Вълчан войвода успял да намери пещерата, в която било златото на Искендер

„Село Врата беше два реда къщи, от двете страни на пътя. По средата имаше чешма с един чучур, от който буйно течеше вода. Селото дори нямаше мегдан. Тримата мъже оставиха конете хубаво да се напият, а Яне се приближи до монаха и запита:

– Защо това село се нарича Врата?

Монахът, който знаеше всичко, каза:

– Има поверие, че някога тук Орфей слязъл в ада да дири своята любима, която се казвала Евридика. Някъде тук станало всичко това. Може би затова селото е кръстено така. Виждаш ли ей оня връх?

Яне погледна, попът сочеше към конусовидния връх в средата на долината.

– Всъщност това не е връх, а плато. Само от тук изглежда така. Нарича се Белинташ. Старите хора говорят, че някога тук имало огромен град и светилище. Траките езичници смятали, че тук е мястото, където трите свята се сливали: светът на хората, подземният свят на сенките и светът на боговете. Чувал ли си за Олимп?

– Чувал съм!

Яне беше чувал от дядо си елински митове и най-много му харесваше този за Херакъл, когото гърците наричат Херкулес.

– Смята се, че някога митът за Олимп се е зародил точно тук и това бил истинският Олимп, преди гърците да го откраднат и да го занесат на тяхната планина. Много от историите, които си чул като гръцки, са били измислени в Мала Азия и тук, в Тракия. Според траките – древните жители на тези земи, именно тук било мястото, където трите свята се сливат. Тук жреците на бесите можели да пътуват между световете, но правели това с вестители. Извършвали жертвоприношения и по душите на убитите животни изпращали вести на боговете, а вътрешностите на изкормените животни хвърляли там – и старецът посочи една урва.

– Според тях там бил джендемът. Така хранели демоните.

– Чувал ли си легендата за Искендер?

– Да, чувал съм.

– Какво знаеш?

Беше чувал, че Искендер бил велик воин, който се опитал да превземе цялата земя и това бил първият опит на човек да властва над земята, много преди това да опита да направи падишахът. И понеже знаеше, че монахът ще му каже много нови неща, момчето само повдигна рамене.

– Легендата говори, че някога Искендер бил тук. (Искендер – персийско и арабско име на Александър Македонски) За да омилостиви тракийските жреци, той пренесъл в дар златна колесница, отрупана догоре със злато. Той бил ученик на големия елински философ – Аристотел. От Аристотел получил знанието за трите свята. Познатият свят, или Средната земя на хората, той наричал Ойкумене. Та Аристотел подучил Искендер как от човек да стане Бог. Преди това само няколко човека са правили това. Един от тях бил Херакъл, който чрез подвизите си и воинските си умения станал полубог. Орфей, чрез знанието и слизането в подземния свят на Хадес, станал повече от човек. Александър дълго мислил и решил, че не иска да става просто Бог, а иска да стане най-могъщият сред боговете. Той решил да убие Зевс и да застане на неговото място. За да направи това, трябвало да превземе и да владее трите свята. Така тръгнал на дълъг поход, за да превземе Ойкумене. Когато стигнал в Индия, разбрал колко голяма е земята и се отказал. Разболял се в Персия, а във Вавилон умрял, където го и погребали. Така той не успял да стане втори Зевс и да властва над трите свята.

За Искендер се носят още слухове. Заради това, което искал да направи, хората смятат, че е бил по-страшен от Дявола и е продал душата си на Рогатия. Има легенда, че на главата си Искендер имал два рога. Но за това никой не говорел и се пазело в строга тайна. Който кажел нещо такова, веднага бил убиван. Хората знаели това, но мълчали. Тогава един човек не издържал и отишъл до един сух кладенец и извикал в него, така че никой да не го чуе:

– Искендер е Рогатия! Искендер има рога!

Там обаче, на дъното на кладенеца, растяла тръстика и когато след време от нея направили свирка, тя започнала да разказва тайната, която била научила. Така и до днес свирките разказват историята на Искендер, че той имал рога.

И до днес не се знае къде е златната колесница и златото на Искендер. Смята се, че Вълчан войвода е успял да намери пещерата, в която било златото на Искендер и на жреците на бесите. Намерил също и злато от римско и византийско време и сам събрал много злато. Много повече от нас.“

откъс от петологията „Ятаган и Меч“, автор Токораз Исто

Така с времето във Филипопол започнал да се събира елитът на панкратионистите в света

„– Тези игри датират от най-дълбока древност – отвърна Приск. – Първите игри във Филипопол се наричали Кендрисия и са били посветени на Аполон Кендрисийски. Храмът на този бог се намирал на тепето Кендрисос (днес Джендем тепе или Младежки хълм). Тези игри се наричали още Пития или Питийски. Това били най-бляскавите игри, посветени на бог Аполон в света. Те били проведени първо в Делфи, на място наречено Пито. Смятало се, че точно там Аполон удушил змията Питон. В по-късни времена тези игри били възприети в много градове, сред които бил и Филипопол. Именно тук те били най-големи и разнообразни. Стигнало се до там, че игрите във Филипопол се съревновавали с тези, провеждани на Олимп в чест на върховния елински бог – Зевс, но изразяващи уважение и към останалите богове. Под връх Олимп на всеки четири години се състояли спортни игри в чест на всички богове. Те се провеждали вместо жертвоприношения. Олимпийските богове обичали да гледат хората, тези, зад които те заставали. Боговете наблюдавали игрите и имали свои любимци.

