„Някога моят учител казваше, че всеки човек има два духовни крака, които трябва да използва по равно, за да може да е сигурен, че се движи по Пътя. Единия крак той наричаше „постигам”, а другия – „осъзнавам”. Според него, само когато човек осъзнава всяка своя постъпка и действие, може да се нарече воин. Има хора, които само си фантазират, те никога не набират смелост да материализират поривите на душата си и завинаги остават мечтатели. Има хора, които се опитват да живеят само в света на материята и се опитват само да постигат. На тях обаче им липсва задълбоченост и духовност. Според моя учител, когато човек се движи само с единия си крак, е като прикован като някой, който се върти около себе си. Тогава той бързо разбира, че не прави нищо стойностно и дори не се премества. Когато куца и с единия крак не стъпва както с другия, тогава той се движи в кръг. Такъв човек скоро започва да губи мотивация и му се струва, че вече е изминал този Път. Така стига до заключението, че няма развитие и започва да обвинява Пътя, учителя си и всички за това, като не разбира, че причината всъщност е в недостатъчната крачка на единия му крак. Много от куцащите и въртящи се в кръг хора никога не осъзнават това. Такъв човек или се е размечтал и си позволява по-широки крачки с крака „осъзнавам”, или тялото му изнемогва и крачката на „постигам” е станала по-къса, а може да е започнал да бърза и крачката му „постигам” да се е увеличила.
Учителят ми винаги подчертаваше, че тези два духовни крака никога не спират да растат или да се смаляват и воините непрекъснато трябва да следят за това.
Много от по-младите хора са успели да изградят тези свои крака до различна дължина и са обречени на това да се въртят в кръг, затова чрез самоосъзнаване и себепознание те трябва непрекъснато да подравняват краката си и крачките си.
Също така трябва да се знае, че с възрастта кракът „постигам” се смалява, а на крака „осъзнавам” му става по-лесно, защото човек натрупва опит, а понякога и мъдрост. Тогава той не бива да измъчва тялото си, защото това отново ще го доведе до въртене в кръг и отчаяние.
Каквото и да става, воинът трябва да помни, че няма голямо значение колко големи са крачките на „постигам” и „осъзнавам”, много по-важно е те да са равни, за да се движи той напред. И никога не бива да правиш няколко крачки само с единия си крак, защото тогава се разкрачваш прекалено много и не можеш повече да пристъпиш с другия крак.
Моят учител казваше още, че двете най-важни качества за всеки воин, тези, които го превръщат от войник във владетел на себе си и околните, са смирението и търпението. Това той изтъкваше всеки път пред нас, младите воини. Според него без търпение и смирение човек е обречен. Той възприема всичко като битка, пръска излишно силата си в безсмислени борби, най-вече със себе си, и не успява да изчака правилния момент, греши в преценките и действията си.
– Но татко, тези две качества не са толкова воински, колкото са важни за духовниците! Спомням си, че в манастира край Мантуа те непрекъснато повтаряха: „Смирение! Търпение!” и твърдяха, че за да си близо до Бог, трябва да си примирен и търпелив! Трябва да отречеш себе си, за да приемеш в душата си Бог!
– Така е. Много воини подценяват тези качества, те им се струват чужди и далечни и пренебрежително казват: „Това е за слабите, за поповете.” Без смирение и търпение обаче воните стават жертви на същата тази сила, която ги прави големи воини. Ако ти си голям воин, имаш много сила. За да стане тази сила Сила с главно „С”, за да се превърне в оренда, трябва да я контролираш, а това може да стане само чрез себеотричане. Тогава на големия воин му е нужно, търпение и смирение, за да стане велик воин.„
Токораз Исто 