Отдолу чувстваше бездната, която го притегляше…

„Двамата запълзяха нагоре. Когато стигнаха до пропастта, Манол се просна и тръгна да преминава. Чак сега Яне разбра. Това беше изсъхнал дънер на едно дърво, което мъжете от върха бяха проснали над пропастта. Яне гледаше как Манол пълзеше по гладкия ствол и целият изтръпна. Опита се да погледне надолу, но нищо не виждаше, само с лицето си усети бездната. Ситни капчици като че ли летяха нагоре и полепнаха по лицето му. Тялото му бе изнурено и мускулите му се бяха вдървили. Напрегна сили, но под корема му нещо започна силно да трепери.

– Хайде, Яне, давай! – чу вика на Манол. – Тръгвай по дървото!

Яне опипа дървото. То се беше разлигавило от дъжда и беше станало хлъзгаво. Пътеката беше разкаляна и Яне не можеше да се придвижи напред към ствола. Въпреки това легна и бавно запълзя. Чувстваше се много зле.

– Мечка страх, мен не страх! – каза си тихо той и тръгна. Пълзеше бавно и вече целият беше върху ствола. Отдолу чувстваше бездната. Тя беше страшно дълбока и имаше чувството, че го притегля. Как Глигорко, Манол и Кара Тозю бяха минали преди него? Тогава стволът сигурно е бил по-сух. Сега обаче той се хлъзгаше и Яне почти не помръдваше. Изведнъж усети как се хлъзга настрани. Тялото му се изпълни с ужас, а викът застина на устните му. Чувстваше как стволът бавно се извърта. Мъжете пред него викаха нещо, но какво? Яне се вкопчи с всичка сила в дънера.

– Поддава! Поддава, земята е мокра! Дръжте! – крещяха мъжете.

– Яне, дръж се! – крещеше Манол.

Яне се държеше, но въртенето на ствола продължи и скоро усети как увисна. Краката му висяха над бездната. Държеше се единствено с ръцете си, които беше сключил около дървото. Опита се да повдигне краката си. Беше толкова добър на маймунски бой, но мокрите дрехи му пречеха и така си остана, увиснал над бездната. Мъжете опитваха да издърпат ствола към тях. Яне само висеше, нямаше какво друго да направи. Струваше му се, че това продължи цяла вечност. Най-накрая почувства как силата на мъжете се увеличи и те го изтеглиха. Яне така се бе вкопчил и мускулите му бяха толкова вкочанени, че дълго не успяха да го отделят от дървото. Макар да бе лято, той чувстваше как е премръзнал и целият се тресе. Дълго време не успя да повярва, че е жив и че е прескочил пропастта. Как щеше да се върне назад? Не искаше сега да мисли за това. От ужас беше забравил и за турците. Отдолу се чуваха пронизващите звуци на зурни.“

откъс от петологията „Ятаган и Меч“, автор Токораз Исто

Ние се борим за това да я има някой ден България, а ти правиш алъш-вериш…

„– Много си се оял, чорбаджи Никодиме! – Яне наблегна на „чорбаджи Никодиме”, за да покаже, че много добре знае кой е Никодим и че не е никакъв чорбаджия.

Маринчо беше изненадан като видя как чорбаджията се сви, след като видя Яне. Явно двамата се познаваха отпреди, а сигурно и Буря беше участвала в това познанство.

– За кого са всичките тези овце, хамбарите с жито и цялата тази стока, която щъка около Новаково? Гледам, че държиш и околните села, чак до именията на Кара Мустафа или и с него си в съдружие?!

– За пазара – отвърна чорбаджията.

– Не са за пазар, а за турския аскер!

– Няма да отговарям на въпросите ти! Ти кой си? Кадия ли си или каймакамин?

– Нямаш ли срам, човеко, че си се родил българин, че си бил башпандур и близо до светите хора? Като си продал душата си на тях, поне не ги хрантути!

– Не съм им продал душата си, само търгувам с тях! Правим алъш-вериш!

