Тя не беше жена, а скъпоценен камък…

„Хипатия беше съвършена! Ти не можеш да разбереш това! Трябва да имаш очи, за да видиш съвършенството! Това е нещо, което само аз мога да оценя. Трябва да изграждаш това умение. За останалите хора съвършенството не съществува. Тя имаше съвършена красота. Само аз можех да я видя и да я оценя по достойнство. Всички останали, които се навъртаха около нея, не бяха достойни за това, което представляваше. Освен красота, Хипатия притежаваше духовна чистота. Тя сияеше с вътрешна светлина, допълвана с деликатния чар и изтънчеността на образованието й. Теон я беше обучил да бъде радост за всичките сетива на някой мъж. Аз бях единственият мъж, който можеше да я оцени. Само аз бях достоен за нея. Нейната образованост нямаше равна в света. Тя не беше жена, а скъпоценен камък. Хипатия бе самото въплъщение на красотата, не само външна, а и вътрешна. Тя трябваше да се докосва нежно и да не се зацапва. Винаги съм се опитвал да се обграждам с красотата. Цял живот се борих да създам един по-добър свят. Свят от красота и изтънченост. Днес обаче човечеството не е готово за това. Някой ден светът ще стане такъв, за какъвто мечтая, но сега хората са груби и недодялани. В този свят трябваше да се действа така и аз нямах друг избор. Съжалявам, че не живях в по-добри времена. Исках с Хипатия да живеем в онзи свят, който се опитвах да изградя.

Цял живот съм се стремил към красотата. Хипатия беше ефирна и чиста, тя беше самата Красота. Опитвах да събера красотата, независимо дали запечатана на платно, в дърворезба, или изваяна от злато, сребро и стъкло. Колекционирах красотата, но това беше мъртва, застинала красота. Исках и жива и я намерих – Хипатия. Красота на Хипатия беше несравнима с тази на студения метал, на платното или дървото. Това беше висша красота, топла, мека, жива. На нея можеш да й се насладиш, да разговаряш с нея, да я докосваш, да я галиш! Можеш да я притежаваш напълно, да й се дивиш и възхищаваш, да откриваш все нови и нови неща, на които да се наслаждаваш. Само това исках от Хипатия! Само това!

Исках да бъда по-близо до моя блян, но с нея живеехме в различни светове. Винаги е имало вражда между нашите родове. Тя принадлежеше на науката, на библиотеката. Този спор между античните хора и християните е от векове.“

откъс от многотомната история „Тангра“

Българите винаги са били народ със сложни възгледи

„Едно от нещата, които християнството е наложило първо, е смяна на имената. Съществува непрекъсната борба между религиите и националното самосъзнание. Промяната на имената е първото обезличаване на народите, което световните религии налагали. Те винаги са се опитвали да се поставят по-високо от народите и да ги обезличат.

Нашият народ също е пострадал от религиите. Днес това, че християнството е било полезно за народа ни, че ни е помогнало да се спасим, съхраним и запазим, се повтаря като мантра от някои хора, които не осъзнават какво говорят. Първото обезглавяване, скопяване и обезличаване на народа ни е започнато от Борис и е продължено от сина му Симеон. Това е първият опит за религиозен геноцид срещу българите. От онзи момент ние вече не сме себе си и не можем да си намерим място. Хармонията, силата, спокойствието и дълбочината на народа ни е загубена, както изглежда днес, безвъзвратно. Това е началото на края за нас. Българите обаче са корав народ и досега религията не е успяла да ни прекърши и обезличи. Цялата тази борба и всичко, което се е случвало и последствията от него, това, което се случва и до днес, ще опиша в своята книга „Покръстването”. В своите книги се опитвам да разкажа за тумир, да разкрия дълбочината на нашата история, да осветля дълбоките връзки най-вече в духовната история на света.

