„Ибрахим все още стоеше и му се струваше, че само той чува този глас. В този момент обаче мъжът, който стоеше до него, го побутна напред. И така Ибрахим вече се изравни и застина редом до повелителя на правоверните. Намираше се на една ръка разстояние от Ахмед III, владетелят на най-голямата държава в света и в същото време най-голям противник на еничарите и еничарския корпус капъ кулу. Чувството, да стои до такъв човек, беше разтърсващо. Султан Ахмед III – наследник на най-могъщата и стара династия в света, тази на Османите, и до него Петко – бедното българче от рода на Боляровите. Така двамата стояха и гледаха в една посока. Турнаджиите бяха привързали една тънка кожена лентичка, която висеше от единия крак на сокола и така птицата не можеше да отлети. Освен това тя имаше и качулка на главата. Изведнъж една от птиците разпери силните си криле, направи два-три резки маха, като че ли да намести перата на крилете си и нададе пронизителен звук, който разтърси Ибрахим. В този момент силният мъж гледаше острия, подобен на нокът, език на птицата.
– Усещат чужд човек – просто каза султанът.
– Досега не съм виждал сокол от толкова близо, Ваше Величество.
Султанът продължи да гледа птицата все така, като омагьосан, а в погледа му имаше любов, възхищение и в известна степен страхопочитание.
– Виж колко са красиви! – продължи султанът, но по-скоро говореше на себе си. – Изглеждат силни и тежки, но са стремителни и бързи. Сега ги виждаш тук, непохватни и впиващи нокти в дървото, но като литнат, веднага стават господари на небето. Това са небесните господари. Ние само си мислим, че можем да ги контролираме и владеем, всъщност те споделят с нас само земното си време, но никога небесното. Тези очи – каза султанът и махна качулката на един от соколите – сега гледат мен и теб, а след миг могат да ни наблюдават от небето. Виж колко бърз и свободен е соколът! Сега все още е тук, защото го задържам, но ако го бях пуснал, вече щеше да е далеч от тук. Вече щеше да лети сред облаците.
Откакто й бяха махнали качулката, птицата рязко извърташе глава, очите й – жълти, с големи зеници, като че ли не оглеждаха, а пронизваха хората и предметите. Птицата имаше някакво надменно, намръщено изражение и на Ибрахим му се струваше, че тя гледа така само него, защото е недоволна, че редом до султана стои някакъв най-обикновен еничар.
– Виж каква сила! – каза султанът, като посегна и леко удари кръглите изпъкнали гърди на сокола. Птицата се държеше така все едно не забеляза движението на господаря си. Тя се извърна подобно на човек, сякаш искаше да покаже, че го търпи, но все пак той да знае, че й досажда. – Виж колко е съвършена! – султанът явно не забелязваше пренебрежителното и надменно изражение и поведение на птицата. – Като изсечена от дърво е, виж, не трепва! Гледай! – каза султанът и посочи към поляната.
Ибрахим погледна към поляната и видя един заек, който подскачаше, без да подозира опасността. Султанът отвърза сокола и го пое с дясната си ръка. После започна да му говори нещо и като че ли му показваше заека. Изведнъж султанът извика и махна с ръка. Соколът грозно изкрещя, разпери криле и величествено се спусна по извивките на падината. Заекът подскочи и се опита да се скрие. Птицата огъна крилете си надолу и протегна железните си нокти към заека. Последва удар, заекът се превъртя, но птицата, разперила криле, за миг го скри от очите на султана, Ибрахим и останалите зрители. Всъщност с крилете си соколът спираше заекът да не избяга. Когато прибра криле, соколът беше впил дълбоко ноктите си и мачкаше заека, сякаш го месеше. Клетото животно беше като хипнотизирано. То не мръдваше, може би очакваше, като стои неподвижно, соколът да загуби интерес и да го пусне. Това обаче не се случи и когато след малко, с тежко махане на крилете, излетя, вдигна и заека…“
Токораз Исто 