– Значи ние си залагаме живота, а ти алъш-вериш въртиш! Ние се борим за това да я има някой ден България, а ти правиш алъш-вериш! Сигурно, ако някой ден създадем България, ти и такива като теб ще застанете начело, ще ни управлявате и пак ще си гледате келепира! Нахални и нагли сте вий и ще избутате всеки човечец по пътя си! Сигурно ще направите така, че Българско да бъде досущ като Турско! По-лоши сте и от турците вий!

– Не съм като турците, аз съм вярващ християнин!

– Какво като си християнин, когато постъпваш по-лошо и от агаряните!

Чорбаджи Никодиме, защо търгуваш с турците, а с нас не? Ние също имаме пари. Какво, нашите пари да не би да не са истински? Щом си търговец, да говорим по търговски! Колко пари даваш за откуп – за това, че ще те оставим жив?!

– Нищо не давам! Това не е откуп, а обир!

– Обир е твоето, че първо грабиш своите и смъкваш и кожата от гърбовете им, а после и турците, които ти плащат с кървавите пари, задигнати от раята. Никодиме, знаеш ли колко голям е грехът ти? Веднъж си се продал на душманите, втори път – обираш сиромасите и вършиш своеволия с тях и трето – храниш агите!

– Нямате право да ми вземате пари и стока! Ще се оплача на бейлербея Кара Мустафа за вашето своеволие!

Като чу името на Кара Мустафа, веждите на Яне се събраха. Той разбра, че Никодим няма да се съгласи да им бъде ятак. Чудеше се как да постъпи. Много искаше да бодне мазния чорбаджия с камата в сърцето и да приключи с него. От одеве говореше, но картините от миналото се сменяха пред очите му. Сещаше се как Никодим го бе гръмнал в лицето. Добре че бе заредил башпандурския пищов без куршум само да уплаши Момчил. После се сети за мечето, което Никодим бе застрелял без никаква нужда и без да му е направило нищо лошо. Всеки път, когато се сетеше за мечето, стискаше камата и едва се удържаше да не сложи край на мерзкия животец на изедника пред него. Яне слушаше Никодим само защото бе решил оттук нататък, когато има работа с такъв човек, първо да го предупреждава. Ще нарече това „пращане на хабер”. Яне си го представи. Щеше да изпрати някой от дружината, който да се промъкне в къщата на чорбаджията изедник или някой от ятаците му ще го срещне нарочно на чаршията и ще рече: „Яне войвода ти праща хабер!” и това ще бъде последното предупреждение към чорбаджията, да престане да граби и обира раята, да стане добър човек и да поддържа кауците. Така Яне щеше да прави разлика между българите и турците. Щеше да напада само турци, които са направили лошо на християните. Тях щеше веднага да наказва за прегрешенията им, но българи, които са се продали на изедниците, щеше първо да предупреждава и чак след това да наказва.

Но как да постъпи сега, като сам беше тук и нямаше как да каже, че Яне праща хабер?

– Виж, аз не съм разбойник, а хайдут! Тръгнал съм да освобождавам България от турците!

Чорбаджи Никодим пренебрежително прихна.

– Ти ли бе, Яне? Голтак си ти? Каква България ще освобождаваш? Да грабиш и да убиваш си тръгнал!

Яне побесня от яд. Как смееше Никодим да говори така за него и то пред Марин?! Той обиждаше него, Яне Боляров, пред най-върлите му противници! Трябваше да направи нещо!

Яне замахна изневиделица с камата и сцепи ухото на Никодим. По рамото на чорбаджията рукна кръв.

– Това да ти е за урок! Това е мой закон! Така аз белязвам хората, които отстъпват от рода си и са се продали за злато! Нека те познават хората, отдалече да бягат и да казват: „Никодим със сцепеното ухо, за урок да му е!”

После Яне продължи като на себе си.

– От турците ще вземам само откуп, защото властта е тяхна. А българите, от които вземаме налог, са продали душата си за ортаклък с турците и правят това за сметка на безправните. По-лоши са те и от гъвджалиите. Простите хора стенат и пъшкат под хомота им, хващат се на лъжите им и им вярват. Затова само на тях ще режа ушите, отдалече да ги познават и да бягат от тях…“

откъс от поредицата „Ятаган и Меч“

Решили да приберат златото в някоя пещера, защото било много и не можело да се пренесе

„Когато вече наближиха хайдушката поляна, започнаха да се движат и през деня, за да могат по-бързо да се приберат на сигурно. Веднъж, докато минаваха покрай едно село, Велко го попита:

– Знаеш ли кое е това село?