Друго нещо, от което народът ни е пострадал от религии, е това, че днес ние възприемаме за българи само тези от нас, които са християни. Това е така, въпреки че днес българите мюсюлмани и в Татарстан и Башкортистан от така наречената Сребърна България, някога водена от Котраг, както и останали в Чечения и Дагестан, някога наречени Черна България, водени от Бат Баян, както и тези останали в степите на Русия и Украйна, някога водени от Айяр (Авар), са по-многобройни от българите християни. Днес обаче ние сме разделени. Ислямът и християнството са ни променили и разделили. Днес ние, наследниците на тези, които някога са носили в себе си кръвта на седемте свещени, богоизбрани рода, не се познаваме. Ние не възприемаме за свои дори нашите братя помаци, към които се отнасяме с подозрение. Да не говорим за отношението към еничарите, много от които никога не преставали да се чувстват българи и дори оставали скрити християни. Днес тези, които търсят опора на народа ни в християнството, не разбират, че това е бягство и там няма как да се открие нашата идентичност. Наистина, когато сме съществували в сунитски халифат (Османската империя) и отвсякъде сме били заобиколени от ислям, вярата е било възможно да ни пази, но днес християнството отново е наш враг и се опитва да ни обезличи. Нашата история е изпълнена с примери, в които вярата е късала живо месо от народа ни. Тези от нас, които казват, че християнството е било полезно за народа ни, не осъзнават, че вярата и религията са най-нисшата проява на духа, които разделят, а не обединяват и въздигат. Такива разглеждат света черно-бял и според тях тяхната истина е валидна за всички. Знам, че идеите ми са непопулярни и трудни за разбиране и е много по-лесно да развяваме знамена, да лепим афиши, да заклеймяваме. Колкото по-близо до реалността обаче са нашите възгледи, колкото по-малко повлияни от пропаганда и самозаблуди са, толкова повече ни приближават до истината. Българите винаги са били народ със сложни възгледи, който е съумявал да наложи своята дълбока гледна точка и да изисква от народите да бъдат на ниво. Аз искам днес тези от нас, които могат да го направят, да се опитат да бъдат наследници на тумир и колобър. Чрез книгите си се опитвам да събудя точно този дух, да го съхраня и запазя, да го предам на нашите деца и наследници.“

откъс от поредицата „Артур“, автор Токораз Исто

Кръстът се извисявал навсякъде над Родопите и никой турчин не смеел да замръкне в дебрите на планината

„– Някога цялата тази планина беше заселена само с българи. Кръстът се извисявал навсякъде над Родопите и никой турчин или мюсюлманин не смеел да замръкне в дебрите на планината. От векове Родопите били твърдина на православната вяра и българщината.

– И не е имало турци?

– Не, в планината не живеели турци. Те предпочитали плодородната низина, затова се разселили из Тракия. Султанът и Великия везир Мехмед Кюпрюлю не били доволни от това, че в сърцето на Империята има християнски земи, в които турският ятаган не властва. Тогава измислили легендата за Демир ага – покорителят на Родопите. Демир означава железен, стоманен. Така според легендата в планината били пратени спахии, които „обърнали” планинците в исляма, като хвърлили в скръб и кръв цялото население. Така повече от половината планина била помюсюлманчена. Това били българи и християни, които насилствено приели исляма. Разбира се, сред тях имало и хора, които доброволно се отрекли от вярата си. Те искали да плащат по-малко, да търгуват с цялата Империя и вече да не са рая. Някои от по-бедните заменили вярата си само срещу това да не плащат джизие – данъка, който в цялата Империя плащат всички иноверци – немюсюлмани. Тези нови мюсюлмани българите нарекли потуранци или помаци, защото се били потурчили. Те са мюсюлмани по вяра, но са българи по кръв и нямат нищо общо с турците.

Много християни се отнасят с презрение към тези хора, но аз се опитвам да ги вразумя. Тежки времена са били, малцина са имали сила да се изправят срещу ятагана и да запазят вярата си, а и повечето от тях паднали покосени от него. Много българи приели насилствено исляма. Трудно е човек да избира между живота и вярата си. За да имаме право да ги съдим, всеки едни от нас трябва да бъде поставен на тяхно място. Много от тях приели вярата не заради себе си, а за да спасят живота на своите жени, деца и родители. Било тежко и кърваво време. Време разделно.

