Той прозрял, че няма как да стане освобождаването на тая земя нито с вътрешни сили, нито с помощ отвън…

„– Вълчан войвода, като събрал дружина и обиколил почти цялата земя българска, разбрал, че с хайдутство тая земя не може да бъде освободена. Империята на падишаха била огромна, все още силна и нямало да допусне освобождаването на България, която се намирала в сърцето на Империята и отвсякъде била заобиколена от султански земи. Той прозрял, че няма как да стане освобождаването на тая земя нито с вътрешни сили, нито с помощ отвън и най-вече от Русия. А неговата чета била толкова голяма, че на моменти достигала 120 човека пък и повече. Колкото и силна да била войската му, добре обучена и въоръжена, тя не можела да се мери с кучетата на султана – еничарите. Така Вълчан дълго мислил и решил. Намалил броя на четниците в дружината и направил няколко дружини, които завардили почти всички проходи в Стара планина, Родопа, Рила, Странджа и Средна гора. Така той, вместо да се бие с четите си, започнал само да налага дан на керваните, които искали да преминат през опасните планински проходи и усои. Така всеки керван, от европейската част на Империята, за да стигне в Едирне или Стамбул, трябвало да плати на Вълчана. Строг бил той, но и справедлив, щом получил дан от кервана, издавал китаб, че товарът е обложен и повече не го облагал, дори негови хора да го спрели повторно. Ако друг войвода посмеел да пипне керван, обложен от Вълчана, си имал работа лично с него. Суров човек беше баща ми.

Четите били много, затова във всички краища на България се пеят песни за Вълчан войвода и от всички го смятат за свой.

За кратко време той събрал огромно богатство, което пазел в една пещера. Много хора искат да открият тази пещера, но никой няма да я намери, защото тя не е там, където я търсят. Освен това съкровище, той търсел заровени иманета още от тракийско, гръцко, римско, българско и турско време. Тези иманета се намират в няколко пещери, но повечето от тях са омагьосани и са им правени магии за скриване. Дори да минеш покрай тях, няма да ги видиш.

В китабите, които събрахме миналата година, точно преди битката при Караджов камък, се разказваше за тези съкровища. Аз тези пещери и съкровища не съм ги виждал. За да ги отворим, ще ни трябва Василка. Тя се справя с баене и магии. Докато вие събирате четата и я обучавате, аз ще отида до Козбунар, че отдавна не съм ходил и ще взема баба Василка – след тези думи, мъжът направи кратка пауза, след което продължи да говори: – Ето каква била идеята на Вълчан. Отначало той решил да помоли Русия с нейната войска да освободи България. Бил събрал толкова много пари, че можел да плати заплата на руските войници, пенсии на вдовиците на умрелите във войната и дори за движението на стоки, храна и оръдия. Той изпратил писмо до руския цар, в което го молил да изпрати руска войска на негови разноски, за да освободи България. Вълчан щял да плати за всичко. Въпреки щедрите дарове и парите, които предварително пратил, царят не се отнесъл сериозно и не изпратил исканата войска. Тогава Вълчан разбрал, че не може да разчита на помощ отвън. И понеже никой нямало да допусне образуване на Българска държава в сърцето на султанската империя, той решил да постъпи по друг начин. Решил да купи землището на няколко села, а след това да продължи да купува земя и така, докато не направи една голяма територия, под собствено управление. Така малко по малко трябвало да купи кааза, после санджак, после цяла Тракия, а Филибе да го остави за най-накрая. И малко по малко трябвало да купи земята на цяла България и без да излиза от пределите на Империята, да я оформи като голямо лично владение, като огромен хас. Постепенно щял да подмени законите, по които съдят кадиите, да намали броя на турците, да има собствени дружини и да създаде България в пределите на Империята на султана. Но дори и така баща ми никога не е смятал, че България ще бъде само на българите. На него му беше ясно, че тук, на тази земя, ще трябва да живеят в сговор и равноправие българи, помаци, турци, каракачани, цигани, арменци, евреи, власи и арнаути. В дружините си Вълчан имаше хора от всички тези народи.

Вълчан осъзнаваше, че един живот не е достатъчен, за да се направи това и го завеща на нас – неговите синове, да го продължим. Ние сигурно също няма да може да го завършим и да видим България и българите свободни, но аз съм сигурен, че това е правилният начин, за да я има отново България…“

откъс от поредицата „Ятаган и Меч“

Тежкият живот ги учеше да живеят просто и да си помагат един на друг

„Животът в Боляровия хан беше монотонен и скучен. Гаден, тежък, изнурителен селски труд, от сутрин до залез. Кърска работа до пълно изтощение. Нямаше нищо по-трудно на земята от кърския труд, който отнема цялото време и изцежда всички сили и мечти на хората. Работеше се отчаяно и припряно, като че ли от това зависеше не благосъстоянието, а животът на хората. Кърската работа беше като месомелачка, която смила хората и изхвърля само една изцедена, мръсна и ненужна дрипа. Този труд превръщаше човека в роб и впрегатно животно. Умора? Селяните бяха горди хора и никой от тях не си признаваше умората. Всеки работи до пълно изтощение, защото така е научен от дете, да не се оплаква… работи се до смърт. Почивка? Невъзможно, трябва да се работи! Никой никога не трябва да спира! Тези, които се предават, са обречени. Ще почиваш след като умреш, но докато си жив няма време за почивка! Земята? Тя е най-голямото богатство. Всеки селянин, с цената на мизерия, лишения и глад, се опитва да закупи малко земя, която да прибави към бащиния си имот и така да го увеличи, за да може семейството му да оцелее. Така бяха постъпвали неговите предци, така трябваше да постъпи и той.