Момчето не го знаеше.

– Това село се казва Ситово. То е кръстено така от баща ми Вълчан войвода, защото го е пазело и когато той се е отбивал тук с хората си, винаги са били нагостявани и сити, оттам Ситово. Тук също има съкровища, за които баща ми ми е говорил. Така, когато обрали един керван, натоварен със султанско злато към Истанбул, те избили цялата охрана. Решили да приберат златото в някоя пещера, защото било много и не можело да се пренесе. Те открили пещера, отгоре на която била изсечена квачка с дванадесет пиленца. Решили, че пещерата е удобна и нишанът също бил добър, та по-лесно да я намерят. Тръгнали да крият съкровището, но попаднали на много по-голямо. Така разбрали, че в местността има дванадесет съкровища, а „квачката” ги пази. По-късно заличили квачката с пиленцата и оттогава, според баща ми, входът на пещерата се „скрил” и никой вече не може да го открие. Самият той много пъти опитвал, но също не успял да влезе.

– Ние няма ли да опитаме, войводо?

– Не, ние ще търсим само сигурните съкровища. Трябва да съберем всичкото сигурно злато и да видим колко от Българско ще можем да купим, пък после ще видим дали ще се налага да търсим и такива съкровища, за които не сме много сигурни.

– Защо им е било нужно да заличават квачката с пиленцата?

– Защото Вълчан, винаги на входа на всяка пещера, в която укривал съкровище, поставял своя знак – вълк, защото е Вълчан. Само на една пещера, която се намира на пътя от Козбунар към Станимака и която е единствената пещера, в която е крил съкровище в равното, вълкът е изписан не върху входа, защото там много хора минават и лесно се достига до нея, а на камък хвърлен във водата в подводно езеро. Та този камък, като го преместиш, пред теб ще се отвори входът на пещерата.“

откъс от поредицата „Ятаган и Меч“

Сигурно султанът в своите сараи нямаше такова голямо имане…

„Велко се бе отдалечил и го чакаше малко встрани. В ръката си държеше горяща борина.

– Не ти ли направи впечатление, че лагерът ни е изграден на такова неудобно място?

Яне наистина бе забелязал нещо такова, но не беше мислил много по-въпроса. Въпреки това каза:

– Да, направи ми впечатление!

– Вече си пълноправен каук, така че е време да разбереш защо точно това място сме избрали за стан на дружината – след като каза това, Велко се обърна и тръгна към една от скалите. Когато стигна до нея, Яне се учуди. Огромният мъж стоеше срещу скалата. Изведнъж той хвърли главнята нагоре. Яне инстинктивно се отдръпна, защото му се стори, че горящата главня ще отскочи от скалата и ще падне към него. Това обаче не се случи. Горящата главня явно влезе в някаква дупка в канарата и изчезна. Мина време и пред очите на момчето се разкри цяла магия – цялата скала отвътре започна да свети, а точно пред Велко се виждаше тясна цепнатина. Тя бе толкова тясна, че сигурно само слабичко дете можеше да мине през нея. Дори Яне не беше сигурен, че ще може да се провре през нея. За огромно негово учудване обаче Велко успя. Той се пъхна вътре, а Яне го последва, но много се затрудни да се провре. Не знаеше как Велко бе успял.

Картината, която се разкриваше пред очите му, го накара да спре да мисли и изтръгна стон на удивление от устата му. Намираха се в огромна пещера. Тя бе толкова висока, а навсякъде по стените имаше висулки, които правеха гледката зашеметяваща. Факлата бе попаднала в някакъв улей, който сигурно беше пълен с газ и опасваше цялата пещера. Светлината преминаваше и се отразяваше в стените, като придаваше призрачен вид на цялата пещера. Яне погледна нагоре и изпита усещането, че се намира в храм. Голям, величествен, природен храм. Това за пореден път доказваше, че природата е по-могъща от човека. Никога досега не беше виждал такъв храм, изграден от човешка ръка. Скоро погледът му се насочи към една купчина, поставена направо на земята. Това бе камара от злато, съдове и много скъпоценни камъни. Яне стоеше като зашеметен. Всичко, което досега бе виждал, бледнееше пред гледката, която се разкри пред очите му. Това бе най-голямото съкровище, което бе виждал и за което бе чувал. Сигурно султанът в своите сараи нямаше такова голямо имане.