Може да разбереш, че това са българи и че доскоро, допреди сто години, са били християни, като влезеш в селата и видиш гробищата им. Дори мюсюлманските села имат християнски гробища. Откъде са дошли тези християни? Откъде са дошли мюсюлманите и къде са отишли християните? И след като не могли да покръстят всички българи, мюсюлманите и християните били почти по равно. Турските насилници опитали още веднъж да покръстят останалите българи, но сред тях били останали само най-калените и пречистени, тези, които били готови да загубят живота си, но вярата си не. Затова днес планинците са сурови, непокорни и волни хора. Ако тракийците са твърди като камък, родопчаните са по-твърди и от най-твърдия камък – те са като кремък. След като получили голяма съпротива и отпор и много хора паднали под ятагана, решили да заселят турци. Турците обаче живеели добре в Тракия и никой не искал да живее в суровата планина. Така турците, които били доведени в Родопа планина, били анадолци, а не тукашни турци. Те почти насила били заставени да се заселят в планината. И понеже не харесали високите непристъпни планини на Средните Родопи, се заселили в котловините, в по-ниските и полегати части на планината, предимно в Източните Родопи и по поречието на реките Арда, Чая, Места и Въча. Така по-голямата част от мюсюлманите в планината са помаци и съвсем малко са турци и то анадолски турци, а не от българските турци.“

откъс от петологията „Ятаган и Меч“, автор Токораз Исто

Понеже са слаби и несигурни, те се опитват да наложат едничкия път, който познават, над другите

„– В света духовните учения могат да се разделят по някои белези на два вида: стари и млади. Старите религии са улегнали и спокойни. Те описват на хората един свят и ги водят в него, но без насилие и натиск. Старите религии са утвърдили своето съществуване и не се борят за нищо. Те не притискат хората да тичат по пътя към Бог. Те казват: „Това е!” и често дори не предлагат път към божественото. В последните години върху юдеизма се създаде християнството. В момента то е единствената млада религия. То е хищно, гладно и агресивно чудовище. Християните се опитват да превърнат всички хора, живеещи около тях, в християни. Те правят това прибързано и нахално. Позволяват си да броят хората, вярващи в тях, като добитък и ги делят на овце и кози. За християните е важно всички хора да станат християни. Те изчисляват религията си в брой вярващи, без да се интересуват, че самите християни вярват в различни неща, че хората са нещастни, че се чувстват далечни и външни на тази религия. Тях ги интересува единствено бройката, колко хора са успели да направят християни. Това според тях е тяхната мисия.

Всичко това има много по-дълбока причина. Именно страхът и липсата на вяра кара тези хора в многообразния свят на религиите да избират само една. Бог е отредил на земята да има много вери.

– Страхът и липсата на вяра – повтори Бероес – кара слабите и несигурни хора в многообразния свят на религиите да се опитват да наложат една вяра. Те не признават Бог и не се съобразяват с неговото мнение, а Бог е многообразие. Той сам е допуснал да има толкова много пътища към него. Понеже са слаби и несигурни, те се опитват да наложат собствената си вяра, едничкия път, който познават, над другите. За такива хора е много важно да си докажат, че това, в което вярват, е истина, защото освен вярата те нямат нищо друго. Такива хора днес вярват в едно нещо и са фанатици, утре вярват в друго и отново са фанатици. Те обикновено вярват в първото нещо, което са приели. Така например те са фанатици християни, защото са родени в християнско семейство. Ако бяха родени в семейството на зороастрийци, щяха да са фанатици зороастрийци. Днес те са готови да избият всички, които не са християни. Оплакват се, че вчера същото с тях са правили вярващите в Юпитер или Зевс. Такива хора искат да наложат себе си над околните, над света и дори над Бог. Именно тези хора са богохулници.