Смята се, че всичко започнало през 776 година преди раждането на Христа, когато бил сключен Свещен мир между царя на Елида Ифит и спартанския законодател Ликург. От тогава по време на игрите военните действия в цяла Елада били спирани. През 590 година преди Христа започнали да се организират редовно Питийските игри в чест на Аполон.

Олимпийските игри се провеждали в пет дисциплини. Там се включвали бягане, скок с гирички, хвърляне на диск и копие, борба, а последна дисциплина винаги бил панкратионът. Той представлявал борба и бокс в едно. На ръцете си бойците навивали кожени ремъци. В този спорт всеки боец трябвало да покаже върха на воинските си качества. Той калявал воините, изграждал дисциплина и ги правел силни, ловки и издръжливи както на умора, така и на болка.

Още като дете бях чувал за панкратиона и бях благодарен на Баяр за всичко, на което ме бе научил.

– За да се участва в игрите на Олимп обаче, всеки състезател трябвало да бъде свободен гражданин, участието на роби било забранено, жени не можели да участват, както и спортисти, които не са гърци.

Така с времето спортистите от другите части на света, негърците, тези, които гърците наричали варвари, се насочили към друг център и той бил Филипопол. Тук се събирали много повече състезатели. Участниците в Олимпийските игри трябвало да изглеждат като Аполон, да бъдат с красиви тела, както богът на красотата, и да нямат никакви белези, дори по лицата си. Било много трудно някой панкратионист да отговори на тези изисквания. Повечето от тях не били аполонов тип, а хераклов. Всички те от ударите имали белези по лицата. Така с времето във Филипопол започнал да се събира елитът на панкратионистите в света. Тракийските владетели на града били много по-великодушни, те приемали всякакви бойци, без ограничение в типа и годините, както и такива, които имали белези по себе си. Ветераните бойци от Филипополските игри много се различавали от олимпийските шампиони. Тукашните владетели обичали свободата, били хора подвластни на насладите на живота и не търпели ограничения. Те се прекланяли пред силата и естествените качества на човека. Траките обичали виното и свободата. Те се отнасяли благосклонно към всички победители. Скоро станало така, че всяка филия си имала собствени представители на игрите, които оспорвали победата и славата с представители от другите градове. Участие в игрите можели да вземат и роби, и всякакви варвари. Скоро се получило такова разделение: повечето спортисти-участници в Олимпийските игри били аматьори, те имали други занятия и работа и се явявали на игрите от чисти подбуди да се сравнят и да се отдаде почит на боговете. Тяхната награда била лавров венец. Участниците в Кендрисийските игри били професионалисти, биели се за злато и прехрана. Те участвали в игрите единствено за пари. Много от тях получавали като награда вол, теле или вакъл коч. Победителят във Филипопол имал възможността да тренира и живее една година в града и в това време да бъде на издръжка на общината. Освен това през цялата тази година той бил желан и скъп гост на всички богати филипополски фамилии.

Така може да се каже, че в древността аматьорите участвали в Олимпийските игри, а професионалистите, тези, които се борели за печалба и живеели от панкратиона и спорта, се явявали на игрите във Филипопол. Разбира се, гърците не се гордеели с това, но на всички било ясно, че състезателите във Филипопол могат да победят тези в Гърция. Най-силните състезатели в игрите във Филипопол били тези от град Ефес.

– Аз ще ви запозная с една жива легенда на това, което в момента говори този млад и начетен мъж – каза Юксеус.

Виждах как гърдите на гладиатора се бяха издули. Той беше щастлив, че Приск бе споменал панкратионистите от неговия роден Ефес.

– Тези игри, освен Питийски и Кендрисийски, се наричали също и Александрийски – продължи разказа си константинополският главен библиотекар. – Това станало през 214 година, когато римският император Каракала, докато минавал през Филипопол, съобщил, че Александър Македонски му се явил насън и му заповядал да поднови паметта му, като издигне негова статуя във Филипопол и възстанови игрите в негова чест. Така заедно с Пития тук започнали да се провеждат и игрите Александрия. Понеже преди това нямало такива игри, скоро те се слели и така станали най-големите игри в света.

Във Филипопол участвали бойци с всякакви телесни и костни структури, тук имало силни хора като Херакъл, със здрава костна структура, такива били хераклидите и филията на Херакъл от Тепето с извора (днес Бунарджика); такива като Аполон, които представлявали Аполон Кендрисийски; имало хора с лека структура и такива като Орфей. Всеки човек, независимо с какво се занимавал, какъв бил по произход и структура, можел да участва в най-големите игри в света. Всички хора тук се учели на панкратион, а по-късно се упражнявали като гладиатори. Тук тези занимания били издигнати в култ. Филипополци били не само разбирачи и ценители на двубоите, те били и добри воини и състезатели…“

откъс от многотомната история „Тангра“