Велко видя колко впечатлен е от съкровището Яне, усмихна се и каза:

– Виждам, че започваш да разбираш!

Яне гледаше с широко отворени очи купчината злато и скъпоценности. От пламъците, скъпоценните камъни искряха с всички цветове на дъгата и сякаш се движеха, като да бяха живи, а той не можеше да откъсне поглед от тях. Въпреки думите на Велко, той нищо не разбираше.

– Какво е това, войводо? – попита най-накрая момчето.

– Това е пещера, която лично аз открих. Когато има опасност, дружината се скрива тук и така ставаме незабележими и защитени. Години наред нашият стар войвода лагеруваше в съседните пещери, а сега открихме и тази пещера…“

откъс трети том „Хайдут“, поредица „Ятаган и Меч“

Това е моето най-силно оръжие…

„Есента наближаваше, вечерите ставаха все по-мразовити, особено тук горе, в планината. Всеки ден валеше дъжд и листата на дърветата все повече окапваха, като ставаше все по-невъзможно да се скрият. Вечер те лягаха направо върху ледената земя. Беше толкова студено, че им се струваше, че дъхът им замръзва и пада пред тях като висулка. Яне лягаше без да се замисли и се приготвяше да спи, а Марин не можеше и да си представи, че може да заспи в този студ. В една такава вечер Марин каза:

– Яне, как издържаш, не ти ли е студено?

– Ако знаеш, бачо Марине, що съм преживял?

– Какво си преживял?! – не издържа и възкликна Марин.

– Много, но то не е за разправяне.

– Кажи! Кажи! – настояваше Марин.

– Като ти го кажа то вече няма да е същото, няма да е нищо.

– Кажи! – Марин искаше да си говорят, за да мине по-бързо нощта и да не чувства студа, а Яне явно искаше да спи.

– То звучи глупаво да ти го разкажа. Най-голямото ми изпитание беше това, че стоях затворен в една килия. Тогава, когато бях на заточение.

– Не знаех, че си бил на заточение!?

– Бях, но виж как звучи? Не е нещо особено. Също така съм стоял затворен в един сандък.

Наистина, нещата не звучаха кой знае колко страшни, затова Марин реши да попита:

– В какъв сандък беше затворен?

– Най-обикновен сандък, но това беше в пустинята.

– В пустинята? – повтори изумен Марин. – И колко дни продължи това?

– Доколкото знам три или четири. Не знам добре, защото не можех да видя добре навън. През деня беше много топло, а през нощта – студено.

– И после какво стана?

– После ме ухапа скорпион.

Колкото повече разпитваше, толкова по-изумен оставаше Марин.

– Ухапа те скорпион?! – повтори той като на себе си.

– Да, оказа се, че в сандъка, заедно с мен, е имало и скорпион.

– Ти си най-издръжливият човек, когото съм виждал! – с възхищение каза Марин. Той се учудваше, защото всяка история, която Яне разказваше, имаше неочакван край.

– Издръжлив съм, защото така са ме учили! Още баба ми и майка ми ни учеха на това. Бях още дете, когато те ми повтаряха да стискам зъби и да издържам. Това е човешкият живот – мъка и стискане на зъби. Това е моето най-силно оръжие. Само така можеш да оцеляваш и да побеждаваш. Когато другите не издържат и са готови да се предадат, ти трябва да устискаш! Когато другите смятат, че това е невъзможно, ти да стиснеш зъби и да го направиш! Това е животът! Това е разликата между мен и останалите хора.“

откъс от поредицата „Ятаган и Меч“

От какво бяха тези белези, от турски ятаган или диво животно?

