Вижте колко спокоен и сигурен е войводата, ръката му не трепва…

„– Инокентие, искам лист, за да напиша писмо на Али Бабаджан! Дай и перо!

Инокентий вдигна вежди, не можеше да повярва. Останалите кауци също бяха чули и сега не можеха да повярват на ушите си. По петите им препускаха стотина конника, въоръжени до зъби и решени да им видят сметката, а войводата писмо щеше да пише.

– Ти, Кара Тозьо, ми дай трите най-точни пушки и ги зареди с повече барут! Едната да бъде с нормален куршум, а двете – с кух!

– За Али специално съм подготвил сребърен куршум!

Кара Тозю беше доволен. Първото желание на войводата беше налудничаво, но поне това бе нормално и успокои байрактаря.

После Яне накара Стоил Спасов да занесе една тиква напред в поляната. Там той отъпка едно място.

– Дайте вода! – каза Яне и се опита да успокои дишането си. Пи вода по майсторския начин. Остана доволен, ръката му не трепна. Кара Тозю го гледаше и сбута останалите кауци.

– Гледайте какво става! Вижте колко спокоен и сигурен е войводата, ръката му не трепва преди битка! Това е истински хайдутин, като него трябва да бъдете!

Стоил скоро се върна при кауците. Беше отъпкал едно място в поляната на около хвърлей с пистолет от мястото, където бяха налягали кауците. Кауците бяха сигурни, че войводата готви пусия на Али Бабаджан. Мястото обаче бе твърде близо до гората и след изстрела конниците на Али щяха да пристигнат за миг при тях. Вярно, че склонът, който преди малко бяха изкачили, беше доста стръмен, конниците щяха да са изморени, но пък все щяха да имат сили да се нахвърлят върху хайдутите. Ако се приближаха много, кауците не знаеха дали мечовете им щяха да свършат работа. Досега не ги бяха изпитвали срещу връхлитащи конници. Мъжете обсъждаха всичко това, чудеха се за какво ще послужи тиквата. „Сигурно войводата ще командва залп точно когато турчинът спре да види тиквата” – мислеха си те.

В това време Инокентий вече се бе приготвил и Яне тихо му диктуваше какво да запише. Накара монаха да го напише на турски с арабски букви, иначе на български и той сам можеше да го напише.

– Високоуважаеми Али Бабаджан пехливан, чувал съм, че славата ти… – Яне продължаваше тихо да диктува, а Али, начело на конниците си, се появи в началото на дългата поляна. Турците не бързаха, а вървяха бавно, явно се притесняваха от засада тук, в тясното на планината, където пушка може да пропука съвсем наблизо, без да я видишq и конницата не може да се разгърне. Музиката беше спряла да свири. На зурнаджиите сигурно им бе излязъл солукът, защото само те не яздеха коне. Сега те се движеха най-отзад. Отпредq все така напетq яздеше Али Бабаджан.

Като стигнаха до средата на поляната, Али поспря за малко. Строят се бе разтегнал и трябваше да се събере, а това бе най-добре да стане на поляната, но в същото време турците бяха уязвими и знаеха това. Али се оглеждаше така, все едно предизвикваше гората и хайдутите в нея.

След малко пак продължи напред, все така бавно и величествено. Все повече наближаваше отбелязаното място и тиквата. Писмото бе написано. Яне го сви и го подаде в ръката на Инокентий.

– Инокентие, сега всичко зависи от теб! Побързай, излез от гората и направи така, че точно когато Али се изравни с тиквата, ти да му подадеш писмото! Айде, побързай!

Смел човек бе монахът, с душа на воин. Инокентий излезе без страх от гората и спази всички заръки на войводата. Като го видя, Али Бабдажан се забърза към него. Монахът също трябваше да побърза и дори повдигна расото си. Всичко обаче бе наред. Али Бабаджан направи знак на войската да спре.

– Кой си ти? – извика той на турски.

Също така на турски, Инокентий отговори:

– Праща ме Яне войвода хабер да ти сторя!

– Абер от Яне, чувал съм, че праща абер на тия дето после бастисва! Да не е решил, че ще ме бастиса скоро?

