Канът бе върховен глава, той бе водач на всички български воини…

„Гледах константинополския двор и се опитвах да го сравня с българския. Двата бяха толкова различни. Всъщност българите нямахме двор в смисъла, в който се разбираше в Индия, Персия и Константинопол. При нас канът бе върховен глава, той бе водач на цялото племе, на всички български воини, на сектата на колобрите и тумир. Канът бе връзката на българите с Тангра, той бе основният носител на орендата. Нашият „двор” всъщност бе съветът на държавата ни. Те се наричаха „хранени хора” и там влизаха седмината велики. Наричаше се също Съвет на великите седем или Съвет на великите боили. В него влизаха само хора водачи на съсловия, всеки един от които бе посветен. Хората от нашия двор се наричаха „хранени хора”, защото степта бе сурова. Смяташе се, че нашите водачи живеят благодарение на благодатта на Тангра, която достига до тях чрез ръката на кана-ювиги. Канът обикновено се хранеше сам. Единствените случаи, в които си позволяваше да приема храна в присъствието на други хора, беше, когато около него бяха най-близките до него „хранени хора”. Когато имаше събиране, канът сядаше на място малко по-високо от останалите. Той винаги седеше сам на маса, защото никой не бе достоен за неговата трапеза, всички останали седяха по-ниско от него. Канът трябваше да вкуси от храната пръв и чак след това се хранеха останалите. Структурата на племето при българите бе ясна. Канът хранеше болярите и „хранените хора”, те пък хранеха българите, които им бяха подчинени. Така българите бяха хранени хора на своите командири, а канът хранеше всички.“

откъс от многотомнта истоиря „Тангра“, автор Токораз Исто

Хората опитват чрез храната да запълнят празнината, що зее в душите им

„Западните хора са свикнали да ядат много. Те се опитват да изядат света. Повечето от тях се тъпчат, защото са нещастни и чрез храната опитват да запълнят празнината, що зее в душите им. Когато човек яде много, той не получава повече сила. Напротив, силата, която взема от храната, му пречи да почувства орендата. Човек, който яде малко и е на предела на глада и оцеляването, оценява храната много по-добре. Той е пречистил дотолкова своето същество и организъм, че е станал много по-чувствителен. Неговата енергия е много по-фина и деликатна. Той уважава и усеща всяка своя хапка и всичко, което постави в устата си, става част от него, от неговата същност и живот. То му носи наслада и може да го оцени по достойнство.

Хората, който се тъпчат и изяждат много храна, не уважават себе си и Тангра. От толкова много храна те спират да усещат фините енергии. Те се опитват да станат едно с Бог, като погълнат колкото се може повече от него. Човек не може да се слее с Бог, като го погълне. Истинският път е да се отделиш от Бог, да се ограничиш, да бъдеш по-малко себе си и по-малко его, за да има в теб повече Бог. Така се хранеха българите. Те осъзнаваха, че всеки залък е част от Тангра и изяждаха само толкова, колкото сметнеха, че им е нужно. Всичко това те правеха с най-дълбоко уважение и смирение. При българите храненето беше свещенодействие. Да се храниш в присъствието на друг човек бе смятано за най-високо благоразположение и доверие. Неслучайно най-близките хора на кана ювиги се наричаха „хранени хора“. Те имаха привилегията да се хранят в присъствието на владетеля и да виждат как се храни той. Канът не просто ядеше храна, докато се хранеше, той свещенодействаше, защото отделяше, откъсваше плът от Тангра и я поглъщаше, правеше я своя и на народа си. При това той беше много внимателен да не вземе повече, да не обиди Бог, да не го нарани.

В суровата степ животът на воина се измерва от едно хранене до друго, от една победа до друга. Храната, която воините на степта ядат, е жива. Хората, които се хранят малко, се задоволяват с по-малко и то им е достатъчно. В степта храната е оскъдна. Всяка храна има душа и собствен живот. Тези тук ядат храна, която не може да им избяга. Те могат да планират реколтата си, да складират запаси в хамбари, делви или да я превръщат в злато. Нашата храна се движеше. Тя беше жива и умна и се бореше за своето оцеляване. Точно това е направило воините на степта толкова добри. Веднага след като се нахранеше, степният воин трябваше да започне да мисли за следващия си лов. Ако зимата беше лоша, ако имаше болест някаква или мор по животните, ако нещо подплашеше животните, воинът, колкото и добър да беше, гладуваше, а ако не се справеше, скоро умираше. Той, родителите му, жена му и децата му, всички загиваха. Воинът осъзнаваше, че от него зависи животът на целия му род. За него не беше достатъчно да е добър, той трябваше да е жив. Това бе най-голямата награда за всеки воин.

Както се отнасяха към лова, по същия начин воините гледаха и на войната. Най-важното нещо бе да побеждаваш и да оцеляваш.“

откъс от девети том „Айбат“ от поредицата „Тангра“