„След това всички хайдути се бориха с Яне и той успя да тръшне всеки един от тях на земята. Всички бяха учудени, но това не ги отказваше. Само Манол гледаше отстрани и се усмихваше.

Скоро Кара Тозю се съвзе и не беше доволен от всичко, което му се беше случило. Той стана и изръмжа като ранено животно. Но не някаква рана, а нараненото му самолюбие го караше така да ръмжи.

– Искам пак да се борим, пале такова!

Тук обаче се намеси Манол, който каза:

– Повече борба не!

Той също познаваше Кара Тозю, а сам се беше убедил колко добър пехливанин е Яне и не искаше приятелят му и дясна ръка пак да бъде унизен. Ако това пак се случеше, той сам не знаеше какво щеше да стане.

– Да се бием с ятагани! – изрева Кара Тозю.

Яне се стресна. Той не беше толкова добър с ятаган. Тогава умът му започна трескаво да работи. Една мисъл се мярна в главата му. Нямаше какво да рискува и реши да действа.

Всички очакваха Яне да се дръпне и да откаже, а Манол байрактар да ги усмири и сдобри. Вместо това момчето каза:

– Вместо с ятагани, ако искаш може да се бием с пешкири. Ние Болярови така тренираме сеченето с ятаган. Така хем е безопасно и никой не може да бъде лошо наранен, хем се вижда кой колко е добър.

Кара Тозю явно беше очаквал момчето да се уплаши и да моли за прошка и сега и той зяпна от изненада. Манол също беше учуден и известно време не можеше да измисли и да каже каквото и да е.

– Какво? Какво говориш? Какви пешкири?

– Бой с пешкири. Така в нашия род се учим да сечем с ятагани.

Кара Тозю не харесваше това, в което го въвличаше Яне, но нищо не можеше да направи, затова търпеливо продължи да пита:

– Какво представлява боят с пешкири?

– Хващаш едни пешкир и с него удряш противника.

– Само това ли е?

– Да?!

– И защо трябва да въртя пешкири и да се излагам, вместо да ти отсека главата?

– Защото той ще секне твоята! – изкрещяха в един общ глас останалите хайдути и се заляха в смях. Очевидно мъжете много се забавляваха с това, което се случваше.

Думите на мъжете и това как се хилеха и шегуваха за негова сметка искрено разсърди Кара Тозю. Суров човек беше той и не беше свикнал някакво сукалче да го бори, а после и да го прави за смях.

– Ние въртим пешкири, за да не се нараним – отговори Яне.

Момчето чувстваше, че се оплита и че ядосва все повече мъжа, но след всеки опит да направи нещо, ставаше все по-лошо. След всяка разменена реплика лицето на мъжа ставаше все по-червено и по-червено.

– И какво, теб те е страх да не те нараня ли? – Кара Тозю беше радостен, че беше „уловил” Яне.

Тук обаче се намесиха останалите мъже, които искрено се забавляваха.

– Не, страх го е да не нарани теб! – и отново се заляха във вълна от смях.

Кара Тозю се изчерви още повече. Яне разбра, че нещата отидоха твърде далеч и искаше да се откаже. Той не желаеше да ядосва човека, с когото цяло лято бе работил. От него бе видял само хубаво и той трябваше да го подготви за изпита.

– Ако искате да не се бием, учителю!

– Оооо, момчето ти прощава! – останалите мъже продължаваха да се шегуват за сметка на двамата.

– Давай пешкирите! – изкрещя Кара Тозю.

Мъжете угоднически донесоха два бели пешкира на малки каренца. Яне пое своята кърпа и я нави веднъж на ръката си. Кара Тозю го гледаше и повтаряше действията му.

– Сега двамата започваме да се удряме – каза Яне.

– Това е глупаво! Отказвам да участвам в глупости! Това е за някакви деца! – каза Кара Тозю.

– Ако искате мога да ви покажа и по-трудния начин – каза пак момчето.

– Уплаши ли се? Той иска да ти покаже по-трудния начин. Уплаши ли се от по-трудния начин? – продължаваха да наливат масло в огъня останалите хайдути. Само Манол не вземаше участие в това.