– Не знам, чети! – и Инокентий почти насила бутна писмото в ръцете на кърагаларина. Той взе и зачете бележката, след малко погледна наляво. В този миг откъм гората изпука пушка и чалмата на един от хората му излетя във въздуха. Тя бе пробита от куршум, конят на човека се изправи на задните крака, а нещастникът падна назад по врат. Другите конници от страх се чудеха какво да направят. Някои започнаха да слизат от конете, за да се прикрият, по-задните хора започнаха да ги обръщат, за да бягат, а предните тръгнаха напред. За всички беше ясно, че са попаднали в засада и трябваше веднага да действат. Али Бабаджан обаче не помръдна. Той стоеше като изсечен от камък. След малко турците и най-вече конете им се успокоиха. Али погледна надясно, там, на земята, видя тиквата. Неговите хора проследиха погледа на главатаря си и също погледнаха натам. В този момент от гората отново проехтя изстрел и за изненада на всички тиквата експлодира пред очите им. Парчета от нея се разлетяха във всички посоки и изцапаха повечето конници. Али все така стоеше като закован. Хората му усещаха, че става нещо нередно. Защо техният водач не командваше атака? След малко той изчисти очите си и продължи да чете. Когато прочете писмото, направи знак на хората си да се върнат назад, а той застана начело на групата. Яздеше пак отпред, но беше ни жив, ни умрял. Така войската от преследвачи в пълна тишина се връщаше обратно към село Оряхово…“

 откъс от поредицата „Ятаган и Меч“, автор Токораз Исто

Ние се борим за това да я има някой ден България, а ти правиш алъш-вериш…

„– Много си се оял, чорбаджи Никодиме! – Яне наблегна на „чорбаджи Никодиме”, за да покаже, че много добре знае кой е Никодим и че не е никакъв чорбаджия.

Маринчо беше изненадан като видя как чорбаджията се сви, след като видя Яне. Явно двамата се познаваха отпреди, а сигурно и Буря беше участвала в това познанство.

– За кого са всичките тези овце, хамбарите с жито и цялата тази стока, която щъка около Новаково? Гледам, че държиш и околните села, чак до именията на Кара Мустафа или и с него си в съдружие?!

– За пазара – отвърна чорбаджията.

– Не са за пазар, а за турския аскер!

– Няма да отговарям на въпросите ти! Ти кой си? Кадия ли си или каймакамин?

– Нямаш ли срам, човеко, че си се родил българин, че си бил башпандур и близо до светите хора? Като си продал душата си на тях, поне не ги хрантути!

– Не съм им продал душата си, само търгувам с тях! Правим алъш-вериш!

– Значи ние си залагаме живота, а ти алъш-вериш въртиш! Ние се борим за това да я има някой ден България, а ти правиш алъш-вериш! Сигурно, ако някой ден създадем България, ти и такива като теб ще застанете начело, ще ни управлявате и пак ще си гледате келепира! Нахални и нагли сте вий и ще избутате всеки човечец по пътя си! Сигурно ще направите така, че Българско да бъде досущ като Турско! По-лоши сте и от турците вий!

– Не съм като турците, аз съм вярващ християнин!

– Какво като си християнин, когато постъпваш по-лошо и от агаряните!

Чорбаджи Никодиме, защо търгуваш с турците, а с нас не? Ние също имаме пари. Какво, нашите пари да не би да не са истински? Щом си търговец, да говорим по търговски! Колко пари даваш за откуп – за това, че ще те оставим жив?!

– Нищо не давам! Това не е откуп, а обир!

– Обир е твоето, че първо грабиш своите и смъкваш и кожата от гърбовете им, а после и турците, които ти плащат с кървавите пари, задигнати от раята. Никодиме, знаеш ли колко голям е грехът ти? Веднъж си се продал на душманите, втори път – обираш сиромасите и вършиш своеволия с тях и трето – храниш агите!

– Нямате право да ми вземате пари и стока! Ще се оплача на бейлербея Кара Мустафа за вашето своеволие!