Най-лесният начин да се разбере дали човек е такъв е когато започне да говори от името на Бог. Никоя религия не може да претендира за монопол над вярата и истината! Никоя вяра не бива да говори от името на Бог! Ние мислихме, че вие няма да забравите тези истини. Смятахме, че човечеството е надмогнало егоизма и стремежа си да се налага над останалата част.“

откъс от поредицата „Тангра“

Всеки египтянин живеел с ясното съзнание, че трябва да се подготви за отвъдния живот

„– Всеки фараон е бил син на Амон и на Богинята-майка и следващият фараон се появявал като бог, явяващ се в мъжки образ. И всеки път, когато фараон встъпвал на престола, това ставало от името на Амон. И тогава се пеело: „Това е истинският мой син и плътта му е моя защитник на моя престол, владика на Египет… Аз ще ти дам мощ и победи над всички чуждоезични страни… Аз ще низвергна твоите врагове и ще ги накарам да живеят под твоите сандали…” (автентично)

Според древната представа на нашите предшественици, небето било водна повърхност, това бил небесният Нил, по който през деня слънцето преминавало над земята. Под земята също имало Нил. Хапи, богът на Нил, обединявал трите Нила.

Всеки египтянин живеел с ясното съзнание, че трябва да се подготви за отвъдния живот. В края на краищата животът тук на земята продължавал няколко години, а вечността всеки един от нас щял да прекара в отвъдния свят. Отвъдният свят е продължение на този и никой от нас не бива да приема прехода драматично. Сега виждаме как хората отдават прекалено голямо значение на смъртта. Те я издигат едва ли не в култ. Превръщат я в нещо по-значимо отколкото е. Вина за това имат християните и тяхната представа за отвъдния свят.

– Хората се страхуват, защото са неуки и ограничени. Те са привързани до такава степен с тази си форма, с тялото си, с ролята, която играят в този свят, че не могат да мислят по друг начин. Вече е много трудно някой да пожертва себе си в името на някоя идея. Днес егоизмът тържествува над духа. Повечето хора молят боговете за по-дълъг живот, а не за духовно израстване. Днес духовното превъплъщение се възприема като смърт. В наши дни всичко е с главата надолу. Невежите превзеха света. От пустинята изпълзяха камилари и мулетари, днес те определят нивото на познание. Жреците са избутани в ъгъла. Тези, които хилядолетия са носили духовната светлина, са подложени на поругаване и подигравки. Тези, които пазеха тайните за света, са заплашени от преследване и унищожение.

За да може човек да продължи живота си в отвъдния свят, тялото на умрелия трябва да се съхрани. Именно затова телата на египтяните трябва да бъдат мумифицирани.

Сега разбрах защо жреците бяха изстенали, когато бяха разбрали, че Нехер е изяден от зухос. Така бе отнета възможността му да живее вечно в отвъдното. Отново се заслушах в думите на жреците.

– Именно затова ние винаги сме отдавали такова голямо значение на заупокойните дарове, всеки един от нас е погребван в гробници, заедно със своите любими предмети, които да дават храна и вода на душата ни. Ние знаем, че душата на човек не е единна, както смятат други народи. Една част от душата съдържа идентичността на всеки човек и се нарича „ба”. Това сме ние. Хората, намиращи се на по-високо ниво на посвещение, възприемат себе си именно като „ба”. Душата обаче има и друга същност, тя е изобразена като душа-птица и се нарича „ка”. Тази част от душата е скитник. Тя се извисява до слънцето, пресича световете, скита и е равна на боговете, спуска се в подземното царство „дуат”. Душите на човек са самостоятелни, но всеки един от нас може да бъде цялостен, само ако притежава и двете си души. Тези души знаят заклинания и молитви, след смъртта те имат предимство пред тялото, което не е цяло.

Преди да встъпи в отвъдното, всеки човек бива изправен пред съда на Озирис. Тук става това, което гърците наричат психостасия – притегляне на сърцето на починалия на теглилки. От едната страна е истината, а в другото блюдо се поставяло сърцето на чакащия присъдата. Грешника го очаква страшно чудовище, което се нарича Амт. То е с тяло на лъв и глава на крокодил. Праведника го очаква щастлив живот в полетата иару. Оправдан от съда на Озирис може да бъде само човек, преживял така наречената „Отрицателна изповед”.