Селяните са честни, груби, прями и много силни хора. Тежкият живот ги учеше да живеят просто и да си помагат един на друг. Те притежават житейска мъдрост, на която би могъл да завиди и най-големият мъдрец. Неговите предци, дядо му и роднините му бяха хора, които излъчваха достолепност. Държанието им беше такова, че изискваше уважение и не търпеше никакво възражение. Думата, казана от тях, беше закон. Един поглед беше достатъчен, за да разбереш всичко, което се изисква от теб. Въобще не се стигаше до там нещата да се казват. Неведнъж по-младите бяха поставяни на мястото им само с една дума или жест. Да общуваш с по-старите хора от рода беше награда и Яне осъзнаваше това. Но те не се държаха дистанцирано и не се опитваха да изглеждат мъдри. Мъдростта беше тяхно естествено състояние. Те работеха наравно с младите, бяха там където и той, но даже не можеше да си представи, че може да е равен с тях. Той винаги помнеше какви са неговите предци. Баща му беше силен и твърд човек, но неговият гняв се разбиваше като вълна в остра скала, когато се срещнеше със собствения си баща. Така той и брат му още от деца знаеха, че ще станат като баща си, но искаха да бъдат като дядо си. Баща му работеше много и често беше на гурбет и по други задачи. Затова в началото дядо му ги гледаше. А и момчетата избягваха да се мяркат пред очите на майка си и баща си, защото те бяха млади, много дейни и винаги им намираха някаква работа. Докато дядо му и баба му бяха по-добри и повече ги щадяха. С тях те разговаряха много повече и с удоволствие слушаха техните разкази.

Плодородна беше земята около Боляровия хан. Божията благодат се беше изляла над нея. Както в древните библейски времена, по времето на фараоните, и тук, както в Египет, селяните гледаха по три реколти на една и съща земя. А водите на Чая, Сушица и Черкезица бяха впрегнати да напояват богатата земя. Тя обаче искаше труда и потта на селяните. Роби бяха те, роби на тази земя.“

откъс от поредицата „Ятаган и Меч“

Това, което правиш от сърце и душа и в свободното си време, осмисля живота ти повече от самата работа

„Един ден, когато седнаха да си починат, Яне гледаше Кара Тозю. Здравият мъж се изправи, отиде и с една ръка вдигна голяма стомна. Тази стомна беше кръгла и изтумбена. Тя поемаше много вода и оставаше студена през целия ден. На дръжката на стомната имаше малка дупчица, откъдето се пиеше. Яне обикновено захапваше чучура, но Кара Тозю му правеше забележка.

– И други хора освен теб може да искат да пият от стомната – казваше му той.

Сега Яне гледаше как майстора вдига стомната само с една ръка. Подпря облото й тяло на свитата си ръка и тя легна удобно и стабилно на свивката на лакътя му. Личеше си, че от много години Кара Тозю все така пие от стомна и е майстор в тази работа. Той все така, с една ръка, наклони умело стомната и от малката дупчица в дръжката потече силна тънка струя, която мъжът все така майсторски насочи към устата си. Струйката, без да се разделя, попадаше точно в устата му, а той жадно поемаше живителната течност.

Яне преглътна на сухо. Той също беше жаден, но го впечатли майсторството, с което дюлгерът пиеше.

– Хайде да те науча и ти така да пиеш! – каза Кара Тозю, като видя как Яне го гледа.

– Защо трябва да се науча?

– За да се предпазиш, а и да не цапаш водата. Сега работим само двамата, представи си обаче, че работиш с цяла бригада, никой няма да те остави да пиеш от водата им по този начин. Освен това искам да ти кажа нещо. Слушай ме внимателно! За да бъдеш майстор в едно нещо, трябва да бъдеш майстор и в другите неща. Калфата е майстор в това, което върши, а майсторът е майстор във всичко! Не можеш да бъдеш много сръчен например в строенето или в дърворезбата, а да бъдеш със „завързани ръце” за всичко останало. Така не е нужно да видиш майстора как точно си върши работата, за това можеш да съдиш и по много по-дребни и почти незабележими неща. Ето например, ако имаш сръчност да пиеш вода по този начин, това говори много и за всичко останало, което правиш.

– Е! – Яне не се стърпя и изрази съмнението си. Според него Кара Тозю прекаляваше.