Като чу името на Кара Мустафа, веждите на Яне се събраха. Той разбра, че Никодим няма да се съгласи да им бъде ятак. Чудеше се как да постъпи. Много искаше да бодне мазния чорбаджия с камата в сърцето и да приключи с него. От одеве говореше, но картините от миналото се сменяха пред очите му. Сещаше се как Никодим го бе гръмнал в лицето. Добре че бе заредил башпандурския пищов без куршум само да уплаши Момчил. После се сети за мечето, което Никодим бе застрелял без никаква нужда и без да му е направило нищо лошо. Всеки път, когато се сетеше за мечето, стискаше камата и едва се удържаше да не сложи край на мерзкия животец на изедника пред него. Яне слушаше Никодим само защото бе решил оттук нататък, когато има работа с такъв човек, първо да го предупреждава. Ще нарече това „пращане на хабер”. Яне си го представи. Щеше да изпрати някой от дружината, който да се промъкне в къщата на чорбаджията изедник или някой от ятаците му ще го срещне нарочно на чаршията и ще рече: „Яне войвода ти праща хабер!” и това ще бъде последното предупреждение към чорбаджията, да престане да граби и обира раята, да стане добър човек и да поддържа кауците. Така Яне щеше да прави разлика между българите и турците. Щеше да напада само турци, които са направили лошо на християните. Тях щеше веднага да наказва за прегрешенията им, но българи, които са се продали на изедниците, щеше първо да предупреждава и чак след това да наказва.

Но как да постъпи сега, като сам беше тук и нямаше как да каже, че Яне праща хабер?

– Виж, аз не съм разбойник, а хайдут! Тръгнал съм да освобождавам България от турците!

Чорбаджи Никодим пренебрежително прихна.

– Ти ли бе, Яне? Голтак си ти? Каква България ще освобождаваш? Да грабиш и да убиваш си тръгнал!

Яне побесня от яд. Как смееше Никодим да говори така за него и то пред Марин?! Той обиждаше него, Яне Боляров, пред най-върлите му противници! Трябваше да направи нещо!

Яне замахна изневиделица с камата и сцепи ухото на Никодим. По рамото на чорбаджията рукна кръв.

– Това да ти е за урок! Това е мой закон! Така аз белязвам хората, които отстъпват от рода си и са се продали за злато! Нека те познават хората, отдалече да бягат и да казват: „Никодим със сцепеното ухо, за урок да му е!”

После Яне продължи като на себе си.

– От турците ще вземам само откуп, защото властта е тяхна. А българите, от които вземаме налог, са продали душата си за ортаклък с турците и правят това за сметка на безправните. По-лоши са те и от гъвджалиите. Простите хора стенат и пъшкат под хомота им, хващат се на лъжите им и им вярват. Затова само на тях ще режа ушите, отдалече да ги познават и да бягат от тях…“

откъс от поредицата „Ятаган и Меч“

Вижте колко спокоен и сигурен е войводата, ръката му не трепва преди битка!

„– Инокентие, искам лист, за да напиша писмо на Али Бабаджан! Дай и перо!

Инокентий вдигна вежди, не можеше да повярва. Останалите кауци също бяха чули и сега не можеха да повярват на ушите си. По петите им препускаха стотина конника, въоръжени до зъби и решени да им видят сметката, а войводата писмо щеше да пише.

– Ти, Кара Тозьо, ми дай трите най-точни пушки и ги зареди с повече барут! Едната да бъде с нормален куршум, а двете – с кух!

– За Али специално съм подготвил сребърен куршум!

Кара Тозю беше доволен. Първото желание на войводата беше налудничаво, но поне това беше нормално и успокои байрактаря.

После Яне накара Стоил Спасов да занесе една тиква напред в поляната. Там той отъпка едно място.

– Дайте вода! – каза Яне и се опита да успокои дишането си. Пи вода по майсторския начин. Остана доволен, ръката му не трепна. Кара Тозю го гледаше и сбута останалите кауци.

– Гледайте какво става! Вижте колко спокоен и сигурен е войводата, ръката му не трепва преди битка! Това е истински хайдутин, като него трябва да бъдете!

Стоил скоро се върна при кауците. Беше отъпкал едно място в поляната на около хвърлей с пистолет от мястото, където бяха налягали кауците. Кауците бяха сигурни, че войводата готви пусия на Али Бабаджан. Мястото обаче беше твърде близо до гората и след изстрела конниците на Али щяха да пристигнат за миг при тях. Вярно, че склонът, който преди малко бяха изкачили, беше доста стръмен, конниците щяха да са изморени, но пък все щяха да имат сили да се нахвърлят върху хайдутите. Ако се приближаха много, кауците не знаеха дали мечовете им щяха да свършат работа. Досега не ги бяха изпитвали срещу връхлитащи конници. Мъжете обсъждаха всичко това, чудеха се за какво ще послужи тиквата. „Сигурно войводата ще командва залп точно когато турчинът спре да види тиквата” – мислеха си те.

В това време Инокентий вече се беше приготвил и Яне тихо му диктуваше какво да запише. Накара монаха да го напише на турски с арабски букви, иначе на български и той сам можеше да го напише.