Животните в нашата митология били много популярни. Много хора знаят Апис и смятат, че той е обожествяване на бика, но всъщност свещените бикове са много повече, имало е още Мневис, Бухис, Бата. Богини крави са били Хатор и Изида. Много жреци вярват, че всъщност това са първите животински божества и всички богове отначало били крави и бикове, а чак след това добили чертите на други характерни за Египет животни. Именно затова отначало фараоните били наричани „теле”. Знае се, че на празника „Хеб сед” на дрехата на фараона се закачала бича опашка. Амон и Хнум станали овни, Себек станал крокодил, Баст станала кокошка; много богове приели лъвски образ, такива били Технут, Сехмет, Хатор. Анубис приел образа на чакал, Хор – на сокол, Тот – ибис. Змията била смятана за враг на боговете. Главният враг на бога на слънцето Ра бил огромният змей Апоп, олицетворяващ мрака и злото. В същото време обаче като змия била почитана и богинята на плодородието Раненутет, и останалите богини, пазителката на гробищата Меритсегер, Изида и Нефтида – защитницата на Озирис, както и пазителката на Долен Египет – Уто.“

откъс от многотомната история „Тангра“

България беше нещо много по-силно, истинско и по-желано от него от целия свят

„…Българинът оседла великолепното животно. Помилва меката му муцуна, конят тръпнеше от допира със своя господар. Авитохол гледаше като омагьосан потръпващите, разширяващи се ноздри на животното. Той мечтаеше да лети върху гърба на този жребец. Kолкото и да обикаляше света, в него бе вродено чувството да бъде номад. Искаше да владее света от седлото на Аспа. Мечтаеше да бъде свободен, да се носи над степта, да прелита над широките свободни пространства. Това всъщност бе неговата представа за свобода, за живот и сила. Каквото и да правеше, стигаше все до това: да има един кон, едно седло и да притежава целия свят. Авитохол не се блазнеше от дворци, злато, имоти, пари. Неговият копнеж бе свободата. „Можеше ли да стане истински Световен владетел?” – това се питаше българинът. Или каквото и да станеше, той щеше да си мечтае за своето малко царство, за своите българи, за багатурите. Авитохол милваше черната, потръпваща муцуна на Аспа и се питаше: „Беше ли готов, имаше ли мащаб в душата си, за да властва над света?” В един момент се замисли. Защо му беше светът? Светът бе многолик и в същото време безличен. Да владееш хора беше безсмислено. Всеки човек беше отделен свят. Как да владееш всички светове? Само Бог можеше да владее света. Авитохол мислеше и за религиите. Какво като християнството беше огромна религия, след като всеки християнин вярваше в нещо свое си. Посветените сред християните се бяха отделили и се наричаха гностици. Останалите вярваха в различни, повърхностни, често смешни и недостойни неща. Християните се молеха, вярваха и бяха подвластни на страховете си. Това, което изповядваха, не беше религия, а нещо безформено, аморфно и безлично…

Съвсем друго нещо беше тангризмът. Всеки тангрист беше посветен и просветен човек. Той беше човек на духа, на самоосъзнаването. Да наричаш себе си тангрист означаваше ниво, отношение към света, към себе си и Бог. Авитохол се замисли. Дали искаше да бъде християнин само за да бъде частица от една от най-големите религии? Нуждаеше ли се душата му на воин от това? Не! Нямаше нужда да бъде част от нещо значимо, за да бъде щастлив, да бъде себе си. Авитохол беше завършен човек, той беше достатъчен на себе си. Той беше воин. Нямаше нужда да бъде част от силна армия, за да бъде силен воин. Авитохол можеше да върви по Пътя си сам. Той предпочиташе да бъде сам. Всъщност през целия си Път беше научил това, че само когато върви сам по Пътя, може да измине истински своя Път. Воинът е воин само когато е насаме със себе си и Пътя си. Едва сега разбра, че не искаше да бъде Световен владетел и да владее всички народи. Душата му на воин копнееше да възроди България. България беше нещо много по-силно, истинско и по-желано от него от целия свят. Авитохол искаше да създаде нещо смислено, да се бори за нещо, което си заслужава. Той трябваше да създаде отново България. Българите щяха да бъдат живи, докато го имаше него. Той беше последният българин. Вече знаеше своята мисия. Трябваше да поведе Аспа. Трябваше да измисли как да възроди България…“

откъс от шести том „Атила“ от поредицата „Тангра“