– Давай! – изкрещя Кара Тозю.

След това Яне накара да намокрят двата пешкира и така те станаха много тежки. Двамата мъже се съблякоха голи до кръста. Яне вече беше виждал големите заоблени мускули на Кара Тозю, но сега пак им се възхити. Всичко в неговия противник беше някак обло и макар да нямаше гъвкавост беше много силно. Дори ситните къдрави косъмчета по гърдите и корема на мъжа подчертаваха тази заобленост.

– Много е опасно и боли! – каза Яне, а останалите мъже отново се заляха в смях.

– Много е опасно! – крещяха те.

Когато Яне съблече бялата си риза, мъжете възкликнаха. Целите гърди на момчето бяха раздрани, а белезите все още се виждаха отчетливо. От какво бяха тези рани? Кой ги беше направил? Турски ятаган или диво животно?“

откъс от поредицата „Ятаган и Меч“

Интервю с Токораз Исто

Интервю с Токораз Исто по повод издаването на романа „Ятаган и Меч“

1.Как ще ви бъде удобно да ви наричам, с истинското ви име или с псевдонима, под който пишете?

 – За мен няма особено значение. Аз чувствам всичките си имена като истински.

 2. Извинете, но бихте ли пояснили на мен и читателите какво означава този псевдоним?

 – Написах и издадох много книги с истинското си име, и тъй като те бяха специализирани и на съвсем друга тема, реших да не обърквам читателите. Затова пиша част от книгите си под псевдоним. Токораз Исто означава ТОзи, КОйто РАЗказва ИСТОрии, от тук ТОКОРАЗ ИСТО. Избрах това име, защото преди всичко съм разказвач.

 3. Споменахте, че сте издали много книги, колко, ако не е тайна?

 – „Еничар” е осемнадесетата ми книга, която излиза на пазара.

 4. Какво бихте казали за нея?

 – „Ятаган и Меч” е исторически роман в пет части. Това е увлекателен разказ за живота на двама братя, насилствено разделени един от друг. Единият бива избран за еничар, а другият става защитник на народа – хайдут. За това как въпреки че двамата се намират на едни и същи места, възприемат живота по различен начин и живеят в различни светове.

Написването и издаването на петте романа ми отне повече от седем години. Седем години живях с героите на този голям епос, страдах, обичах и умирах с тях. Тази книга е неразделна част от моя живот. Докато я писах със самия мен се случиха много неща. Неведнъж се разколебавах и мислех, че никога няма да свърша и издам тази книга. Тя ми струваше хиляди безсънни нощи. Дори хората, които държат на мен и ми вярват се разколебаха, толкова голям и амбициозен беше този проект, но ето, че успях.

5. В първите два тома предлагате на читателите си една изключително различна и задълбочена гледна точка към еничарството. Доколко тя е научно обоснована и доколко е плод  на художествена измислица?

– Всичко, което е написано за еничарите в този роман, е исторически доказана истина. Еничарите са били хора с изключителни бойни качества, изповядвали са една особена форма на ислям, която е по-близо до суфизма (бекташи). Върху тяхната чест, доблест и сила се е градяла империята на Осман в продължение на повече от 500 години и повечето от тях са били българи. Самите турци дори днес имат изключителен респект към еничарите.

Днес много хора използват понятието еничар, като го отъждествяват с ренегат, родоотстъпник и изменник. Те правят това, защото нямат никаква представа кои са били еничарите. Аз исках да изясня това, да реабилитирам тяхната памет, защото те са били хора, изтръгнати от нашия народ, били са достойни мъже и днес ние, техните недостойни наследници, не е честно да ги съдим. Със своята книга се опитах да прилаская душите на тези скиталци и да ги върнем в лоното на нашия народ.

6. Какво Ви накара да се задълбочите толкова в опознаването на исляма като религия и в частност на еничарите?

– Ние, българите, имаме уникалната възможност да живеем на кръстопът между различни цивилизации. Ние сме на границата между Изтока и Запада. За нас не е проблем да разберем както християнството и Запада, така и Изтока, исляма, будизма, зороастризма… Ние сме хора, които можем да представим на света всички тези учения по един уникален начин. Когато българите са участвали в Османската империя, която е един типичен ислямски халифат, Западът е тънел в мрачно Средновековие. Днес те тепърва се запознават с тази религия, нещо в което ние можем да им бъдем много полезни.