– Високоуважаеми Али Бабаджан пехливан, чувал съм, че славата ти… – Яне продължаваше тихо да диктува, а Али, начело на конниците си, се появи в началото на дългата поляна. Турците не бързаха, а вървяха бавно, явно се притесняваха от засада тук, в тясното на планината, където пушка може да пропука съвсем наблизо, без да я видиш и конницата не може да се разгърне. Музиката беше спряла да свири. На зурнаджиите сигурно им беше излязъл солукът, защото само те не яздеха коне. Сега те се движеха най-отзад. Отпред все така напет яздеше Али Бабаджан.

Като стигнаха до средата на поляната, Али поспря за малко. Строят се беше разтегнал и трябваше да се събере, а това беше най-добре да стане на поляната, но в същото време турците бяха уязвими и знаеха това. Али се оглеждаше така, все едно предизвикваше гората и хайдутите в нея.

След малко пак продължи напред, все така бавно и величествено. Все повече наближаваше отбелязаното място и тиквата. Писмото беше написано. Яне го сви и го подаде в ръката на Инокентий.

– Инокентие, сега всичко зависи от теб! Побързай, излез от гората и направи така, че точно когато Али се изравни с тиквата, ти да му подадеш писмото! Айде, побързай!

Смел човек беше монахът, с душа на воин. Инокентий излезе без страх от гората и спази всички заръки на войводата. Като го видя, Али Бабдажан се забърза към него. Монахът също трябваше да побърза и дори повдигна расото си. Всичко обаче беше наред. Али Бабаджан направи знак на войската да спре.

– Кой си ти? – извика той на турски.

Също така на турски Инокентий отговори:

– Праща ме Яне войвода хабер да ти сторя!

– Абер от Яне, чувал съм, че праща абер на тия дето после бастисва! Да не е решил, че ще ме бастиса скоро?

– Не знам, чети! – и Инокентий почти насила бутна писмото в ръцете на кърагаларина. (кърагалар – водач на войскова част, потеря или башибозук)

Той взе и зачете бележката, след малко погледна наляво. В този миг откъм гората изпука пушка и чалмата на един от хората му излетя във въздуха. Тя беше пробита от куршум, конят на човека се изправи на задните крака, а нещастникът падна назад по врат. Другите конници от страх се чудеха какво да направят. Някои започнаха да слизат от конете, за да се прикрият, по-задните хора започнаха да ги обръщат, за да бягат, а предните тръгнаха напред. За всички беше ясно, че са попаднали в засада и трябваше веднага да действат. Али Бабаджан обаче не помръдна. Той стоеше като изсечен от камък. След малко турците и най-вече конете им се успокоиха. Али погледна надясно, там на земята видя тиквата. Неговите хора проследиха погледа на главатаря си и също погледнаха натам. В този момент от гората отново проехтя изстрел и за изненада на всички тиквата експлодира пред очите им. Парчета от нея се разлетяха във всички посоки и изцапаха повечето конници. Али все така стоеше като закован. Хората му усещаха, че става нещо нередно. Защо техният водач не командваше атака? След малко той изчисти очите си и продължи да чете. Когато прочете писмото, направи знак на хората си да се върнат назад, а той застана начело на групата. Яздеше пак отпред, но беше ни жив, ни умрял. Така войската от преследвачи в пълна тишина се връщаше обратно към село Оряхово…“

 откъс от поредицата „Ятаган и Меч“, автор Токораз Исто

Ние се борим за това да я има някой ден България, а ти правиш алъш-вериш…

 „– Много си се оял, чорбаджи Никодиме! – Яне наблегна на „чорбаджи Никодиме”, за да покаже, че много добре знае кой е Никодим и че не е никакъв чорбаджия.

Маринчо беше изненадан като видя как чорбаджията се сви, след като видя Яне. Явно двамата се познаваха отпреди, а сигурно и Буря беше участвала в това познанство.

– За кого са всичките тези овце, хамбарите с жито и цялата тази стока, която щъка около Новаково? Гледам, че държиш и околните села, чак до именията на Кара Мустафа или и с него си в съдружие?!

– За пазара – отвърна чорбаджията.

– Не са за пазар, а за турския аскер!

– Няма да отговарям на въпросите ти! Ти кой си? Кадия ли си или каймакамин?

– Нямаш ли срам, човеко, че си се родил българин, че си бил башпандур и близо до светите хора? Като си продал душата си на тях, поне не ги хрантути!