– Така е! Трябва непрекъснато да упражняваш уменията и сръчността си. Не е достатъчно само това, което смяташ за твоя основна работа. Понякога за по-лесно можеш да постигнеш майсторство с по-просто и отдалечено нещо. Ти в какво искаш да станеш майстор? В строителството?

Яне се замисли. Не това беше неговата мечта.

– Искам да стана най-добрият пехливанин.

Кара Тозю се опули. Той не бе очаквал такъв отговор и като че ли му трябваше време да възприеме неговата мечта.

– Добре! Ето, ти искаш да станеш башпехливанин. Понеже това е трудна работа и изисква много години, много по-лесно е да постигнеш съвършенство и майсторство в други по-малки неща, за които е нужно по-малко време. Така ти ще се учиш как се постигат нещата и ще бъдеш по-подготвен за пехливанлъка.

– Не е ли по-добре да правя това с всяка техника в борбата?

– Да, и това трябва, но понякога можеш да се умориш или да ти омръзне. Трябва да преследваш нещата както в дълбочина и да навлизаш в тях, така и в ширина и да се занимаваш и с неща, които на пръв поглед изглеждат отдалечени. Понякога ти се струва, че нещото е далечно и никога няма да ти потрябва, но не го оставяй! Довери се на Бог! Щом той те е насочил към него, значи някога ще ти потрябва! Ако всеки се занимаваше само с това, от което живее, нямаше да има кавалджии, певици и дърворезбари. Понякога това, което правиш от сърце и душа и в свободното си време, осмисля живота ти повече от самата работа.“

откъс от поредицата „Ятаган и Меч“

Откъде идва името на пехливанските борби Кърк панар?

„Слушай историята на пехливанските борби и Кърк панар! Борбите на Кърк панар от години се провеждат на територията на Виран теке. Това е изоставено теке по пътя от Едирне към Тракия – пътят на Мустафа паша. Виран теке се намира близо до Хаскьой (днес Хасково). (Днес по пътят на Мустафа паша е прокарано така нареченото Цариградско шосе. Българите са го наричали Цариградски път.) Намира се на два-три дни път от тук. Легендата разказва за това как през 1346 година османският султан Орхан Гази – синът на Осман и втори турски султан, нахлул в Европа. Първата земя, в която стъпил, била Тракийската низина в България. Тогава султанският брат Сюлейман паша предвождал елитна армия от турски воини, които, като окупационен корпус, преминали от Анадола в Рум. Техният поход минавал през няколко византийски крепости, които те превзели. Сред тях била и Домуз хисар. Битките се провеждали в местностите Ахир Капи Кайри или Ахиркьой Медоу. Там била отседнала армията. За да поддържат войниците своята бойна форма, в свободното време се борели. В тези борби като най-добри винаги се откроявали братята Али и Селим Пехливан. Един ден двамата се борили много дълго, от първи зори до вечерта. Сюлейман паша трябвало да сложи край на това тяхно съперничество, затова решил незавършеният двубой от тази година да продължи по-късно – на годишния пролетен фестивал. На победителя султанският брат Сюлейман обещал да подари къси кожени гащи – киспет, за мазна (елей) борба. Денят настъпил. Битката започнала от ранните часове на деня и продължила цяла нощ, осветявана от факли и свещи. Двамата братя се вкопчили в епична битка. Те били толкова добри, че никой от двамата не успял да спечели двубоя. Въпреки молбите на своите приятели да прекратят тази самоубийствена борба, те се отнесли с пренебрежение към смъртта и предупрежденията им. Така двамата братя умрели от изтощение и останали непобедени, като най-силните воини и най-добри пехливани в света. От този ден Сюлейман паша решил да сформира елитна армия, в която да участват всички най-силни мъже и победители в тези борби. Това били най-могъщите воини в света. Те се упражнявали толкова много, че достигали до границите на своите възможности и дори някои от тях губели живота си в тренировките.

Двамата братя били погребани под едно смокиново дърво. За да си личи къде е гробът им, приятелите им закачали на дървото кожения киспет, обещан от Сюлейман паша. След година, когато групата се връщала от похода, преминала отново по същите места. За да изразят своето уважение и преклонение пред подвига на братята Али и Селим, те посетили това място – Ахиркьой, но вместо погребални камъни, открили бурни потоци от бликаща чиста вода, точно там, където били погребани двамата братя. Затова тази местност била наречена Кърк панар (Четиридесетте извора).

След това пехливански борби започнали да се провеждат на много други места в Османската империя. Това ставало ежегодно, обикновено по време на мюсюлманския свещен месец Рамадан, когато правоверните постели през деня, а през вечерта се борели. Борби се провеждали и по времето на съборите, които били в различни дни за различните селища. Главното място, на което веднъж в годината се събирали всички шампиони, било едно поле до Самона и село Ахиркьой, но никой не знае какво е Самона и къде се намира. Днес много села претендират, че тяхното село се казва Самона или че това е землище близо до тяхното село…“

откъс „Еничар“, от поредицата „Ятаган и Меч“