7. Романът създава усещането за историческа достоверност. Има ли реално съществували личности, които сте използвали за прототипи на главните си герои или те са събирателни образи от епохата, която описвате?

– Всички герои, описани в романа, са съществували реално. Променени са само някои местности, които съм описал, защото не желаех книгата ми да стане пътеводител за иманяри. Иначе в „Ятаган и Меч“ са преплетени исторически персонажи, които са оказали влияние върху цялата българска история, като Вълчан войвода, Кара Кольо, Индже, Момчил войвода, Маринчо Бимбелов – Страшния, Стефан Караджа, а от друга страна са описани мъжете от рода Болярови: Петко Боляров (Ибрахим), Яне Боляров, Кара Тозю; Велко, Гергина, Ирис и Божура Шейтанови.

8. Не се ли притеснявате, че големината на романа ще отблъсне някои от читателите, които биха искали да я прочетат. Доколкото знам, петте тома са повече от 3000 страници?

 – Това е книга за смели хора. За хора ценители, за тези, които обичат да четат, да се потопят в една история и дълго да плуват из нея. Исках да разкажа една истинска история, с която читателите да живеят. Осъзнавам, че днес хората са претрупани от информация, че отвсякъде ни заливат клипове и реклами, че хората свикнаха да четат само за забавление и са се настроили към кратки клипови текстове, днес „сериозните” книги са брошурите. Отделен въпрос е, че много хора въобще не четат.

Написах „Ятаган и Меч” за истинските читатели и ценители, за тези, които в забързаното ни време успяват да пренесат любовта към книгата, за тези, които обичат да разлистват хартиените страници, харесват докосването до корицата и изпитват удоволствие от това да държат в ръката си книга, да чувстват нейната тежест.

Осъзнавам, че книгата е голяма, но ако ви хареса, това означава само едно – повече удоволствие, по-дълго време да живеете с героите и историята, която е разказана.

9. Освен писател, Вие сте създател и инструктор (ренсей) на българското бойно изкуство  Да Дао. Какво  свързва ренсея и добрия разказвач на истории?

– В последната си книга, многотомният исторически роман „Тангра“, съм описал какво представлява българинът. Според едно древно пророчество всеки българин трябва да съчетава в душата си три същности. Първата е на мъдрец и просветен човек. Този път се нарича Пътят на човека. Някога тези хора са се представяли от една древна българска секта от слепи разказвачи – тумир. Тази традиция в България продължава до края на ХІХ век и е била олицетворявана от слепите-разказвачи гъдулари. Другата същност, която трябва да притежава всеки българин, е тази на воина. Това е Пътят на воина, в древността всички българи са били воини, боили, багатури и тиуни. Третата същност е тази на духовен човек. Това е Пътят на колобъра.

Според пророчеството всеки истински българин трябва да бъде просветен човек. Но за да стане истински българин, той трябва да съчетава в себе си воин, мъдрец и разказвач и духовник. През целия си живот съм се стремял да бъда истински българин. За мен да бъда воин и разказвач е нещо напълно естествено.

 10. Каква според Вас е разликата в понятията родолюбие и национализъм?

 – Национализмът има много по-голяма близост до национал-социализма и фашизма, отколкото до българите и родолюбието. Всички националисти смятат себе си за по-висши не заради нещо, което са постигнали, а защото според тях произходът им го осигурява. Това обаче в тях не поражда стремеж към самоусъвършенстване. Своето самочувствие тези хора не градят върху това, че искат да станат нещо повече, а върху омаловажаване и презиране на останалите хора.

Според мен родолюбието е коренно противоположно на национализма. Тези двете дори не са близки. В основата на родолюбието стои любовта, познаването и признаването на предците, а в основата на национализма – омразата и отричането. Национализмът се нуждае от митологизиране, фалшифициране и пропаганда. Във всичките си книги се опитвам да обясня кои са българите и да породя любов към нашата история.