Всеки човек е отделна вселена, да знаеш истинското си име е голяма сила..

„Твоето его се бори за това да си различен, отделен от социума и тълпата, да си уникален, за да може Бог да те разпознае и повика при себе си по име. Той, разбира се, няма да те повика с името, дадено ти от твоите родители, защото това е човешко име и Бог не го знае, той не те вижда с това име и не може да те нарече с него. Твоята същност се нарича по даден начин, ти имаш код, вибрация, която те изразява напълно. Това е твоето име.
– Това име може ли да бъде изречено от човек? Звучи ли то като Албури, Синдилх или Заберган… или може бе като Петър и Йоан?
– Не, няма човешка реч, която да може да изрече това име. То може да е вик, видение, вибрация, може да е тишина и покой.
Открий това свое име и ще можеш сам да се повикаш, когато искаш, ще можеш да слушаш своето име, то ще ти служи като огледало, в което ще можеш да се оглеждаш. Тогава ще можеш да оставаш насаме със себе си, макар и сам, никога няма да си самотен, защото винаги ще бъдеш със себе си. Едната твоя същност – призоваващата, ще може да общува с призования.
Това, което ти търсиш, е първата стъпка по пътя на себепознанието, първата стъпка в духовния път. Всъщност друг път няма, всичко друго е обрастване на тази практика, на това действие с незнание и мистика. Колкото по-шарен и атрактивен си представяш Пътя, толкова по-далеч си от него.
Открий истинското си име, а след това не спирай да го произнасяш, защото името е създадено, за да се чува, да го изричаме, а не да го мълчим! Бог те е нарекъл с това име, това е твоята същност и се нуждае от вибрацията на твоето име. Той иска да го чува непрекъснато, ти си жив само в моментите, в които твоето име е произнасяно. Често това име е непроизносимо и дори ти самият трудно го долавяш и можеш да го изречеш, а какво остава за друг човек.
Нашето име не е дума, то е това, което се чува и получава от нашите дела, докато живеем, ние го изричаме, правилно или грешно. Ако делата ни са правилни, това ще бъде нашето име, ако правим неща, които не съответстват на същността ни, това, което живеем, е просто боклук. Ние сме като бръмбарче, ходещо върху опънатите струни на цитра или балан. Когато направим нещо по-значимо, ние извличаме звук, представи си колко е трудно, подскачайки и ходейки по няколко струни, да създадеш мелодия. Това е твоето истинско име.“
откъс от историческата поредица „България“, автор Токораз Исто

Хората искали, след като са част от империята, да живеят по-добре и спокойно…

„– За нас римляните банята е част от цивилизацията. Нашата империя е създадена, за да пръска Светлина над света. И понеже Светлината и цивилизацията са абстракции, за хората всичко се свежда до няколко прости неща. Човекът, който живее някъде из необятната Римска империя, няма значение Западна или Източна, го интересуват няколко прости неща. Когато сме били езичници и империята се е създавала, а и сега, хората са искали, след като са част от империята, да живеят по-добре и спокойно, да изхранват семействата си и да не гладуват, да остават средства за изкуство и гладиаторски борби, да се чувстват защитени. Всяка държава се нуждае от това хората да се чувстват задоволени, спокойни и да работят, за да си плащат данъците. Тъй като огромната държава се нуждаела от това данъците да се плащат навреме, били необходими и пътища. Пътищата били първото нещо, което построявали предците ни и веднага след легионите се движели каменоделците. След пътищата веднага били издигани градове. Цивилизацията означава градове и то каменни. В градовете първото нещо, което се построявало, били баните, чак след това стадиони, сенати и всичко останало. Нямало агора, на която да не се изградят бани. Баните, пътищата и градовете били символ на цивилизацията. Това била Светлината за обикновените хора. И когато хората получели това, те сами се убеждавали, че новата империя е по-добра от старите им държави и сами искали да живеят в тази империя. Тези трите били границата между империята на Светлината и варварските народи.

От одеве слушах пламенната реч на Орест и се замислих. Наистина, светът беше много просто устроен. Хората се нуждаеха от няколко неща и не можеха да се замислят за Мрака и Светлината. Нима тези толкова прости неща бяха крепили една толкова могъща империя като Римската?

– Хляб и зрелища, това давали императорите на народа, за да устои империята – продължаваше да говори Орест.

– Хляб и зрелища – повторих аз. – Хората не се ли нуждаят и от наука, от творчество, изкуство и Светлина?

– Хляб и зрелища – повтори Орест. – Хлябът са пътищата, градовете, баните, храната, законът, сигурността и спокойствието, Зрелищата са победите, изкуствата, гладиаторските борби, политическите боричкания, войните. Човек е просто устроен!

– Зависи кой човек. Ние, степните воини, се нуждаем от много повече неща. Странно е, че империя, крепяща се на такава опростена представа за човека, е успяла да просъществува толкова дълго време. Това опростено разбиране за хората явно е валидно само за някаква тълпа или за някакви хора, набутани в градовете като животни в стадо.

– Лумпени, така ги наричат римляните. Те са болшинството хора в градовете. Империята се крепи на лумпените и служи на тях. Римляните прозрели това. Макар да имали роби, те осъзнали, че лумпените крепят империята. Обикновените граждани презирали лумпените, но постепенно се превърнали в такива като тях.“

откъс от многотомната поредица „Тангра“