– Не съм им продал душата си, само търгувам с тях! Правим алъш-вериш!

– Значи ние си залагаме живота, а ти алъш-вериш въртиш! Ние се борим за това да я има някой ден България, а ти правиш алъш-вериш! Сигурно, ако някой ден създадем България, ти и такива като теб ще застанете начело, ще ни управлявате и пак ще си гледате келепира! Нахални и нагли сте вий и ще избутате всеки човечец по пътя си! Сигурно ще направите така, че Българско да бъде досущ като Турско! По-лоши сте и от турците вий!

– Не съм като турците, аз съм вярващ християнин!

– Какво като си християнин, когато постъпваш по-лошо и от агаряните!

Чорбаджи Никодиме, защо търгуваш с турците, а с нас не? Ние също имаме пари. Какво, нашите пари да не би да не са истински? Щом си търговец, да говорим по търговски! Колко пари даваш за откуп – за това, че ще те оставим жив?!

– Нищо не давам! Това не е откуп, а обир!

– Обир е твоето, че първо грабиш своите и смъкваш и кожата от гърбовете им, а после и турците, които ти плащат с кървавите пари, задигнати от раята. Никодиме, знаеш ли колко голям е грехът ти? Веднъж си се продал на душманите, втори път – обираш сиромасите и вършиш своеволия с тях и трето – храниш агите!

– Нямате право да ми вземате пари и стока! Ще се оплача на бейлербея Кара Мустафа за вашето своеволие!

Като чу името на Кара Мустафа, веждите на Яне се събраха. Той разбра, че Никодим няма да се съгласи да им бъде ятак. Чудеше се как да постъпи. Много искаше да бодне мазния чорбаджия с камата в сърцето и да приключи с него. От одеве говореше, но картините от миналото се сменяха пред очите му. Сещаше се как Никодим го бе гръмнал в лицето. Добре че бе заредил башпандурския пищов без куршум само да уплаши Момчил. После се сети за мечето, което Никодим бе застрелял без никаква нужда и без да му е направило нищо лошо. Всеки път, когато се сетеше за мечето, стискаше камата и едва се удържаше да не сложи край на мерзкия животец на изедника пред него. Яне слушаше Никодим само защото бе решил оттук нататък, когато има работа с такъв човек, първо да го предупреждава. Ще нарече това „пращане на хабер”. Яне си го представи. Щеше да изпрати някой от дружината, който да се промъкне в къщата на чорбаджията изедник или някой от ятаците му ще го срещне нарочно на чаршията и ще рече: „Яне войвода ти праща хабер!” и това ще бъде последното предупреждение към чорбаджията, да престане да граби и обира раята, да стане добър човек и да поддържа кауците. Така Яне щеше да прави разлика между българите и турците. Щеше да напада само турци, които са направили лошо на християните. Тях щеше веднага да наказва за прегрешенията им, но българи, които са се продали на изедниците, щеше първо да предупреждава и чак след това да наказва.

Но как да постъпи сега, като сам беше тук и нямаше как да каже, че Яне праща хабер?

– Виж, аз не съм разбойник, а хайдут! Тръгнал съм да освобождавам България от турците!

Чорбаджи Никодим пренебрежително прихна.

– Ти ли бе, Яне? Голтак си ти? Каква България ще освобождаваш? Да грабиш и да убиваш си тръгнал!

Яне побесня от яд. Как смееше Никодим да говори така за него и то пред Марин?! Той обиждаше него, Яне Боляров, пред най-върлите му противници! Трябваше да направи нещо!

Яне замахна изневиделица с камата и сцепи ухото на Никодим. По рамото на чорбаджията рукна кръв.

– Това да ти е за урок! Това е мой закон! Така аз белязвам хората, които отстъпват от рода си и са се продали за злато! Нека те познават хората, отдалече да бягат и да казват: „Никодим със сцепеното ухо, за урок да му е!”

После Яне продължи като на себе си.

– От турците ще вземам само откуп, защото властта е тяхна. А българите, от които вземаме налог, са продали душата си за ортаклък с турците и правят това за сметка на безправните. По-лоши са те и от гъвджалиите. Простите хора стенат и пъшкат под хомота им, хващат се на лъжите им и им вярват. Затова само на тях ще режа ушите, отдалече да ги познават и да бягат от тях…“

откъс от поредицата „Ятаган и Меч“