе най-важното нещо, до което бе достигнал: че всеки българин трябва да съчетае в себе си три души и да следва Пътя на воина (багатура), Пътя на монаха (колобъра), Пътя на човека или на знаещия (тумира) и тогава в него ще се появи орендата, божественото прозрение; то ще бъде спуснато от Небето към него, това е Пътят на владетеля (кана).

Така всеки, по всяко време, можеше да стане българин. Българин е не толкова категория на човек, принадлежащ към народа на българите, колкото състояние на духа и Силата (орендата). Не по кръвта и наследството се определя дали си част от този народ. Изведнъж Авитохол разбра, че неправилно нарича хората българи и това поражда объркване и неяснота, защото всеки роден българин можеше да претендира, че е „просветен човек”, без да е такъв.

В следващия момент той отвори очи и видя знака, който бе нарисувал върху медния си щит. Знакът бе напълно симетричен. Авитохол мислеше дали ще има някакво значение за българина по кой от пътищата ще поеме? Той бе тръгнал като воин, а може би като шаман бе поел по Пътя на колобъра. Сега не можеше да определи по кой път точно бе тръгнал. Скоро разбра, че всъщност можеш да изминеш тези пътища само едновременно. В света имаше много воини, но много малко от тях можеха да са едновременно знаещи и да живеят живот на обикновени хора, да превърнат живота си в Път, трудно им беше да бъдат и примирени. Изведнъж Авитохол разбра, че Пътят на българина се изминава отвън едновременно от всяка същност – като воин, духовник, знаещ и владетел, и се върви навътре към сакралното, към кръста в центъра; в същото време се изминава отвътре – от центъра, навън. Това олицетворяваше едновременния, двоен път – на себепознанието и самоусъвършенстването.

Авитохол се изненада колко много знания всъщност бяха вплетени в тангристкия кръст. Този знак продължаваше да разкрива тайните си пред него. Колкото повече го гледаше, толкова повече разбираше, но не само неща свързани със самия знак, а духовността на човека и това, което трябваше да представлява българинът.

Мъжът свали своя щит. От одеве се взираше като омагьосан в него. Ирник искаше да види какво толкова гледаше баща му. Той бе видял нарисувания от него знак, но му се струваше, че има и още нещо.

Конската опашка при българите, поставена върху копие, е нашето знаме, тя е нашият флаг – каза Авитохол. – Както християните вървят с хоругвите пред войската си, така ние носим туга. Тугът е гръбнакът на народа ни, нашата ос, по която се спуска и издига орендата, тя е оста на Вселената.

В арийските народи всяко съсловие се отбелязва с различен цвят. Свещените български цветове са три. Червеният цвят е цветът на воините. Той е като цвета на кръвта. Зеленият цвят е на тумир, а белият – на колобрите. Тези три цвята са краските на българите. Воините са основата, те трябва да бъдат поставени най-отдолу. После са тумир, които са връзката между воините и народа, и духовниците – колобри. Най-отгоре с глави в Богa-Небе са колобрите. Ако някой ден България има знаме, то трябва да бъде съставено от тези три цвята и да бъдат наредени в тази последователност: бяло, зелено, червено. Така се разделя и човешкото тяло. Отдолу е червеният цвят, символизиращ енергията, по средата е неутралният – зеленият, а най-отгоре е главата, чистотата и белият цвят, цветът на орендата…

откъс от многотомната история „Тангра“

Реклами

Вашият коментар

Filed under История, Книги

Щях да победя всеки и всичко, дори пред Тангра бих се изправил, но не бих се поклонил, трепнал или отклонил от Пътя си

„…Вдишах от кристалния хладен въздух. Не знам защо, но взех в едната си ръка туга, а в другата стисках медната ръкохватка на меча. Така насочих погледа си през прозорчето навън. Въздухът беше студен и чист. Тук, на върха на света, дишах най-чистия и прозрачен въздух, който имаше в света. Погледът ми обаче бе привлечен от великолепната гледка, която се разкри пред очите ми. Слънчевият диск все още беше скрит зад върха на планината, но вече си личеше, че е толкова наблизо, че всичко искреше. Върхът сякаш гореше. Той се бе нажежил до бяло и като че ли във всеки момент щеше да избухне. Въздухът около него трепереше, толкова голяма беше силата на слънцето. Всичко беше в златиста мараня, която трепереше все по-бързо. Гледах всичко това като омагьосан и не можех да откъсна очи. Това слънце беше различно от слънцето в степта. Онова слънце беше могъщо, но подчинено на Тангра, това тук беше диво и могъщо, силно и независимо, като родено от планината, то като че ли съществуваше само за себе си. Нашето слънце беше високо и ние го гледахме отдолу, това тук беше ниско, почти на нивото на очите. Нещо набъбваше зад върха, струваше ми се, че то или щеше да пръсне върха, или да направи нещо друго. Цялото това напрежение ме бе сковало и не можех да помръдна. Някаква странна величествена музика звучеше в ушите ми. Добре че държах туга, на който се подпирах, иначе можех да рухна под напора на величествената гледка. Колкото повече трептеше въздухът около върха, толкова по-напрегната ставаше и тя. Изведнъж силен писък прободе ушите ми. Свих се от болка. Този звук като че ли накара сърцето ми да се свие, а слънцето да избухне. Тънък лъч със страхотна бързина проби върха и ме прободе в очите. Той беше толкова бърз, че от него нямаше нищо по-бързо на света. Въпреки това ми се стори, че в един миг видях как той идва към мен. Аз бях по-бърз от светлината. Може би уроците на Урвитал и тумира бяха дали резултат. Бях успял да видя лъча като че ли беше огнено острие на вражески меч, изпратен към очите ми. Стоях и не помръдвах. Приех появяването на слънцето като лично предизвикателство. То ме беше проболо и искаше да отстъпя. Искаше да ме уплаши и подчини. Болката в очите ми бе огромна, но аз не помръдвах. Стоях като древен воин, изсечен от камък. В този момент можех да умра, но нямаше да трепна. Можеха да ме убият, да ми отсекат крака, но нямаше да падна. Щях да остана така, защото не тялото ме крепеше, а орендата. Нямаше да помръдна и да отстъпя пред нищо. Аз предизвиквах слънцето. Бях воин и можех да се изправя срещу всеки. Щях да победя и слънцето, и дори пред Тангра бих се изправил, но не бих се поклонил, трепнал и не бих се отклонил от Пътя си. Можех да се изправя и да победя всеки и всичко. Волята ми беше по-могъща от богове, животни и дори от самия живот. Аз бях непобедим, аз бях с желязна воля и никой нямаше да ме отмести от Пътя ми, аз бях воин на Тангра!…“

откъс от втора книга „Ат“ от поредицата „Тангра“

Вашият коментар

Filed under История, Книги, Токораз Исто